Алберт Гечев

Гечев, Алберт Стефанов (Ловеч, 11.10.1881 – Ловеч, 2.12.1915). Роден в семейство с подчертани книжовни интереси. Завършва славянска филология (1905) в Софийския университет. Работи като гимназиален учител в Пловдив, Казанлък и Русе (тук преподава във Висшия педагогически курс към Мъжката гимназия, който подготвя учители и учителки за прогимназиите). През годините на учителстване, воден от филологическите си интереси, посещава Германия и Швейцария, за да работи в библиотеки и архиви. В периода 1908–1912 пише поредица литературни обзори в сп. „Демократически преглед“.  В Балканската и Междусъюзническата война е мобилизиран като помощник-фармацевт (първоначално е следвал два семестъра фармация). През лятото на 1914 заедно с Ганчо Пашев крои планове за издаване на литературно списание, в което за сътрудници са поканени именити университетски преподаватели и писатели – Беньо Цонев, Стефан Младенов, Йордан Йовков и др. Първата световна война и включването на България в нея през 1915 осуетява плановете им. Мобилизиран е във войната, заразява се с коремен тиф – навярно при контактите с болни в качеството си на помощник-аптекар, и умира във Военната болница в Ловеч. Негова съпруга е гимназиалната учителка по френски език Рада Гечева (1883–1960) от известния род на хаджи Иванчо Минчев от Хасково, дал много борци за национално освобождение и видни културни дейци, а техен син – бележитият преводач, поет и драматург Стефан Гечев (1911–2000).

Филологическите занимания и литературното наследство на А. Гечев го представят като талантлив критик и литературовед, чиито текстове са основани на предварително библиографско проучване. Този подход се дължи на библиографската подготовка, която получава в Семинара по славянска филология. Още като студент, по внушение на Любомир Милетич, Гечев създава един от първите отраслови библиографски указатели – „Библиография на историята на новата българска литература в българския печат до 1900 г.“ (Изв. на Семинара по славянска филология, I, 1905). Първата и втората му част описват публикациите по автори и периодични издания, а третата представлява азбучен показалец. На указателя по-късно се позовават литературни историци като Боян Пенев, Стефан Минчев и др. Опирайки се на тази библиографска основа, Гечев пише първото си самостоятелно литературноисторическо изследване върху Българското възраждане – „Добри Войников и развоя на нашата драма“ (Изв. на Семинара по славянска филология, I, 1905).

Участието на А. Гечев в литературния живот и печат трае само десетина години. В литературната си дейност той се стреми да проявява широк поглед върху литературата и връзката ѝ с обществото, да бъде безпристрастен, да не се присъединява към групи. Не се занимава и с обществено-политическа дейност. Симпатизира на Радикалдемократическата партия на Тодор Влайков и активно сътрудничи с рецензии и статии по литературни въпроси в списанието му „Демократически преглед“. Публикува още в сп. „Училищен преглед“ и „Свободно мнение“.

Гечев е сред първите литератори у нас, които въвеждат в оперативната критическа практика един нов жанр – обзорния литературен преглед на художествената и критическата продукция за изтеклата година. Прегледът способства да се следят тенденциите в литературното развитие и добива популярност през първото десетилетие на ХХ в., когато посоките на естетически идеи и художествени практики насищат литературата ни с широки възможности за избор от гледна точка на читателската среда. Поредицата литературни прегледи на А. Гечев са публикувани между 1908 и 1916 в сп. „Демократически преглед“: седем обзора за литературата ни през 1907–1911, както и за литературата ни преди и след Балканската война. Първите пет от тях излизат в самостоятелно издание през 1914 – „Българската литература през последните няколко години. 1900–1912“. В прегледите Гечев проявява високи критерии и естетически вкус, съчетани с критическа овладяност и стремеж към обективност. Като заема позиция на границата между критическото възприемане и литературноисторическото осмисляне, той се стреми да интерпретира актуалните литературни факти в по-широки контексти, търси и намира подходящи съпоставки в синхронен и диахронен план, очертава тенденциите. В тези публикации се разгръща дарбата му на литературен историк, който тръгва от конкретните факти, но достига до явленията и процесите в литературата – например размислите му върху популярността, художествената ценност, литературното развитие и пр. Така от годишната литературна сборност успява да открои онези книги, които може да се определят като събитие от една или друга гледна точка. Вниманието му е насочено главно към продукцията на големите творци в литературата – Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров. Сред съвременниците си единствен той не проявява предубеждения към прозата на Пейо Яворов и не я загърбва заради поезията му – дори я поставя наравно с „Идилиите“ на Петко Тодоров.

Литературноисторически е погледът на Гечев и в студиите върху творчеството на Иван Вазов, Стоян Михайловски и Константин Величков. В архива му се намира и една незавършена студия върху творчеството на Петко Р. Славейков. Оценките му за тези творци са промислени, основани на сериозно познаване на естетическите и социалните идеи и процеси на времето и издигнати над литературните спорове и ежби.

В „Демократически преглед“ се печатат и рецензиите на критика – за книги на Ив. Вазов, А. Страшимиров, Елин Пелин, д-р Кръстев, но и на по-млади автори; повече за драматургични произведения, по-малко за проза и поезия. В тях той е точен в преценките си, не отстъпва от високите си критерии за художественост и воюва срещу посредствеността.

Гечев пише още по педагогически въпроси, по въпроси на съвременната литература. Резултат от филологическите му занимания като преподавател във Висшия педагогически курс е книгата му „Български правопис“ – сериозен опит да се създаде история на родния правопис, отличаващ се с научна добросъвестност и завидна езиковедска култура.

Пенка Ватова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова