Речник на българската литература след Освобождението

Драги посетители,

Намирате се на сайта на проекта „Българската литература след Освобождението (1878) – личности и процеси, документи и артефакти (дигитален речник)“, който се разработва в Института за литература при БАН.

Какво ще откриете тук, което не предлагат класическите, отпечатани на хартия речници на българската литература?

Най-напред – не ви предлагаме пълен, изчерпателен и веднъж завинаги завършен и затворен речник. Нашият речник ще е в непрестанно развитие. Началният му замисъл – да стартира с около 400 статии за поети, белетристи, драматурзи, критици и изследователи на българската литература след Освобождението и с няколко десетки статии за литературни направления, кръгове и периодични издания, придружени с дигитален фонд – не задава окончателно неговото съдържание. Така той очертава основите на новата и съвременната българска литература, но речниковият словник ще се допълва и с нови имена, ще отразява в бъдеще и нови литературни процеси и явления. Дори готовите статии, които вече сме публикували в него, ще бъдат периодически допълвани и обогатявани с новооткрити и нови факти и документи. Ще бъдат изграждани нови вътрешни връзки между статиите и дигиталния фонд на речника, които отразяват връзките и взаимоотношенията между творци, творби и процеси в литературния живот. Така желанието ни да представим литературата като жива, динамична и често изненадваща ще се приближава постепенно към реализацията си.

Освен обичайните илюстративни материали, които съпътстват книжните литературни речници – снимки, факсимилета, ръкописни образци и документи, тук ще намерите и колекция от гласове на български писатели, съхранени в аудиофондове. От тях в рубриката „Гласове на български писатели“ сме подбрали ценни и интересни записи, които ще подпомогнат срещите ви с творците на българската литература. Постоянно ще обогатяваме фотогалерията и архива с документи и факсимилета на речника с нови дигитализирани материали, които ще оформят минигалерии към отделните речникови статии. Покрай популярните портрети на писателите ще се постараем да ви предложим и по-малко познати техни снимки, а също и слабоизвестни или неизвестни документи.

Както подобава на всеки речник, и тук ще намерите богата библиография към всяка статия. При персоналиите на този етап ще опишем книгите от и за дадения писател. В бъдеще ще създадем библиографски списъци и на статии за конкретния автор, публикувани в периодични и непериодични издания, сборници и книги. Заедно със софтуеристите избрахме нова, по-услужлива форма за представяне на творчеството на отделните автори. Тя използва максимално потенциала на дигиталния речник – с възможности за различни селекции на библиографските записи, които да подпомагат по бърз и модерен начин търсенето и подбора с научна и образователна цел. Още на този етап бихте могли да използвате търсачката и кратките информационни блокове в речниковите статии (намират се под портрета на писателя). Те групират творци и творби по жанрове, литературни направления и кръгове и по свързаност с периодични издания.

Не на последно място литературната карта на България ще задоволи любопитството ви за българските писатели и техните печатни трибуни от друг ъгъл.

Добре дошли в Речника и приятно сърфиране!

 

Най-търсени автори

Гео Милев

Гео Милев (псевд. на Георги Милев Касабов) (Раднево, 15.01.1895 – София, след 15.05.1925). Милев започва да пише от малък, като ученик в Старозагорската гимназия издава ръкописни вестници, пише стихове и превежда от руски. Следва романска филология в Софийския университет (1911–1912) и продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914), където слуша лекции по философия и театрално изкуство и пише дисертация за Рихард Демел. През дек. 1913 в сп. „Листопад“ публикува „Литературно-художествени писма от Германия“. През 1914 пребивава за известно време в Лондон, където се запознава с белгийския поет Емил Верхарн, оказал влияние върху творчеството му. Участва в Първата световна война на бойното поле при Дойран, където на 29 апр. 1917 е тежко ранен в черепа и загубва дясното си око. През февруари1918 заминава за Берлин, където остава до март 1918; в този период се свързва с немски писатели и художници експресионисти, сътрудничи на експресионистичното сп. „Акцион“. След завръщането си се установява в София, където издава сп. „Везни“ (1919–1922), основната трибуна на експресионизма в България. Под влияние на събитията от 1922–1923 възгледите му еволюират към левия експресионизъм и активизма, което личи от текстовете му в сп. „Пламък“, започнало да излиза през януари 1924. Заради поемата „Септември“ кн. 7–8 на „Пламък“ е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 списанието е забранено. На 14 май 1925 Милев е осъден по ЗЗД на една година затвор. На 15 май е арестуван и изчезва безследно. Установено е, че е зверски убит от профашистки формирования и заровен в общ гроб в Илиянци.

Милев е сред най-ярките фигури на българската литература, еднакво значим като поет, критик и пропагандатор на авангардното изкуство. Още първата му стихосбирка „Жестокият пръстен“ (1920) радикализира до крайност конфликта между аза и реалността – и в този смисъл стои на ръба между символизма и експресионизма. Сроден е случаят с поемата „Панихида за поета П. К. Яворов“ (1922), писана още през 1914. В нея Милев разгръща концептуално Славейковата представа за творческата личност, но я въздига на ново емоционално и образно равнище. Важен момент от развитието на Милев е „Иконите спят“ (1922), свързана с авангардисткия афинитет към първобитното и варварското – и ползваща фолклора като територия, в която страстите и митологемите битуват в своя чист, непокварен вид. В поемата „Ад“, писана през 1922, са най-пряко изразени основните принципи на експресионизма: динамиката, фрагментарността, драстично контрастиращата метафорика, гротескните метаморфози на митологичните схеми, рязкото отхвърляне на традицията. Сродни по дух са и неговите поеми в проза от „Експресионистично календарче“ и „Грозни прози“. Несъмнен връх в неговото творчество е поемата „Септември“, в която концептуално е синтезирано всичко, което поетът е научил от контактите си с модерното изкуство. Апокалиптичната образност тук служи като посредник между земното и небесното, сетивното и духовното, битовото и универсалното. Нейната цялост е издържана в емоноционално-експресивен план – без да следва нишката на събитията, тя внушава тяхното екстазно опияняващо въздействие, мащабност и трагичен патос. Вмъкнатите митологеми и култ. реминисценции имат вече не пародиен, а универсален смисъл – чрез тях трагизмът на българския бунт се превръща във вечен бунт срещу авторитаризма и насилието.

Милев е един от най-оригиналните критици и публицисти в българската литература. Автор е на стотици статии и рецензии, някои от които – „Модерната поезия“, „Против реализма“, „Фрагментът“, „Небето“ и др., имат открито манифестен характер и са определящи за развитието на авангардната литература от 20-те години. От особено значение е статията му „Поезията на младите“, в която Милев подлага на унищожителна критика клиширания късен символизъм. Автор е на изключително остри публицистични текстове като „Българският народ днес“, „И свет во тме светится“ и др., впечатляващи със своята гражданска доблест и духовна наситеност.

Милев е и един от най-добрите български преводачи – превежда хиляди страници от англ., нем., руски, фр. ез. Класически са преводите му на Шекспировите „Хамлет“ и „Макбет“, на поезията на Верхарн, Метерлинк, Демел и др.

Негови творби са превеждани на алб., араб., белорус., виетн., грц, исп., ит., кит., нем., норв., пол., порт., рум., рус., сърбохърв., тур., унг., фр., чеш., яп. и др. ез.

Други псевд.: Д-р Григор Касиев, Ратибор, Р. Слатанов и др.

 

Едвин Сугарев

Още

Емилиян Станев

Станев, Емилиян (псевд. на Никола Стоянов Станев), (Велико Търново, 28.02.1907 – София, 15.03.1979). Започва образованието си в родния си град, от 1922 учи в Елена, завършва гимназия във Враца като частен ученик (1928), за кратко изучава живопис в Художествената академия в София, следва финанси и кредит в Свободния университет в София. До 1944 работи в администрацията на столичната община, през 1945 е управител на ловното стопанство в с. Буковец, от 1950 завежда отдел „Белетристика“ във в. „Литературен фронт“. През 1971–1981 е народен представител в VI и VII Нар. събрание, от 1974 е академик, получавал е многобройни награди и държавни отличия за творчеството си (вкл. Димитровска награда, 1964).

Дебютира с разказа „Срещу Великден“ (библ. „Книга на книгите“, 1931). Сътрудничи на сп. „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Българска мисъл“, „Кооперативна защита“, „Ловец“, „Завети“ и др. и на в. „Литературен глас“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“, „Дъга“ и др.; след 1944 – на основните периодични издания.

Емилиян Станев е един от класиците в българската проза, новатор в жанровете на философския и историческия роман, анималистичната проза и социалната белетристика. Произведенията му са белязани с дълбок вътрешен драматизъм и осмислят битието като низ от конфликтни ситуации, поставящи човека всеки миг пред морален избор. Следвайки диалогичните принципи в прозата на Достоевски, фокусира сблъсъка между доброто и злото, но и проблематичността на отговора какво е добро и какво – зло; осмислянето на човека като осъден да преживява в себе си раздвоението между нравствената мяра и бесовете на страстта; противоречията между социалното и моралното, между тленното и вечното; сковаващата мощ на социума и постигането на духовна свобода като единствената смислена алтернатива; конфликта между личността и историята; търсенето на траен смисъл и трансцендентална перспектива като трагичен императив в човешкия живот, но и като единствено възможната възвисяваща го духовна енергия; историческите и религиозните конфликти, обусловили националната ни съдба; отчуждението на човека от природното и естественото като следствие от цивилизацията и техническия прогрес. За Станев няма лесни и еднозначни решения, няма линейна последователност от причини и следствия, няма авторитети, които да не могат да бъдат оспорени и подложени на съмнение. За него смисълът на творчеството е да се постигне многопластова и поливалентна картина на битието, видяно от различни гледни точки, различими преди всичко от моралната мяра, с която се възприемат човешките отношения.
Развитието му като писател търпи определена жанрова еволюция – от късия разказ през повестта към широкото епично платно на „Иван Кондарев“ и до сгъстената, съсредоточена върху трансцеденталното философска проза. В творческата му биография тематично могат да бъдат обособени няколко смислови ядра.

Станев е сред най-добрите анималисти в българската проза – неговите ранни анималистични разкази проблематизират мястото на човека в околния свят и неговото отношение към природата и същевременно универсализират и извисяват ценностно самото понятие за природното, дивото и атавистичното. Паралелно с анималистичните разкази той започва писателската си кариера и с разкази за малкия човек, смазан от житейските обстоятелства и превърнат в тяхна марионетка, лишен от воля за промяна и следващ едно сиво, жалко ежедневие, което обезсмисля неговия живот. Героите от първата му книга, „Примамливи блясъци“ (1938), най-често провинциални еснафи, лишени от въображение и воля за живот, са обрисувани дистанцирано и безпощадно – и като жертви на самите себе си, на собствения си егоизъм, малодушие и безверие, и като жертви на една изгубила ценностните си критерии обществена действителност; жертви на баналността, произведена от собственото им общо живеене.

Един от върховете в прозата му – и изобщо в българската проза – е новелата „Крадецът на праскови“, в която се сблъскват любовта, пренебрегнала всички норми и условности, и ограниченият, догматично скован социум, който прави тази любов невъзможна и предпоставя нейната гибелна развръзка.

Писан цели 14 г., романът „Иван Кондарев“ се превръща в събитие още при излизането си (1958) и поражда спорове, които не са стихнали и до днес. Причината е неканоничното, диалогично и реализирано чрез конфликтни гледни точки епическо пресъздаване на един емблематичен за социализма, героизиран многократно исторически период – Септемврийското въстание от 1923 г. Историята е осмислена не само като продукт на социални необходимости, но и като сблъсък на личностни представи и съдбовни избори, които могат да бъдат оценявани единствено по устойчивостта на техните морални критерии. Никой от героите не е пощаден, нито въздигнат за сметка на другите – включително и Иван Кондарев, чийто образ въпреки многото тенденциозни критически тълкувания ясно показва утопичната визия, схоластичната природа и приоритета на идеологическата целесъобразност над моралните ценности у типичния за това време български комунист.

Повестите „Легенда за Сибин, преславския княз“ и „Тихик и Назарий“ и романът „Антихрист“ образуват своеобразна трилогия, която се стреми да осмисли както историческите колизии, предопределили националната ни съдба, така и конфликтите между индивида и общността – и скритите под тях страсти на духовните търсения в стара България, богоборчеството и боготърсачеството, стимулирани от импулса на човека да осмисля битието си не само в реални и прагматични, но и в трансцедентални и мистични категории. Исторически по тематика и свързани с един граничен период от българската история, те недвусмислено са философски творби.

Особен акцент в творчеството на Станев поставят някои късни разкази като „Вълкът“, „Язовецът“ и преди всичко „Скот Рейнолдс и непостижимото“, в които писателят изразява скепсиса си относно бъдещето на съвременния свят, който в своя тесногръд рационализъм и стремеж към овладяване на природата подготвя собствената си гибел.

В далеч по-символен и универсален план същия конфликт е развит в последната му недовършена творба „Насън и наяве“, разиграваща драмата между учения Артър Вагнер и неговото многопластово, сатанинско алтер его – Черния.

Специфичен дял от творчеството на Емилиян Станев съставляват приказките и разказите за деца, които той пише и издава през целия си живот. Основните негови творби са превеждани многократно – на повече от 20 езика.

 

Едвин Сугарев

 

Библиографията е изготвена от Аделина Германова

 

Още

Николай Лилиев

Лилиев, Николай (псевд. на Николай Михайлов Попиванов) (Стара Загора, 26.05.1885 – София, 6.10.1960). Като малък остава сирак. Завършва основно образование в родния си град и Търговската гимназия в Свищов (1903). За известен период е чиновник в Българската земеделска банка в Стара Загора. Следва литература в Лозана (1905–1906). Чиновник в Долна баня (1907–1908), учител в Трета софийска мъжка гимназия. Със стипендия от конкурс на Министерството на търговията през 1909 заминава да следва в Париж търговска академия, която завършва с отличие. Работи като учител в Пловдивската търговска гимназия (1912–1913) и Свищовската търговска гимназия (1913–1915). През Първата световна война е редник и кореспондент на Втора тракийска дивизия. След края на войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, като коректор в издателството на Ал. Паскалев, в Дирекцията на печата при Външното министерство. Между 1921 и 1924 заедно с проф. Н. Михов работи в библиотеките на Виена и Мюнхен над подготовката на историческа библиография за българския стопански живот. Драматург на Народния театър (1924–1928), преподавател по френски език във Висшето търговско училище във Варна (1932–1934). От 1934 до края на живота си отново е драматург на Народния театър. Един от основателите на Института за литература при БАН (1948) и редактор на „Известия на Института за литература на БАН“, академик (от 1945).

Интересите си към литературата Лилиев проявява още през ученическите си години, но те стават по-задълбочени след запознанството му с Д. Подвързачов през 1903. Първите си творби публикува в „Българан“ през 1905 – две пародии, подписани с инициали. Следват стихотворения в периодични издания, главно в такива, в които Подвързачов е съредактор или сътрудник – „Оса“, „Смях“, „Съвременник“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. През 1907 Лилиев се запознава с Д. Дебелянов, Б. Пенев и Вл. Василев, които оказват сериозно влияние върху житейската му и творческа съдба. През 1908 в сп. „Съвременник“ (г. I, кн. 2) излиза неговият „химн“ „An die Natur“ („Към природата“), който е и първото му произведение, подписано с псевдонима Н. Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През 1910 Лилиев е включен с 14 стихотворения в „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов; през същата година в Париж се запознава с П. К. Яворов и К. Константинов. През 1914 участва със стихотворения, критика и преводи в петте книжки на редактираното от Подвързачов сп. „Звено“. През 1919 излиза първата стихосбирка на Лилиев – „Птици в нощта“. Публикувана е от издателство „Александър Паскалев и Сие“, а корицата ѝ е дело на Н. Райнов. Книгата бързо се изчерпва и около година по-късно излиза второто ѝ издание. През 1922 книгоиздателство „Зора“ публикува втората стихосбирка на Лилиев – „Лунни петна“. По това време поетът е вече постоянен сътрудник и съредактор на новосъздаденото от Вл. Василев сп. „Златорог“. Третата поетична книга на Лилиев е озаглавена „Стихотворения“ и е отпечатана през 1932 от издателство „Т. Ф. Чипев“. В нея са включени предимно творби от предходните книги на Лилиев. През март 1934 в сп. „Златорог“ (г. ХV, кн. 3) излиза лирическият цикъл „При морето“, създаден по време на пребиваването на Лилиев във Варна. Макар да се възприема като творческо „възкръсване“, този цикъл е последната поетическа сбирка, печатана приживе от поета.

Лирическото творчество на Лилиев е изцяло свързано с българския символизъм от първата четвърт на ХХ в., с опоетизирането на индивидуалното в опозиция на колективното и строго регионалното, с издирването на един свят на символите, отдалечен, несетивен и меланхоличен. Наред с творци като Д. Дебелянов, Т. Траянов, Хр. Ясенов, Д. Бояджиев, Ем. Попдимитров, Л. Стоянов, Лилиев подема творческите концепции на френските поети парнасисти и символистите, на Н. Ленау, Ж. Мореас, Ст. Маларме, Ш. ван Лерберг, М. Метерлинк, Е. Верхарн, Р. М. Рилке, В. Брюсов, на П. П. Славейков („Сън за щастие“) и П. К. Яворов, следва стремежа им към усъвършенстване на музикалната форма на стиха, към изразяване на метафизични интуиции, мистични, митологични и библейски мотиви. В лириката на Лилиев (особено в „Птици в нощта“) властва импресията и съзерцателността, застиналостта, замълчаването, изразеното отричане. Лирическият аз на тази поезия се формира в безпътицата, самотата, бленуването „вън света“. Природните реалности са прикрепени към субективното, към трепетите на душата. Диалогичността не е насочена към другия, а към себе си (душата) или към олицетворени предикати на символистичния аз (мечтата, скръбта, самотата, спомена). Участници в лириката на Лилиев са също градът – призрачно пространство на чуждостта – и тълпите („Градът“, сп. „Наш живот“, г. V, 1912, кн. 3–4).

Значим е приносът на Лилиев, особено след 1934, към преводаческото изкуство. Автор е на преводи на лирически творби от Х. Хайне, Н. Ленау, Г. Келер, Р. М. Рилке, Й. В. Гьоте, Е. Верхарн и др., на „Огънят“ на А. Барбюс (съвместно с Й. Мечкаров). Като драматург на Народния театър активно подпомага превеждането на чуждоезична драматургия и сам превежда „Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“ на У. Шекспир, „Сид“ на П. Корней, „Ернани“ на В. Юго, „Електра“ на Х. фон Хофманстал, „Малкият Ейолф“ на Х. Ибсен, „Чудото на св. Антоний“ на М. Метерлинк и др. Автор е на редица критически и мемоарни текстове за български литературни творци – за Ив. Вазов, П. К. Яворов, Елин Пелин, Й. Йовков, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Г. Райчев, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров и др.; за чуждоезични писатели – за Дж. Кийтс, В. Юго, Н. В. Гогол, Л. Н. Толстой, Х. Ибсен, Р. М. Рилке. Публикувал е и мемоарни статии за театрални творци – за Кр. Сарафов, С. Огнянов, В. Кирков, К. Кисимов, Н. О. Масалитинов; теоретични статии и изказвания по въпросите на художествената литература, превода, сценичното слово, актьорското майсторство и системата на К. С. Станиславски. За приноса си към българския театър е отличен със званието Заслужил театрален деятел (1952).

Творби на Лилиев са преведени на итал., нем., фр., унг., чеш. и др. езици.

Други псевд.: Одуванчик, Анонимус, Лилипут

 

Николай Кирилов

 

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева

Още

Христо Смирненски

Смирненски, Христо (псевдоним на Христо Димитров Измирлиев) (Кукуш, 29.09.1898 – София, 18.06.1923). Завършва начално образование в родния си град през 1908. През септември същата година е изпратен в София при дядо си по майчина линия – свещеника Анастас Кръстев, и вуйчо си – поета хуморист Владимир Попанастасов (Пепо). До 1910 Смирненски учи в София, след което се връща в родния си град и завършва Кукушката прогимназия (1911). По време на Междусъюзническата война (1913) градът е опожарен и семейството му се преселва в София. През 1913 постъпва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, същевременно работи като продавач на вестници, а по-късно – в бригада по измерване на шосета и жп линии край Никопол. По примера на по-големия си брат Тома Измирлиев Смирненски започва да сътрудничи на хумористичния вестник „К’во да е“. Публикува още в списанията „Българан“ (на което е и член на редколегията от 1918 до 1922), „Барабан“, „Художествена седмица“, „Червен смях“, „Младеж“, вестниците „Сатър“, „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др. През 1917 заедно с приятели основава седмичното хумористично списание „Смях и сълзи“. Същата година напуска Техническото училище и постъпва във Военното училище в София. По време на Владайското войнишко въстание (септември 1918) Смирненски е сред юнкерите, изпратени срещу въстаналите войници. Потресен от кървавото потушаване на бунта, той напуска предсрочно Военното училище и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет (1918). Тежкото материално положение го принуждава да работи непрестанно: като писар, ревизор, репортер, измервач и контрольор, касиер, надничар. Изострената му социална чувствителност и обществените сътресения, на които става свидетел, го насочват към левите идеи. Все по-дейно се ангажира в работническите борби, а от 1921 е член на БКП. Участва в митинги, демонстрации и акции в подкрепа на бедните. През 1922 заедно с брат си Тома започва да издава сп. „Маскарад“. През пролетта на 1923 Смирненски заболява от туберкулоза, с която не успява да се пребори.

Първите публикувани творби на Смирненски – анекдотите „Иване“ и „Между ловци“ – излизат през 1915 във в. „К’во да е“.[1] Дебютира с хумористични текстове, които много скоро го правят популярен и предпочитан автор сред четящата публика. Ранни негови хумористични текстове от това време се откриват и в ефемерното списание на Хр. Бръзицов „Родна лира“. Смирненски е оставил блестящи образци във всички жанрове на хумористичната и сатиричната поезия и проза. Основен персонаж в ранните му творби е непрокопсаният столичен младеж. Умело съчетавайки комизъм и лиризъм, поетът пресъздава неговите бохемски подвизи, интимните му похождения и домогвания, разприте му с родители, учители, хазяйки, стражари. Героят на Смирненски се противопоставя на посредствената сивота и сериозност и утвърждава един светъл и оптимистичен възглед за живота. След поражението на България в Първата световна война хумористичните творби на Смирненски все повече се насищат със злободневна конкретика. Хуморът му започва да прелива в остра сатира. Публицистичният му талант се развива много бързо и дава впечатляващи плодове – фейлетоните „Политическа зима“, „Карнавална приказка“, „Политически калейдоскоп“ и др., в които откроява фалша на световната политическа сцена, чиито жертви са обикновените хора. Смирненски е и един от най-големите майстори на пародията в българската литература. Виртуозно пародира творби на Ив. Вазов, А. Константинов, К. Христов, П. Яворов, Т. Траянов, народната песен, вестникарските клишета, редица митологични, библейски и исторически образи и сюжети.

Още в някои от ранните си стихотворения („На търговците скубачи“, „Покупки за празниците“ и др.) Смирненски заявява критичното си отношение към поляризирането на обществото и духовната си съпричастност към бедните и онеправданите. Най-пълен израз това отношение намира в циклите „Децата на града“ и „Зимни вечери“. В тях поетът със забележителна яркост и силен хуманистичен патос пресъздава безизходната нищета и страданието на хората от низините, тежката им борба за хляба, тяхното безсилие и безнадеждност в полюсно разделения в социално отношение град. Основни герои в тези стихове са гаврошовците, старият музикант, малката цветарка, уличната жена, умиращото от туберкулоза момиче, работникът. Това не е познатата дотогава в българската литература плакатно-лозунгова пролетарска поезия, а е нов тип социална лирика, която разкрива конфликта на времето чрез личната драма на героите. Към този дял могат да се отнесат и част от прозаическите текстове на Смирненски („Босоногите деца“, „Очи“ и др.).

Копнежът по справедливост и човешко щастие води Смирненски до мечтата за революционно преобразование на света. Поетът интерпретира революцията като пречистващ огън, който ще донесе вечно щастие („Червените ескадрони“). Неин двигател са същите онеправдани и страдащи хора, изобразени в „Децата на града“ и „Зимни вечери“, но осъзнали несъответствието между мечтите си и действителността („Юноша“, „Пролетарий“) и обединени в един нов могъщ герой – пролетарската тълпа („Ний“). Революционните стихотворения на Смирненски са свързани с левите идеи и с победата на Октомврийската революция (1917), която отприщва мащабни социални движения в цяла Европа. Но поривът към радикално социално преобразование в лириката му надхвърля конкретния исторически момент, за да прерасне в обобщената идея за вечна правда и благоденствие.

В края на живота си Смирненски стига до дълбоки нравствено-философски прозрения, въплътени в шедьоврите „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“. Това са страховити притчи – предупреждения за злото, което се крие в обществото и в човека и възпрепятства постигането на идеала. Чрез тях Смирненски изразява своето болезнено съмнение и скептицизъм по отношение осъществимостта на всяка социална утопия, включително и на заявената от него в революционните му творби. Със своята многозначност, многопластовост и философско-етическа дълбочина „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“ се нареждат сред върховите постижения на българската сатира.

Лириката на Смирненски е своеобразен синтез на наслоените до този момент литературни традиции (ботевската, вазовската, пролетарската, символистичната), основан на сложно отношение на приемане и същевременно оттласкване от тях. Тя се включва по оригинален начин в предметно-реалистичната тенденция в българската литература, водеща началото си от късния Дебелянов и намерила своето продължение в творчеството на Ат. Далчев, Ал. Вутимски, Е. Багряна, В. Петров, Ал. Геров и др. А бунтовните стихотворения на Смирненски, с оригиналното съчетание на революционно-апокалиптичното и лирическото начало, са предусет за появата на т.нар. септемврийска поезия на Н. Фурнаджиев и Ас. Разцветников.

През краткия си житейски път Смирненски поддържа близки отношения с редица видни хора на изкуството: карикатуристите Ил. Бешков и Ал. Жендов (самият Смирненски се увлича по карикатурата и показва завиден талант), писателите М. Вълев, Хр. Ясенов, Св. Минков (с когото редактира и издава „Календар Българан“, 1922), литературния критик Г. Цанев.

Превежда от руски език. Негови произведения са преведени на над 30 езика.

Други псевд.: Ведбал, Вилмон, Гаврош, Кямил ефенди, Орезам, Лорд Джеймс Шокинг, Нагел Смуглий, Хризантема, Денгубец, Окър Кокър, Йуда Добродушни и мн. др.

 

Андрей Ташев

 

[1] Информацията в „Речника на българската литература. Т. 3“, 1982, с. 308, че първата публикация на Смирненски е хумористичният разказ „Час по химия в една столична гимназия“, както и в „Речника по нова българска литература“, 1994, с. 334, че Смирненски започва да публикува от април 1915, не отговаря на истината. Анекдотите „Иване“ и „Между ловци“ излизат в бр. 167 от 22–29 март 1915, а „Час по химия в една столична гимназия“ – в бр. 168 от 5 април 1915 във в. „К’во да е“.

Още

Георги Славов Караславов

Караславов, Георги Славов (с. Дебър, дн. квартал на Първомай, 12.01.1904 – София, 26.01.1980). Завършва гимназия в Първомай (1922). Постъпва в Телеграфо-пощенското училище в София, където се включва в младежкото комунистическо движение. Учи в педагогически училища в Харманли (1923) и Казанлък (1924–1925). Участва в Септемврийското въстание през 1923. Следва агрономство в Софийския университет (1925–1928), но е изключен като един от инициаторите на студентка стачка. Продължава следването си в Карловия университет в Прага (1929–1930) и същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. След завръщането си в България завършва агрономство (1930). Заради повестта „Селкор“ (1933) е осъден и лежи в Софийския централен затвор. Полицията конфискува и „Изчадия адови“ (1932) , и „На два фронта“ (1934). Участва в списването на вестниците „Ведрина“ и „Кормило“. След 1944 работи в Политическото управление на армията. Директор на Народния театър „Иван Вазов“ (1947–1949), главен редактор на сп. „Септември“ (1952–1958), главен секретар и председател на СБП (1958–1962).

Започва да пише стихотворения през 1916. За първи път печата стихотворение през 1920 в сп. „Ученическа мисъл“, подписано Георги С-в (Георги Славов). От 1919 сътрудничи на в. „К`во да е“ с пародии, вицове, сатири и се подписва с псевд. Жан фастък.

През 1924–1926 помества разкази в сп. „Полярна звезда“ и „Единство“. В дебютния сборник разкази „Уличници“ (1926) обект на изображение са децата от крайните градски квартали. В този сборник ясно е изразен както нравствено-психологическият, така и политико-идеологическият подход към личността и нейното социално обкръжение. Сборникът „Кавалът плаче“ (1927), излязъл в издаваната от Антон Страшимиров библиотека „Зарници“, е тематично и идейно свързан със Септемврийските събития през 1923. През 1931 Караславов издава първия си роман „Споржилов“ – за живота на пражките строителни работници.

В белетристиката си от 30-те години Г. Караславов навлиза все по-широко в явленията от обществената действителност, които интерпретира от партийни позиции. Постижения в романовия жанр и в традицията на българската „селска“ проза са романите „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942). Изборът на проблема за престъплението и наказанието определя както идейната връзка на двата романа, така и различието при психологическия и социално-идеологическия анализ на обществения и частния живот на човека. Писателят замисля и осъществява поредицата „Обикновени хора“ (1952–1975), от която излизат 6 части. За този мащабен проект той се готви още от 1922. Романът епопея отразява българския живот от Първата световна война до 9 септември 1944. В него Караславов съчетава документалното с художественото претворяване на националния живот през една сложна епоха. Замисълът и реализацията на „Обикновени хора“ е обвързан и с разцвета на епическата романова вълна в българската литература през 50-те години на XX век, характеризираща се с монументалното си повествование, фолклорна епика, проследяване на национално-социалните движения и др.

Караславов е автор на няколко драматични творби: „Камък в блатото“, „Габерови“, „Ленин влезе в нашия дом“ и др. Герой на социалистическия труд (1964), Народен деятел на културата (1963), носител на Димитровска награда (1950,1959).

Произведения на Г. Караславов са преведени на алб., англ., ест., нем., пол., рум., тур., и др. езици. Романът „Снаха“ е издаден на 29 езика.

 

Псевд.: Асор млад, Асор Чернорък, Жан фастък, Касий, Кир, Кирдяга, Кос, Карас, Кречетало, Крик, А. Московски, Редактор Церберов, А. Репов, Репортьор, Репортьор Кос, Селянин, Стършел, Трън, Ротю Фанев, Фриц, Червенокап, Чичо Дичо, Karas.

 

Елена Борисова

 

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева

 

Още

Сирак Скитник

Сирак Скитник (псевд. на Панайот Тодоров Христов) (Сливен, 4.11.1883 – София, 5.03.1943). Благодарение на богатата си ерудиция и разнообразната си професионална дейност Сирак Скитник е сред интелектуалците с най-висок културен и обществен престиж до средата на XX век. Широко известен и уважаван като критик, живописец, график, илюстратор, декоратор, сценограф, драматург, постановчик, поет, публицист, общественик, радиоръководител, и до днес специалисти в редица културни сфери изтъкват безспорните му заслуги в тях.

Панайот Тодоров завършва Богословското училище в София през 1903 и започва работа като учител в с. Върбеш, Никополско, и в Сливен. През 1905 в новосъздаденото списание „Художник“ излизат негови стихове и винетки, първата му публикация е стихотворението „Цъфтяха розите“, а от 1906 приема псевдонима Сирак Скитник и става съредактор на списанието заедно с Ал. Балабанов и С. Радев. Излязлата през 1910 негова стихосбирка „Изповеди“, която се характеризира с ескизност и статичност, сантиментално-символични стихове (Цв. Ракьовски), аморфност и общи места за времето (Св. Игов), получава предимно критики, включително и от Вл. Василев. И въпреки че негови стихове са включени в престижната антология на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов и в чуждоезични антологии, той оставя поезията извън основните си творчески приоритети.

През 1908 Сирак Скитник сбъдва мечтата си да замине за Петербург, където учи театрална и декоративна живопис при Л. Бакст с преподаватели Ал. Николаев Беноа, М. Добужински, К. Петров-Водкин. Четирите години в Русия са ключови за творческото му формиране, безценни са контактите му с петербургските културни кръгове, с изявени авторитети в областта на изобразителното изкуство, литературата, театъра (М. Врубел, Н. Рьорих, Ив. Билибин, Н. Евреинов, Ф. Комисаржевски и др.). В Петербург той излага свои картини, рисува декори и плакати, пише стихове и поредица литературно-художествени писма, публикувани в българското списание „Демократически преглед“.

След завръщането си в България през 1912 участва в три войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна), където бива ранен; получава и допълнителен учителски опит (преподава рисуване в Асеновград). Паралелно започва да излага картини на изложби, включва се в художествени дружества (Движението за родно изкуство с национален стил, Родно изкуство, Съюза на дружествата на българските художници (по-късно СБХ) и др.), илюстрира важни книги (като „Български балади“ от Т. Траянов, „Поеми“ от Е. А. По, „Марионетки“ от Ч. Мутафов и др.).

Превежда художествена литература от френски език. Негови литературни и изобразителни произведения са публикувани в Русия, Италия, Франция и др.

Приносът на Сирак Скитник за българския модернизъм е съпоставим с този на Ч. Мутафов и Г. Милев. Принципите на изповядваната от него модерна естетика биват прокарани и защитени както в теоретичните и критическите му текстове, така и в собствения му блестящ опит на живописен и графичен художник. През 20-те и 30-те години на XX век придобива внушителен авторитет, благодарение на който се превръща и в най-уважавания куратор на изложби, оценител на картини и откривател на таланти.

Сирак Скитник сътрудничи на множество периодични издания, сред които сп. „Наш живот“, сп. „Демократически преглед“, сп. „Наблюдател“, сп. „Слънце“, сп. „Българан“, сп. „Българска реч“, сп. „Везни“, сп. „Хиперион“, сп. „Огнище“, сп. „Художествена култура“ и др., но най-пълно и широко теоретичната и критическата му дейност се разгръща на страниците на списание „Златорог“, на което е съредактор с Вл. Василев от 1922. Със своята културна широта и модерна естетическа ориентация в статиите, рецензиите и бележките си Сирак Скитник създава българска художествена критика, напълно адекватна на съвременните ѝ европейски културни явления.

Безспорни са заслугите на Сирак Скитник и в областта на театъра. Освен като драматург и артистичен секретар на Народния театър в годините 1923–1924, той допринася за развитието на българския театър и с неуморната си оперативна критика, със стотиците си рецензии, прегледи на български и европейски събития, критически отзиви, портрети, теоретични текстове и пр.

И ако Вл. Василев смята Сирак Скитник за призван за театъра, то Веселин Димитров определя радиото за най-голямото му дело, тъй като е за цялото общество, а отделните изкуства са само за техните ценители. От 1935 до смъртта си през 1943 Панайот Тодоров е „Главен уредник на Радио София, Началник на радиоразпръскването в България“. Като пръв директор на Българското национално радио той и екипът му бързо го превръщат в елитна и уважавана културна институция с богата музикална програма и сказки и беседи на всякакви теми, която възпитава естетически вкус и не се поддава на политизиране.

Важността на активното участие на Сирак Скитник в културния живот на България през първата половина на XX век е най-добре синтезирана от Анна Каменова, която си спомня как по всички въпроси във всички области най-често чуваната фраза била Питайте Сирака. А неговата колосална културна значимост продължава да бъде преоткривана и допълвана и до днес.

Други псевд.: П. Кобалт, Н. Р-ски, С. С.

 

Калина Захова

 

Още