Алеко Константинов

Константинов, Алеко Иваницов (Свищов, 01.01.1863 – край с. Кочагово, днешно Алеко Константиново, Пазарджишка област, 11.05.1897). Роден в родолюбиво и демократично семейство. Начално образование получава в родния си град като частен ученик, а след това учи в Свищовското училище (1872–1874). От 1874 до 1877 г. е ученик в Габрово в Априловската гимназия. През Руско-турската война е писар при губернатора на Свищов Найден Геров. След Освобождението е изпратен в гр. Николаев (Русия), за да продължи образованието си. Приет е в гимназията (1878) и е настанен в Южнославянския пансион на Тодор Минков, където живеят и много негови сънародници. В библиотеката на пансиона се запознава със световната и руската литература, като същевременно се занимава и с музика – свири на цигулка и се опитва да композира. А. Константинов прави и първите си литературни опити, превеждайки Шекспировата трагедия „Отело“ от руски. От 1881 следва право в Новорусийския университет в Одеса. Завършва прз 1885 и се връща в България. Последователно е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888). В правната си дейност Константинов се противопоставя на политическото вмешателство в съдебната система. Поради това е уволнен и работи като адвокат. През 1890 отново е назначен за съдия в Софийския апелативен съд, но след две години отново е уволнен по същите причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика. През тези години губи родителите си и трите си сестри и като знак на самоирония приема псевдонима, с който е най-известен като писател и общественик – Щастливец, а себе си често нарича Круглый сирота.

Още при пребиваването си в Русия Константинов се пристрастява към природата и пътешествията. В България отправя покана до столичното гражданство за излет до Черни връх. На него се отзовават близо 300 любители на природата, вследствие на което този излет на Витоша (проведен на 27.08.1895)  се приема за първата проява на организиран туризъм у нас, на който той е и основател. А. Константинов посещава някои световни изложения в европейските столици – Всемирното в Париж (1889) и Земското индустриално изложение в Прага (1891). През 1893 предприема през-океанско пътуване за Колумбовото изложение в Чикаго (САЩ). Излетите сред природата, пътуванията в странство действат като отдушник на личните нещастия и социалнополитическите проблеми, но не го отклоняват от ангажиментите в литературната и обществената му дейност. Константинов членува в различни организации – той е училищен настоятел, член на Демократическата партия (1896), на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Музикалното общество, на Театралния комитет, на Българското народо-образователно дружество и др. Като кандидат за народен представител през 1894  на изборите в родния си град той е пряк свидетел на манипулациите и проявите на насилие там. В най-висока степен това определя силните публицистични насоки на неговата писателска дейност. През май 1897, в деня на св. св. Кирил и Методий – на пътя от Пещера за Пазарджик, А. Константинов е убит от засада. На съдебния процес извършителите посочват, че е трябвало да бъде убит Михаил Такев, който е пътувал заедно с писателя. Различни изследователи обаче твърдят, че покушението е било насочено и срещу двамата. Убийство на А. Константинов има широк обществен отзвук, в литературната историята то остава и като символ на това как неговият герой – Бай Ганьо, убива своя създател.

А. Константинов дебютира в литературата ни със стихотворението „Огледало“ (1880) и „Защо?“ (1881), публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. След отпечатване, в самостоятелно издание, на написаната в Одеса поема „Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня“ (1883), той се насочва към актуалната публицистика (фейлетони и разкази) и рядко печата стихотворения, хуморески и стихотворения в проза. Публикува в „Периодическо списание“, а в списание „Български преглед“ за пръв път се появява пътеписът му „До Чикаго и назад“ (1893). В сп. „Мисъл“, където е изключително ценен като сътрудник, А. Константинов започва да публикува в поредица разказите за именития си герой Бай Ганьо (1894). В списание „Библиотека „Свети Климент“, редактирано от неговия съпартиец и приятел Петко Каравелов, той печата и свои преводи от руски и френски. Сътрудничи на вестниците „Знаме“ (издание на Демократическата партия), „Млада България“, „Прогрес“ (Пловдив).

Основни жанрове в творчеството на Константинов са фейлетоните, разказите и очерците. Като един от най-безкомпромисните и постоянни противници на задкулисните манипулации в политическия живот, безкористен и непрактичен, писателят създава блестящи фейлетони – образци в жанра, с които остро се противопоставя на върхушките около Стефан Стамболов и цар Фердинанд: „Страст“, „Що значи народът ликува!“, „Разни хора, разни идеали“, „Пази, боже, сляпо да прогледа!“, „Сеятели на рабски чувства“, „По изборите в Свищов“. Техните идеи и послания остават и през ХХ в. като емблематична мяра за морал в обществения живот и почтена гражданска позиция. Склонността на Константинов към пътуванията и пътешествията, намира израз в неговите пътни бележки „До Желюша с говежди вагони“, „Какво? Швейцария ли?“, „София-Мездра-Враца“ и др. Той прави опити и като литературен критик – публикува рецензии за „Поема на злото“ и „Novisima verba“ на Стоян Михайловски. Въпреки ангажираността си в късите публицистични жанрове и в пътеписите, най-четените и най-популярни творби на А. Константинов са „До Чикаго и назад“ и разказите за „един съвременен българин“, обединени в книгата за Бай Ганьо, като художествена еманация на публицистичното му творчество. Тези произведения претърпяват десетки издания и след смъртта на писателя.

В „До Чикаго и назад“ Константинов се проявява като истински художник, изобразяващ с еднаква вещина комичните образи и ситуации, лиричните описания на природата и динамичния ход на живота в големия град. Писателят безпогрешно улавя контрастите в американската действителност – той изразява както възторга си от постиженията на американците, така и безпокойството си от  техническия напредък и рационализма, които материално ограбват и духовно деформират човека. В пътеписа писателят често прави сравнения и с българската действителност, което провокира намерението му да напише произведение и за живота в България. Тук се появяват и прототипите на неговия герой Бай Ганьо – Ганьо Сомов и Айвазиян. Емоционалната амплитуда, в която се движат описанията в „До Чикаго и назад“, е в твърде широки граници – от  възторга до разочарованието, от патетичното одобрение до гнева. Колоритният стил, пластичният език въвличат читателя в съпреживяване на чувствата и настроенията на автора.

Произведението, което отрежда на А. Константинов неоспорвано място в канона на българската литература, е „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин“ (1895). Бързото изчерпване на първото издание, днес може да определи книгата като бестселър в края на ХІХ в. Въпреки подчертания национален колорит, книгата е много популярна в чужбина – преведена е на почти всички европейски езици, включително на турски и китайски. Творбата за този вечно „съвременен българин“ продължава да бъде актуална и до днес – героят й не само се превръща в най-известния литературен персонаж, но името му става нарицателно, масово употребявано във всички сфери на обществения живот. В продължение на повече от сто години книгата изгражда своя собствена история, в която се сблъскват противоположни мнения както за героя, така и за творбата, срещат се различни естетически възгледи и социалнополитически позиции. В рецепцията на „Бай Ганю“, освен естетическите и социологическите линии, се откроява – пряко или косвено, една постоянна дискусия, белязала прочита на книгата през ХХ в. В нея героят се мисли като типологически персонаж, в който доминира повече националното, социалното или общочовешкото. Всички тези характеристики са синтезирани в образа на героя, предопределени от сложния социален, културен и психологически преход от многовековното робство към първите десетилетия след Освобождението (1978). В този контекст Бай Ганьо е събирателен сатиричен образ, съсредоточаващ в себе си недъзи на обществения и политическия живот, типични народопсихологически характеристики. Вследствие на това, в делата му се проявяват множество порочни черти – вулгарност, простащина, егоизъм, невежество, келепирджилък, безсрамие, политическо хамелеонство, груб диктаторски манталитет. В жанрово отношение определенията за книгата варират от разказ в разказ, фейлетон и очерка, като критичността на писателя изостря формите до памфлет („Бай Ганю прави избори“). Авторът има три художествено-творчески подхода към образа на Бай Ганьо – разказ в разказа, в който приятели от бохемския кръг „Весела България“ разказват за срещите си в чужбина с героя. При разгръщането на сюжета писателят се превръща в едноличен разказвач, а впоследствие оставя героя да се саморазкрива чрез писмата, които пише до свои родственици. Трансформация претърпява и образът на Бай Ганьо – комичността избледнява – от смешен той става опасен, от безобиден и жалък простак се превръща в безкруполна и властна политическа фигура. Съвременници на Константинов свидетелстват, че той е имал намерение да преработи „Бай Ганю“, убийството на писателя не позволява това да се случи.

Без да е повлиян в своето творчество от други автори, А. Константинов оказва силно творческо въздействие върху редица писатели от различни поколени, в различни културноисторически периоди. Това се дължи най-вече на неговия герой Бай Ганьо. В края на ХІХ в. писателят Георги Хаджибонев – съвременник на  Константинов – използва името на героя, за да създаде образа на неговия брат в „Братът на Бай Ганя Балкански. Хумористични разкази за един съвременен „интелигентен българин“ (1897). Впоследствие, чак до наши дни, в художествената  литература се появяват произведения от различни жанрове, в които той е главен герой (Никола Щерев – „Бай Ганьо. Комедия по Алеко Константинов“, 1939); в нови социални, битови и културни ситуации и исторически времена: Асен Цанков „Червеният Бай Ганьо“ (1995); Тончо Карабулков „Бай Ганю в емиграция“ (2001); Е. Стоев „Другарят и господинът Бай Ганьо. Разкази“ (1997). Колкото и творчески да е продуктивен, героят на Константинов се оказва ненадминат по художествено внушение и авторска инвенция, а „последователите“ на писателя остават на нивото на епигонството. Героят на Щастливеца силно повлиява и обогатява българския вицов фолклор.

А. Константинов превежда произведения на А. С. Пушкин („Бахчисарайски фонтан“, „Полтаява“, „Цигани“); М.Ю. Лермонтов („Демон“, „Беглец“); Н. А. Некрасов („Руските жени“, „Кой е строил железният мост?“); Ж-Б. Молир („Тартюф“); В. Сарду („Партиите в Монако“); Фр. Копе („Отче наш“) и др.

Произведенията на А. Константинов са превеждани на: алб., белорус., гр., ест., есперанто, итал., кит., лит., мол..,нем., пол., рум., рус., словаш., сръб., тур., укр., унг., фр., хол., хър., чеш., чувашки.

Псевдоними: Башибозук; Беню Найденов; Беньо Наков; Б. Лелюхин; Въса Пъцова; Его; Един от Клубът на моралното влияние; Иван Аспазиевич Дормидолски, издател; Николай; Твой Ганю Балкански; Щастливец; Baron de Divdiadovo.

Румен Шивачев

Библиографията е изготвена от Диана Ралева