Речник на българската литература след Освобождението

Драги посетители,

Намирате се на сайта на проекта „Българската литература след Освобождението (1878) – личности и процеси, документи и артефакти (дигитален речник)“, който се разработва в Института за литература при БАН.

Какво ще откриете тук, което не предлагат класическите, отпечатани на хартия речници на българската литература?

Най-напред – не ви предлагаме пълен, изчерпателен и веднъж завинаги завършен и затворен речник. Нашият речник ще е в непрестанно развитие. Началният му замисъл – да стартира с около 400 статии за поети, белетристи, драматурзи, критици и изследователи на българската литература след Освобождението и с няколко десетки статии за литературни направления, кръгове и периодични издания, придружени с дигитален фонд – не задава окончателно неговото съдържание. Така той очертава основите на новата и съвременната българска литература, но речниковият словник ще се допълва и с нови имена, ще отразява в бъдеще и нови литературни процеси и явления. Дори готовите статии, които вече сме публикували в него, ще бъдат периодически допълвани и обогатявани с новооткрити и нови факти и документи. Ще бъдат изграждани нови вътрешни връзки между статиите и дигиталния фонд на речника, които отразяват връзките и взаимоотношенията между творци, творби и процеси в литературния живот. Така желанието ни да представим литературата като жива, динамична и често изненадваща ще се приближава постепенно към реализацията си.

Освен обичайните илюстративни материали, които съпътстват книжните литературни речници – снимки, факсимилета, ръкописни образци и документи, тук ще намерите и колекция от гласове на български писатели, съхранени в аудиофондове. От тях в рубриката „Гласове на български писатели“ сме подбрали ценни и интересни записи, които ще подпомогнат срещите ви с творците на българската литература. Постоянно ще обогатяваме фотогалерията и архива с документи и факсимилета на речника с нови дигитализирани материали, които ще оформят минигалерии към отделните речникови статии. Покрай популярните портрети на писателите ще се постараем да ви предложим и по-малко познати техни снимки, а също и слабоизвестни или неизвестни документи.

Както подобава на всеки речник, и тук ще намерите богата библиография към всяка статия. При персоналиите на този етап ще опишем книгите от и за дадения писател. В бъдеще ще създадем библиографски списъци и на статии за конкретния автор, публикувани в периодични и непериодични издания, сборници и книги. Заедно със софтуеристите избрахме нова, по-услужлива форма за представяне на творчеството на отделните автори. Тя използва максимално потенциала на дигиталния речник – с възможности за различни селекции на библиографските записи, които да подпомагат по бърз и модерен начин търсенето и подбора с научна и образователна цел. Още на този етап бихте могли да използвате търсачката и кратките информационни блокове в речниковите статии (намират се под портрета на писателя). Те групират творци и творби по жанрове, литературни направления и кръгове и по свързаност с периодични издания.

Не на последно място литературната карта на България ще задоволи любопитството ви за българските писатели и техните печатни трибуни от друг ъгъл.

Добре дошли в Речника и приятно сърфиране!

 

Най-търсени автори

Елин Пелин

Елин Пелин (псевд. на Димитър Иванов Стоянов) (Байлово, Софийска област, 8.07.1877 – София, 3.12.1949) е потомък на преселнически панагюрски род. Сред предците и роднините му има много учители. Първите двадесет години от живота си прекарва в родното Байлово. След това учи в София, Златица, Панагюрище, отново в София и в Сливен. След края на V гимназиален клас, незавършил пълния курс на гимназиалното образование, се връща в родното си село, където учителства в продължение на една година. След това заминава за София. Поради незавършеното си средно образование не успява да стане редовен студент в Юридическия факултет на Университета. Не се сбъдва и мечтата му да учи в Рисувалното училище, където въпреки художническите си заложби не е приет. От 1899, на 22-годишна възраст, той заживява в столицата. През ноември 1902 поставя началото на месечно списание, което назовава „Селска разговорка“. След установяването си в София се сближава с кръга около сп. „Летописи“ с редактор Константин Величков и уредник Димитър Бояджиев. Силно свързан е с групата около хумористичния вестник „Българан“, който започва да излиза през 1904. В тази група участват такива значими за българската култура имена като Александър БожиновАлександър Балабанов, Андрей Протич, Сава Огнянов, Васил Кирков, и др. Благодарение на застъпничеството на проф. Иван Шишманов през 1903 Елин Пелин постъпва като библиотекар в Университетската библиотека, където остава до 1907. В периода 1910–1916 работи в хранилището на Народната библиотека. През 1924 става първият уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в столицата и не напуска този пост до пенсионирането си през 1944. При бомбардировките над София по време на Втората световна война избухва пожар в музея. Тъй като Елин Пелин е държал там своя личен писателски архив, много от ръкописите му изгарят. Първото му пътуване зад граница е до Италия през 1905 в компанията на Ал. Божинов. Посещават Венеция и Флоренция. Следващата година, от 1906 до 1907, е командирован във Франция – в Париж и Нанси. Докато е в Нанси, прекарва един месец заедно с Яворов, който също е изпратен там, за да учи френски и да опознава френската литература. През лятото на 1913 Елин Пелин посещава Петербург заедно с Александър Балабанов. Важен факт от неговата биография е близостта му с цар Борис III. В редица случаи Е. Пелин използва тази дружба, за да помага на други хора. Пример за това е опитът му да се застъпи за Никола Вапцаров по време на процеса срещу него през 1942. Елин Пелин участва и в акцията по спасяването на българските евреи, като заедно с редица други български интелектуалци и общественици подписва протестната декларация срещу Закона за защита на нацията, внесен от правителството на Богдан Филов с цел разрешаване на т.нар. „еврейски въпрос“. За съпругата си Стефана Щерева, с която имат две деца – Елка и Боян, писателят се жени на 43-годишна възраст. Преживява последните пет години от живота си в условията на т.нар. „народна власт“, която се установява в България след 9 септември 1944. През 1945 той постъпва в редакцията на в. „Септемврийче“. Новата власт го удостоява със златен медал „За наука и изкуство“ и организира тържествено честване на неговата 70-годишнина. По всяка вероятност Елин Пелин е бил мишената на куршума, убил по погрешка хумориста Борис Руменов (Борю Зевзека). Трагедията се случва през ноември 1944. Стрелецът е партизанинът Станислав Вихров. Писателят умира на 3 декември 1949.

Елин Пелин започва да пише още в ученическите си години. През 1895 публикува в периодични издания първите си разкази и стихотворения. През 1897 в сп. „Български преглед“ излиза стихотворението „Тихи тъги“ – първото му произведение, подписано с псевдонима Елин Пелин (преди това се е подписвал като Д. Иванов, Д. Йотов, Мито Йотов). Макар в жанрово отношение неговото творчество да не е лишено от разнообразие, повествователните жанрове, особено краткият разказ и повестта, са писателската му стихия. Има опити в областта на лириката, дори пет негови стихотворения са включени в съставената от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910). Но преди всичко той си остава един от най-големите български майстори и новатори в областта на разказа. Неподражаемият начин, по който Елин Пелин разказва, заема водещо място в оценките и в изследванията, посветени на неговото творчество. Сред основните издания приживе на негови творби са сборникът с хуморески, стихотворения и стихотворения в проза „Пепел от цигарите ми“ (1905–1910), сборниците с разкази „Разкази“, том I и том II (1904 и 1911), „Китка за юнака“ (1917), „Избрани разкази“ (1922), „Сборник от разкази“ (1923), „Черни рози“ (1928), „Под манастирската лоза“ (1936), „Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936), „Летен ден“ (1938), „Щъркови гнезда“ (1938), „Избрани разкази“ (1946 и 1949), сборникът с хумористични стихове, разкази и диалози на шопски диалект „Пижо и Пендо“ (1917), повестите „Гераците“ (1911) и „Земя“ (1928), сборници с произведения за деца като „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Сватбата на Червенушко“ (1924), „Цар Шишко“ (1925), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939), „Три баби“ (1940), „Щурче-свирче“ (1940), „Страшен вълк“ (1944), двете части на прочутия роман за деца „Ян Бибиян. Невероятните приключения на едно хлапе“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934).

Повествователният стил на Елин Пелин се отличава със свойства като конкретност и яснота на образите, скритост на авторското присъствие, простота, проницателност за невидимите връзки между нещата. Централна роля в строежа на неговите разкази играе събитието или, по думите на самия автор, случката. Сюжетът обуславя характерите на героите. Диалогът и пейзажът имат водеща функция. Изображението на дисхармонията на социалните отношения, която е основна Елин-Пелинова тема, е вградено в хармонична и уравновесена художествена конструкция. Творбите му създават впечатление за самоизразяване и саморазкриване на света без участието на автора. Присъщо за него е умелото съчетаване на комичното и трагичното в художествената картина на живота. Много от разказите му са истински шедьоври, като „Косачи“, Кумови гости“, „На оня свят“, „Андрешко“, „Напаст божия“, „На браздата“, „По жътва“, „Ветрената мелница“, „Сиромашка радост“, „Нане Стоичковата върба“, „Задушница“, „Спасова могила“, „Мечтатели“, „Пролетна измама“, „Сълза Младенова“. Основен обект на изображение е животът в българското село, на което авторът дължи популярното си прозвище „певец на българското село“, но макар и основателно, то е твърде едностранчиво. Безспорно, селото е социалното пространство, в което е вместен съграденият в тези разкази образ на света, но той отива далеч извън неговите граници. Елин Пелин има остро чувство за социалната обусловеност на човека, но в не по-малка степен и за вътрешната сила, която прави същия този човек способен, понякога изненадващо за самия себе си, да надмогне обусловеността си, да намери простор за душата си и да не се пречупи под бремето на пошлостта, неправдата и грозотата. Особено място сред разказите на Елин Пелин заемат включените в сборника „Под манастирската лоза“. В тяхната основа стои жанрът на апокрифното средновековно житие. В много отношения тази книга се различава от другите сборници на Елин Пелин, но може би най-значимата промяна засяга отношението между идея и сюжет. Ако в предишните разкази сюжетът е водещ, а посланието до голяма степен е функция от него, то в творбите от „Под манастирската лоза“ водеща е идеята, на която и сюжетът, и героите са подчинени. Това доближава тези разкази до модела на притчата. Обединяващото ги послание се отнася до изразеното в тях разбиране на понятията добро и зло, праведно и грешно, истина и лъжа.

Повестите на Елин Пелин се нареждат сред шедьоврите в българската проза. Първата от тях, „Нечиста сила“, авторът не включва в събраните си съчинения, тъй като я преценява като недостатъчно добра. За най-прочутата му творба, „Гераците“, Никола Георгиев казва, че това е най-хубавата и най-близката до своята жанрова същност българска повест. В това свое произведение Елин Пелин разработва свой собствен подход към широко разпространения в литературата сюжет за разпада на едно семейство, като поставя ударението върху психологическите и житейските последици от този разпад за всеки от героите, върху индивидуалния начин, по който всеки от тях преживява случващото се. Най-късната му повест, „Земя“, е едно от забележителните постижения на писателя с проникновеното си вникване в гибелното въздействие на алчността върху душата на човека.

Елин Пелин е майстор на хумора, особено на пародийния хумор. Неговите най-зрели постижения в хумора са именно пародии, най-известните от които са събрани в цикъла „Пижо и Пендо“.

Сред богатото му творчество за деца се откроява романът „Ян Бибиян“. Това е първият фантастичен роман за деца в българската литература. Печата се най-напред в подлистниците към вестник „Пътека“, предназначен за деца и юноши. Първата част – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“, излиза в броеве 2–24 от януари до юни 1933, а втората – „Ян Бибиян на Луната“, в броеве 3–26 от септември 1933 до юни 1934. Тази творба на Елин Пелин е плод едновременно на голямата дарба и желание, с които той създава произведения за деца, и на изключително силния му интерес към техниката.

Произведенията на Е. Пелин привличат вниманието на едни от най-авторитетните литературни изследователи. Видни критици от неговото време като Владимир Василев, Александър Балабанов, Димо Кьорчев и др. са оставили проникновени наблюдения върху посланията на неговото творчество и качествата на неговия език. В по-ново време посветени на Е. Пелин трудове като „Майстори на разказа“ на Искра Панова, „Елин Пелин“ на Радосвет Коларов, „Жанр и смисъл на повестта „Гераците“ на Никола Георгиев и др. са сред българската литературоведска класика.

Голяма е заслугата на Тодор Боров за съставянето и редактирането на събраните съчинения на Елин Пелин. Българският библиографски институт (1918–1964) в София носи името на писателя от края на 1949.

Съществуват десетки издания на неговите творби и преводи на над 40 езика. На негово име е учредена Национална литературна награда

От 1950 бившият град Новоселци, разположен близо до Байлово, родното село на писателя, носи неговото име – Елин Пелин. На него е наречен и морският нос Елин Пелин в Антарктика.

Други псевдоними: Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич и др.

 

Миряна Янакиева

 

Библиографията е изготвена от Аделина Германова

Още

Гео Милев

Гео Милев (псевд. на Георги Милев Касабов) (Раднево, 15.01.1895 – София, след 15.05.1925). Милев започва да пише от малък, като ученик в Старозагорската гимназия издава ръкописни вестници, пише стихове и превежда от руски. Следва романска филология в Софийския университет (1911–1912) и продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914), където слуша лекции по философия и театрално изкуство и пише дисертация за Рихард Демел. През дек. 1913 в сп. „Листопад“ публикува „Литературно-художествени писма от Германия“. През 1914 пребивава за известно време в Лондон, където се запознава с белгийския поет Емил Верхарн, оказал влияние върху творчеството му. Участва в Първата световна война на бойното поле при Дойран, където на 29 апр. 1917 е тежко ранен в черепа и загубва дясното си око. През февруари1918 заминава за Берлин, където остава до март 1918; в този период се свързва с немски писатели и художници експресионисти, сътрудничи на експресионистичното сп. „Акцион“. След завръщането си се установява в София, където издава сп. „Везни“ (1919–1922), основната трибуна на експресионизма в България. Под влияние на събитията от 1922–1923 възгледите му еволюират към левия експресионизъм и активизма, което личи от текстовете му в сп. „Пламък“, започнало да излиза през януари 1924. Заради поемата „Септември“ кн. 7–8 на „Пламък“ е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 списанието е забранено. На 14 май 1925 Милев е осъден по ЗЗД на една година затвор. На 15 май е арестуван и изчезва безследно. Установено е, че е зверски убит от профашистки формирования и заровен в общ гроб в Илиянци.

Милев е сред най-ярките фигури на българската литература, еднакво значим като поет, критик и пропагандатор на авангардното изкуство. Още първата му стихосбирка „Жестокият пръстен“ (1920) радикализира до крайност конфликта между аза и реалността – и в този смисъл стои на ръба между символизма и експресионизма. Сроден е случаят с поемата „Панихида за поета П. К. Яворов“ (1922), писана още през 1914. В нея Милев разгръща концептуално Славейковата представа за творческата личност, но я въздига на ново емоционално и образно равнище. Важен момент от развитието на Милев е „Иконите спят“ (1922), свързана с авангардисткия афинитет към първобитното и варварското – и ползваща фолклора като територия, в която страстите и митологемите битуват в своя чист, непокварен вид. В поемата „Ад“, писана през 1922, са най-пряко изразени основните принципи на експресионизма: динамиката, фрагментарността, драстично контрастиращата метафорика, гротескните метаморфози на митологичните схеми, рязкото отхвърляне на традицията. Сродни по дух са и неговите поеми в проза от „Експресионистично календарче“ и „Грозни прози“. Несъмнен връх в неговото творчество е поемата „Септември“, в която концептуално е синтезирано всичко, което поетът е научил от контактите си с модерното изкуство. Апокалиптичната образност тук служи като посредник между земното и небесното, сетивното и духовното, битовото и универсалното. Нейната цялост е издържана в емоноционално-експресивен план – без да следва нишката на събитията, тя внушава тяхното екстазно опияняващо въздействие, мащабност и трагичен патос. Вмъкнатите митологеми и култ. реминисценции имат вече не пародиен, а универсален смисъл – чрез тях трагизмът на българския бунт се превръща във вечен бунт срещу авторитаризма и насилието.

Милев е един от най-оригиналните критици и публицисти в българската литература. Автор е на стотици статии и рецензии, някои от които – „Модерната поезия“, „Против реализма“, „Фрагментът“, „Небето“ и др., имат открито манифестен характер и са определящи за развитието на авангардната литература от 20-те години. От особено значение е статията му „Поезията на младите“, в която Милев подлага на унищожителна критика клиширания късен символизъм. Автор е на изключително остри публицистични текстове като „Българският народ днес“, „И свет во тме светится“ и др., впечатляващи със своята гражданска доблест и духовна наситеност.

Милев е и един от най-добрите български преводачи – превежда хиляди страници от англ., нем., руски, фр. ез. Класически са преводите му на Шекспировите „Хамлет“ и „Макбет“, на поезията на Верхарн, Метерлинк, Демел и др.

Негови творби са превеждани на алб., араб., белорус., виетн., грц, исп., ит., кит., нем., норв., пол., порт., рум., рус., сърбохърв., тур., унг., фр., чеш., яп. и др. ез.

Други псевд.: Д-р Григор Касиев, Ратибор, Р. Слатанов и др.

 

Едвин Сугарев (текст и библиография)

Още

Христо Смирненски

Смирненски, Христо (псевдоним на Христо Димитров Измирлиев) (Кукуш, 29.09.1898 – София, 18.06.1923). Завършва начално образование в родния си град през 1908. През септември същата година е изпратен в София при дядо си по майчина линия – свещеника Анастас Кръстев, и вуйчо си – поета хуморист Владимир Попанастасов (Пепо). До 1910 Смирненски учи в София, след което се връща в родния си град и завършва Кукушката прогимназия (1911). По време на Междусъюзническата война (1913) градът е опожарен и семейството му се преселва в София. През 1913 постъпва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, същевременно работи като продавач на вестници, а по-късно – в бригада по измерване на шосета и жп линии край Никопол. По примера на по-големия си брат Тома Измирлиев Смирненски започва да сътрудничи на хумористичния вестник „К’во да е“. Публикува още в списанията „Българан“ (на което е и член на редколегията от 1918 до 1922), „Барабан“, „Художествена седмица“, „Червен смях“, „Младеж“, вестниците „Сатър“, „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др. През 1917 заедно с приятели основава седмичното хумористично списание „Смях и сълзи“. Същата година напуска Техническото училище и постъпва във Военното училище в София. По време на Владайското войнишко въстание (септември 1918) Смирненски е сред юнкерите, изпратени срещу въстаналите войници. Потресен от кървавото потушаване на бунта, той напуска предсрочно Военното училище и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет (1918). Тежкото материално положение го принуждава да работи непрестанно: като писар, ревизор, репортер, измервач и контрольор, касиер, надничар. Изострената му социална чувствителност и обществените сътресения, на които става свидетел, го насочват към левите идеи. Все по-дейно се ангажира в работническите борби, а от 1921 е член на БКП. Участва в митинги, демонстрации и акции в подкрепа на бедните. През 1922 заедно с брат си Тома започва да издава сп. „Маскарад“. През пролетта на 1923 Смирненски заболява от туберкулоза, с която не успява да се пребори.

Първите публикувани творби на Смирненски – анекдотите „Иване“ и „Между ловци“ – излизат през 1915 във в. „К’во да е“.[1] Дебютира с хумористични текстове, които много скоро го правят популярен и предпочитан автор сред четящата публика. Ранни негови хумористични текстове от това време се откриват и в ефемерното списание на Хр. Бръзицов „Родна лира“. Смирненски е оставил блестящи образци във всички жанрове на хумористичната и сатиричната поезия и проза. Основен персонаж в ранните му творби е непрокопсаният столичен младеж. Умело съчетавайки комизъм и лиризъм, поетът пресъздава неговите бохемски подвизи, интимните му похождения и домогвания, разприте му с родители, учители, хазяйки, стражари. Героят на Смирненски се противопоставя на посредствената сивота и сериозност и утвърждава един светъл и оптимистичен възглед за живота. След поражението на България в Първата световна война хумористичните творби на Смирненски все повече се насищат със злободневна конкретика. Хуморът му започва да прелива в остра сатира. Публицистичният му талант се развива много бързо и дава впечатляващи плодове – фейлетоните „Политическа зима“, „Карнавална приказка“, „Политически калейдоскоп“ и др., в които откроява фалша на световната политическа сцена, чиито жертви са обикновените хора. Смирненски е и един от най-големите майстори на пародията в българската литература. Виртуозно пародира творби на Ив. Вазов, А. Константинов, К. Христов, П. Яворов, Т. Траянов, народната песен, вестникарските клишета, редица митологични, библейски и исторически образи и сюжети.

Още в някои от ранните си стихотворения („На търговците скубачи“, „Покупки за празниците“ и др.) Смирненски заявява критичното си отношение към поляризирането на обществото и духовната си съпричастност към бедните и онеправданите. Най-пълен израз това отношение намира в циклите „Децата на града“ и „Зимни вечери“. В тях поетът със забележителна яркост и силен хуманистичен патос пресъздава безизходната нищета и страданието на хората от низините, тежката им борба за хляба, тяхното безсилие и безнадеждност в полюсно разделения в социално отношение град. Основни герои в тези стихове са гаврошовците, старият музикант, малката цветарка, уличната жена, умиращото от туберкулоза момиче, работникът. Това не е познатата дотогава в българската литература плакатно-лозунгова пролетарска поезия, а е нов тип социална лирика, която разкрива конфликта на времето чрез личната драма на героите. Към този дял могат да се отнесат и част от прозаическите текстове на Смирненски („Босоногите деца“, „Очи“ и др.).

Копнежът по справедливост и човешко щастие води Смирненски до мечтата за революционно преобразование на света. Поетът интерпретира революцията като пречистващ огън, който ще донесе вечно щастие („Червените ескадрони“). Неин двигател са същите онеправдани и страдащи хора, изобразени в „Децата на града“ и „Зимни вечери“, но осъзнали несъответствието между мечтите си и действителността („Юноша“, „Пролетарий“) и обединени в един нов могъщ герой – пролетарската тълпа („Ний“). Революционните стихотворения на Смирненски са свързани с левите идеи и с победата на Октомврийската революция (1917), която отприщва мащабни социални движения в цяла Европа. Но поривът към радикално социално преобразование в лириката му надхвърля конкретния исторически момент, за да прерасне в обобщената идея за вечна правда и благоденствие.

В края на живота си Смирненски стига до дълбоки нравствено-философски прозрения, въплътени в шедьоврите „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“. Това са страховити притчи – предупреждения за злото, което се крие в обществото и в човека и възпрепятства постигането на идеала. Чрез тях Смирненски изразява своето болезнено съмнение и скептицизъм по отношение осъществимостта на всяка социална утопия, включително и на заявената от него в революционните му творби. Със своята многозначност, многопластовост и философско-етическа дълбочина „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“ се нареждат сред върховите постижения на българската сатира.

Лириката на Смирненски е своеобразен синтез на наслоените до този момент литературни традиции (ботевската, вазовската, пролетарската, символистичната), основан на сложно отношение на приемане и същевременно оттласкване от тях. Тя се включва по оригинален начин в предметно-реалистичната тенденция в българската литература, водеща началото си от късния Дебелянов и намерила своето продължение в творчеството на Ат. Далчев, Ал. Вутимски, Е. Багряна, В. Петров, Ал. Геров и др. А бунтовните стихотворения на Смирненски, с оригиналното съчетание на революционно-апокалиптичното и лирическото начало, са предусет за появата на т.нар. септемврийска поезия на Н. Фурнаджиев и Ас. Разцветников.

През краткия си житейски път Смирненски поддържа близки отношения с редица видни хора на изкуството: карикатуристите Ил. Бешков и Ал. Жендов (самият Смирненски се увлича по карикатурата и показва завиден талант), писателите М. Вълев, Хр. Ясенов, Св. Минков (с когото редактира и издава „Календар Българан“, 1922), литературния критик Г. Цанев.

Превежда от руски език. Негови произведения са преведени на над 30 езика.

Други псевд.: Ведбал, Вилмон, Гаврош, Кямил ефенди, Орезам, Лорд Джеймс Шокинг, Нагел Смуглий, Хризантема, Денгубец, Окър Кокър, Йуда Добродушни и мн. др.

 

Андрей Ташев

 

[1] Информацията в „Речника на българската литература. Т. 3“, 1982, с. 308, че първата публикация на Смирненски е хумористичният разказ „Час по химия в една столична гимназия“, както и в „Речника по нова българска литература“, 1994, с. 334, че Смирненски започва да публикува от април 1915, не отговаря на истината. Анекдотите „Иване“ и „Между ловци“ излизат в бр. 167 от 22–29 март 1915, а „Час по химия в една столична гимназия“ – в бр. 168 от 5 април 1915 във в. „К’во да е“.

Още

Антон Николов Дончев

Дончев, Антон Николов (Бургас, 14.09.1930). Завършва гимназия във Велико Търново (1948) и право в Софийския университет (1953). Работи във Велико Търново в Околийския комитет на Демократичната младеж (1948), в Окръжния съд (1948–1953) и в Министерството на културата (1954–1958). Член и ръководител на литературния кръжок „Д. И. Полянов“ (1954–1958). Член на СБП (1961). Редактор в изд. „Народна младеж“ (1961–1964) и в Българска кинематография (1969–1979). Работи в Българска телевизия (1979–1989) и в агенция „София-прес“ (от 1989). Академик (2003), доктор хонорис кауза на Университета за библиотекознание и информационни технологии (2005), член на Международната академия „Орфей“, член на Международната академия „Платон“.

По думите на Дончев първата му публикация е репортажът „Светлите нишки“, отпечатан във в. „Отечествен фронт“ (1946). През 50-те години печата разкази, очерци, репортажи и статии още във вестниците „Литературен фронт“, „Земеделско знаме“ и др.

Централно място в творчеството на Дончев заемат историческите романи, разгръщащи добре познати сюжети и герои от българското минало и разкриващи отделни аспекти от националната идентичност. Първият му издаден роман, „Пробуждане“ (1956), е написан в съавторство с Д. Мантов. По техен сценарий заедно с Д. Даковски е заснет филмът „Калоян“ (1960). На следващата година излиза и първият самостоятелен роман на Дончев – „Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия, и за много други хора, живели преди нас“ (1961). Творбата се вписва в развитието на българския исторически роман през XX век, като портретният и психологическият анализ на героите се открояват сред композиционните и сюжетни недостатъци. Историческият роман „Време разделно“ (1963) получава най-широка рецепция у нас и в чужбина. Номиниран е в категорията „Най-добър исторически роман, издаден в САЩ“ (1968). Историческите събития в книгата засягат проблема за насилствената политика на ислямизация на българското християнско население през XVII век. В различни интервюта А. Дончев споделя интересни факти от творческата биография на „Време разделно“: идеята за написването на романа идва отвън – от тогавашния секретар на СБП Г. Караславов; основен източник по темата за помохамеданчването е британският историограф Арнълд Тойнби; създаването на романа продължава едва 41 дни и др. В романите си писателят си служи с исторически реалии, върху които гради художествения разказ за българската идентичност и нейните национали стереотипи: род, родина, трагичното и величаво минало, език, вяра и др.

Автор на научно-фантастични разкази, посветени на космически полети и срещи с други цивилизации, като за разказа „Завръщането“ е отличен в конкурса на сп. „Космос“ (1963). Пише сценариите на няколко игрални филма и на телевизионни сериали, три от които международни. Автор на книги за деца, на разкази, пътеписи и др.

Антон Дончев печели множество национални награди за литература, сред които наградата за най-добър роман на годината на Съюза на българските писатели за „Сказание за времето на Самуила“ (1961), Димитровска награда (1966), Велики Преслав (1986), Рачо Стоянов (1997), Златен Пегас (2000), Голямата литературна награда на Софийския университет, Добри Чинтулов (2004) и др.

За обществената, културната и литературната си дейност получава званието Заслужил деятел на културата (1983), отличен е с орден Стара планина, I степен (2003), орден Полярна звезда, I степен (Швеция, 2003), орден Св. Св. Кирил и Методий (2010), Марин Дринов с лента, Почетен знак на БАН, Почетен знак за лидерство Стефан Стамболов и др. Почетен гражданин на София, Бургас, Велико Търново, Перник, Сливен, Смолян. Лауреат на различни международни отличия – Балканика (1999) за романа „Странният рицар на свещената книга“, Михаил Ломоносов (Русия), Такис Транулис (Гърция), медали на Президента на Словашката република и на Ватикана, получен от папа Йоан-Павел Втори.

Антон Дончев учредява две стипендии „Време разделно“ за студенти от Родопите по история и българска литература.

Негови творби са преведени на рус., латв., чеш., словаш., пол., унг., рум., англ., ит., исп., швед. и др. ез. Романът „Време разделно“ е преведен на над 33 ез.

 

Андриана Спасова

 

Библиографията е изготвена от Диана Ралева

Още

Елисавета Багряна

Багряна, Елисавета (псевд. на Елисавета Любомирова Белчева) (София, 29.04.1893 – София, 25.03.1991). Започва образованието си в София, а през 1906, след като завършва прогимназия, се премества със семейството си в Търново. След едногодишен престой през 1907 се преселва за кратко в Сливен, родния град на баща ѝ, а през 1908 се връща в София, където се записва в Първа софийска девическа гимназия (1908–1910). През септември 1910 постъпва като прогимназиална учителка в село Автане (дн. Недялско, Ямболска област). През септември 1911 записва славянска филология в Софийския университет. Дружи с млади писатели и поети: Георги Райчев, Димчо Дебелянов, Константин Константинов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Димитър Йовчев, Коста Кнауер и др. Приятелството ѝ с Йордан Йовков влияе силно върху началото на творческия ѝ път. През 1915 Багряна напуска университета и в периода 1915–1917 учителства във Враца, после в Кюстендил (1917–1919).

На 15 май 1915 в сп. „Съвременна мисъл“ се появява първата ѝ публикация – стихотворението „Вечерна песен“ (год. IV, № 33), подписано с името Л. Белчева. Същата година в „Съвременна мисъл“ е публикувано и стихотворението „Защо“ (год. IV, № 36). От септември 1921 Багряна сътрудничи редовно на „Вестник на жената“ със стихове, проза и преводи. Подписва се Елизабета Б. Пръв отбелязва творческите ѝ стъпки Йордан Стубел (с няколко реда в статията си „Българката като културен фактор“ от 14 януари 1921), а в бр. 75 от 21 октомври 1922 на „Вестник на жената“ се появява и първата рецензия за нея от Константин Константинов.

През 1922 поетесата започва да печата и в сп. „Златорог“ (год. ІІІ, № 9), където цикълът ѝ „Юг“ се появява с псевдонима Багряна. Същата година превежда и публикува стихове на Анна Ахматова и Марина Цветаева. В „Златорог“ се появяват последователно стихотворни цикли, които основополагат бъдещите стихосбирки на Багряна. От 1923 печата още в сп. „Обществена мисъл“, в седмичника „Български войн“, в. „Народен глас“, сп. „Ек“, сп. „Демократичен преглед“, сп. Съвременник“ и др. През 1924 е и дебютът ѝ в детската литература в сп. „Детска радост“ (№ 3) със стихотворението „Юнак Любчо“.

През февруари 1924 Багряна получава награда за поезия на Литературния комитет при Министерството на народното просвещение за стихотворението „Кукувица“. През април 1924 е приета в Съюза на българските писатели, а на 2 декември участва за първи път в литературно четене пред публика, организирано по повод 10-годишнината от смъртта на Яворов. През април 1925 получава наградата за поезия на Министерството на народното просвещение за 1924. На 18 декември 1927 излиза от печат първата ѝ книга – „Вечната и святата“ (издание на авторката). През 1931 е публикувана първата ѝ сбирка за деца – „Търкулната годинка“.

Багряна е автор на над 16 стихосбирки, както и на малките поеми „Самолет за Москва“ (1953) и „Влак“ (1955). Прави опит в драматургията в съавторство с Матвей Вълев (пиесата „Госпожата“ (1938); радиопиесата „Знамето“ (1939), недовършената пиеса „Чудакът“). Пише още и пиесата за деца „Чуден сън. Сред насекомите“ (в съавторство с М. Попова, 1952).

Багряна е автор на пътеписи, фейлетони, критически статии и бележки, обзори. През 1930 във в. „Съвременник“ (№ 2) излиза пътеписът ѝ „На крилете на „Сидна“. По въздушния път София – Париж“, а през 1931 във в. „Зора“ – фейлетонът ѝ „Група обесени пред вратата на Министерството на просветата“. През 1936 в сп. „Златорог“ е публикуван пътеписът ѝ „С бележник във въздуха“. Във „Вестник на жената“ и в списанията „Жената днес“ и „ЛИК“ печата рецензии, обзорни статии, литературнокритически портрети, отзиви за пътувания.

Багряна развива и значима преводаческа дейност: първият ѝ превод е на разказа на Алфонс Доде „Три гарвана“ в „Сборник за детски забавления“ (Пловдив, 1909). Следват преводи на Ф. М. Достоевски, Е. Басан, Я. Седерберг, А. Ахматова, М. Цветаева, Р. Драйнац, И. Цанкар, В. Незвал, Я. Рицос, П. Елюар, В. Тулбуре, Д. Максимович и др.

През 1930 Багряна участва в създаването на Клуба на българските писателки. През октомври 1940 заедно с група общественици и интелектуалци подписва апела до Народното събрание в защита на българските евреи. Участник в конгресите на ПЕН-клубовете в различни точки на света. През 1952 е назначена за редактор и член на редколегията (до 1976) на сп. „Септември“, където в продължение на 25 години завежда отдел „Поезия“. Багряна е не само новатор в българската поезия, но има и принос в българското образование като съставител на христоматии и читанки (съвместно със Стилиян Чилингиров, Ангел Каралийчев и др.), одобрени от Министерство на народната просвета и неколкократно издавани. Автор заедно с Младен Исаев и Никола Фурнаджиев на химн на НРБ.

В ранната си поезия Багряна се влияе от Ахматова, Блок, Маяковски, Тютчев и др.; творчески стимули са приятелството ѝ с Йордан Йовков, дълбоката интелектуална връзка с Боян Пенев, Раде Драйнац, Изидор Цанкар, Матвей Вълев и др.

Багряна е сред поетическите фигури, които през 20-те и 30-те години реформират естетическите и ценностните критерии на българската поезия. Първите ѝ стихове осъществяват хуманистичната психологико-изповедна, философско-рефлексираща линия в движението към нов реализъм, развиват поетиката на предмета и делника. Усетът към индустриалното като реалия и техника на стилизиране я сродяват с авангардисткото поетическо мислене от началото на 20-те години, а образите, настроенията и езикът на стиховете ѝ от 30-те и 40-те години я свързват с поезията на Божидар Божилов, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Александър Вутимски, Блага Димитрова, Радой Ралин, Георги Джагаров, Станка Пенчева и др.

Поезията на Багряна е преобладаващо философска, тя е силно лиризиран, но и ясно артикулиран размисъл върху човека и неговия свят. Цикличната структура на стихосбирките ѝ възпроизвежда виждането ѝ за кръговостта на времето и цялостността на Аза. От първата ѝ стихосбирка „Вечната и святата“ до последната – „На брега на времето“ Багряниният човек търси да завърши себе си чрез откриването си в произхода – личен и националноколективен. Мисълта, чувството и споменът преодоляват физическите граници и успоредяват времената; сетивата са верният пътеводител през разполовения на добро и зло човешки свят. Тоталността на човешко битие е възможна в раждащите начала: любов – жена – майка – родина – природа, които са положени в целия поетически масив на Багряна, те задават и антивоенния патос в стиховете от „Мост“ и „Пет звезди“. Цикличното време – вечност в женското начало се отлива в образите на майката, жената икона, болярката отшелница, господарката на просторите, странстващата жена.

Импулсът за движение е органичен за цялото поетическо творчество на Багряна. Той се разширява в копнеж по мимолетност, анонимност, непринадлежност, в опит за създаване на нови идентичности. Лирическият Аз често излиза от колективното място на личния и националния род, притеглен от анонимното място на универсалночовешкия. Затова и нeродното място е далечното свое място, което притегля („SOS“, „Зовът на морето“). Пътуванията, които Багряна често документира, се разтварят в драматичната едновременност на желанието за оставане в чуждата земя и усещането за пъпна свързаност с родината. Двойствено е и отношението към мегаполиса в стиховете на Багряна: човекът е едновременно увлечен от движението и изолиран. Поетическите ѝ визии хармонизират културните реалии – селото и града, природата и техниката, примитива и културата.

Мотивите за раждащото слово и идентичността на поета преминават през целия творчески масив на Багряна. Проблематизирана е автентичността на живеенето чрез книгите, в което търсенето на смисъл убива смисъла.

Стиховете на Багряна за деца се отличават с ярка хумористична интонация и ритмично богатство, честа е диалогичната структура, чрез която поетесата споделя с детето своите открития, стимулира асоциациите и въображението му.

Стихотворенията на Багряна са написани с художническо виждане, впечатляват с картинни стилизации, с търсене на конкретния предметен детайл, осезаемата текстура. Изпитва различни стихотворни ритми и организации на строфата: класическият стих от първата ѝ стихосбирка естествено прелива в свободния стих – със „Звезда на моряка“ той навлиза в българската поезия.

Багряна е лауреат на Димитровска награда (1950), орден Народна република България, II степен (1953), орден Народна република България, I степен (1959), ордени Георги Димитров (1967, 1968, 1973), удостоена е със званията Народен деятел на културата (1963), Герой на социалистическия труд (1967), Герой на Народна република Българи“ (1983), II награда на Националната награда за мир (за стихосбирката „Пет звезди“). Удостоена е със златен медал от Международната асоциация за поезия с център Рим (1969), с Наградата на Съюза на писателите за стихосбирката ѝ „Контрапункти“ (1972). През 1970 Петър Динеков стартира процедура за присъждането на Нобелова награда на поетесата.

Творчеството на Багряна получава международен отзвук още през 1928, когато Енрико Дамяни помества отзив за „Вечната и святата“. През 1930 сръбският поет и журналист Раде Драйнац публикува статия за нея в белградския вестник „Правда“. През 1930 Владислав Шак превежда „Вечната и святата“ на чешки език, през 1931 в Books Abroad, издание на Университета в Оклахома, САЩ, Артур Колман я включва в статия за българската литература. Следват многобройни преводи, портрети, отзиви и рецензии за нейни творби и книги на гр., нем., хърв., словаш., пол., чеш., итал., фр., рус., араб., яп., швед., рум., португ., белорус. и др. езици.

Други псевд.: Елена Бленова, Елизабета Б., Микаела

 

Александра Антонова

 

Още

Антон Тодоров Страшимиров

Страшимиров, Антон Тодоров (Варна, 15.06.1872 – Виена, 7.12.1937). Наследник на голям македонски род от Серско, Антон е роден в семейството на зидар, преселник от с. Баня, Разложко. Брат е на политика Тодор Страшимиров и на Димитър Страшимиров – виден историк, писател, педагог и общественик. Неспокойната му натура и размирният, бунтарски дух, с които ще стане известен като общественик и политически и културен деец, си проличават още в ранните му младини. На 13 години напуска родния си град. Пътува из Добруджа, хваща се на работа по кръчми, кафенета и тютюневи ниви. Работи като словослагател, книговезец, бояджия. Учи до V (сегашен IX) клас в Разград и в Земеделското училище в Садово, което също преждевременно напуска. През 1890–1894 е начален учител в различни села във Варненско и Бургаско. Самообразова си и просвещава и другите. Вдъхновява се от идеите на народничеството и социализма. Редактира в. „Глас от Изток“ в Бургас. През 1895 заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, интересува се от философия, запознава се с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк. Връща се в България, става гимназиален учител във Видинската гимназия (1898–1899). Там заедно с директора ѝ д-р Захари Димитров, учителя и философа д-р Никола Петков и педагога Велико Петров Гочев редактира литературното и научнопопулярно сп. „Праг“. Учителства в Педагогическото училище в Казанлък, откъдето е уволнен със забрана да практикува професията заради спречкване с кмета. Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. През 1900 е делегат на Казанлъшкото дружество на Седмия македонски конгрес, а през 1901 – на Осмия македоно-одрински конгрес. Редактира в. „Реформи“, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и сп. „Звезда“ в Търново (от кн. 5). Издава сп. „Културно единство“ в Солун и „Наш живот“ в София (от 1901). През 1902 е един от основателите на сп. „Демократически преглед“ и остава негов редактор през първите 2 години. При разкола във Върховния комитет подкрепя крилото на Христо Станишев и Тома Карайовов (в опозиция на това на Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев). Пише за легалния орган на ВМОРО в. „Дело“, където сътрудничат и Пейо Яворов (редактор на изданието), Михаил Герджиков, Георги Стаматов и др. Поверени са му 3000 лири от откупа, взет от ВМОРО в аферата „Мис Стоун“ (1901–1902). През 1902 година е народен представител на Младодемократическото крило на Демократическата партия (бъдещата Радикалдемократическа партия) в XII Народно събрание. След убийството на задграничните представители на ВМОРО Иван Гарванов и Борис Сарафов в София  през 1907 Страшимиров е арестуван за кратко по обвинение в съучастие. Депутатската му кариера продължава и още на два пъти (1911 в XV НС и 1929 в XXII НС) е избиран за народен представител. Участва в Балканската война като редник. През Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудничи на в. „Военни известия“ и сп. „Отечество“. След войните редактира списание „Наши дни“, което отразява културния живот в България (1921). Създава и редактира (1922–1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Помага на млади писатели, като Христо Ясенов, Марко Марчевски и мн. др. Сближава се с Гео Милев и Георги Шейтанов. След Септемврийското въстание (1923) пише позива си „Клаха народа, както и турчин не го е клал“, превърнал се в емблематичен за събитията: „Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, ­ нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима…“ Защитава жертвите на Цанковия терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. Сътрудничи на лявото Гео-Милево списание „Пламък“, където е и редактор през 1924, но след няколко броя напуска, защото вижда в острата критика на Г. Милев срещу правителството риск за изданието, което впоследствие (през 1925) се потвърждава. След разрива с Гео публикува във в. „Звезда“ и „Новини“. През 1926–1927 редактира в. „Ведрина“. Когато започва нацисткото преследване на евреите в Германия, Страшимиров участва в създаването на Комитет за защита на евреите (заедно с Екатерина Каравелова, Асен Златаров, Петко Стайнов (юриста) и други). Тогавашните в. „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу Комитета с патоса, че България не е никоя, за да критикува политиката на Велика Германия. На 3 юли 1933 е осуетено събрание, на което лектори са Е. Каравелова и А. Страшимиров. След смъртта на съпругата му Стефка здравето на Страшимиров се влошава. Изпратен е за сърдечна операция във Виена, където умира. Погребан е в София.

 

Антон Страшимиров публикува за първи път през 1889 в сп. „Искра“ (Шумен), бр. 3 – стихотворението „Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте“ под псевдонима Мирьо. Първия си разказ – „Дулчев“ (подписан като Т-о), публикува през 1892 в бр. 21 на сп. „Лъча“ (Пазарджик). Сътрудничи на сп. „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“ и на в. „Развигор“, „Литературен глас“ и др. Ранните разкази на Страшимиров („Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“) са повлияни от народничеството. Но дори и в типични творби на селската проза, разказващи за радостите и скърбите на селския живот, у Страшимиров се наблюдава изострен интерес към персонажите с индивидуалистично поведение, към бунтарите и непокорните. Първата му повест – „Щастието на един век“, публикувана в сп. „Български преглед“ (1900), по-късно излизала и със заглавията „Габровка“ и „Еснафка“, отново – в духа на народничеството – е посветена на ритъма на патриархалното общество и неговия традиционализъм. Тя поставя началото на значима линия от повести в Страшимировото творчество. „Змей“ вплита в неговата селска проза митологично-фантастични мотиви. „Кръстопът“ описва Селските бунтове срещу десятъка (1899–1901), потушени под ръководството на Васил Радославов. Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, при все драматично-любовните си акценти. Опитвайки се да разруши патриархално-битовото клише, Страшимиров създава и поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град – с неговите усложнени отношения и интелигентски дирения. Такива са „Смутно време“, „Среща“, „Висящ мост“ (преименуван на „Без път“), „Бена“, „Пропаст“. Той обаче отчита като литературен неуспех този си преход, питайки се защо, макар сам дете на града, силата му е в селските сюжети (в ст. „Град и село“ в сп. „Наши дни“, 1921, кн. 7) – въпрос, който впрочем биха могли да си зададат мнозина български писатели от неговото време. Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, като навлиза в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Традиционно наричаният „роман хроника“ „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, представлява своеобразен жанров експеримент, обединяващ в една цялостна романова структура военната хроника с елементите на автобиография и народопсихология. Всепризнат връх в творчеството на Страшимиров, а и в българската романистика изобщо, е „Хоро“. Тук темата за погрома след Септемврийското въстание от 1923, уголемена до генералното послание за разпада на общността, добива ненадминато гротескно-трагическо въплъщение във фигурата на преобърнатия обред – хорото около труповете на убитите. Включването на фундаменталната фолклорна образност в модерни послания; метаморфозата сватба – смърт (и изконно заложена в митологично-фолклорното мислене, и зловещо разиграна като авангардистки фарс); както и редица други детайли, като например преплитането на експресивни визии с емблеми на „родното“ – всичко това са типични елементи на кризисната българска поетика от 1920-те, намерили екстремното си обединение в Страшимировото „Хоро“. Метежната природа на Страшимиров е изразена и в недовършения роман „Роби“, където в сюжета са въвлечени действителни лица и епизоди от македонското освободително движение. Творческият интерес на този автор към драматичните конфликти в човешкия живот, напрежението, което ясно личи в диалозите на прозата му, естествено го отвеждат и към драмата. Драматургичният му дебют е със „Сватба в Болярово“ (1900), сценична разработка на „Есенни дни“. В най-известната му пиеса – „Вампир“ – действието се движи от първични, тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Първият му опит да създаде комедия – „Мрак“, се оказва неуспешен, но бива компенсиран със „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София. Тук битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия, „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака по сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма – „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Морис Метерлинк, Фридрих Ницше и Станислав Пшибишевски.

Антон Страшимиров е автор и на народоведски проучвания (събрани в „Нашият народ“ и „Книга за българите“, където подробно разглежда българските етнически и етнографски групи), на множество пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по Македонския въпрос, литературни студии и статии.

Негови произведения са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици.

Псевд.: Н. Бистренов, Босилко, А. Бъднев, Данила, В. Данилов, Дойрян, Г. Живков, Земен, Истров, Кинема, К. Кънчев, Мирйо, Мирьов, Наблюдател, Ц. Николов, Новак, Н. Петров, Постов, Т. Прежин, Т. Размов, Рубикон, Михал Стърменов, Чернозем, Член на „Матицата“, Neto, Silentium.

 

Вихрен Чернокожев, Елка Димитрова

 

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова

Още