Александър Вутимски

Александър Вутимски ; Държател: Александър Вутимски. Избрани произведения. София: Български писател, 1970.
Кратка информация
Име Александър Коцев Вутов
ПсевдонимАлександър Вутимски
Роден
гр. Своге
Починал
Сурдулица, Сърбия
Жанровеесета, писма, поеми, приказки, стихотворения
ИзданияЗлаторог, Ученически подем, Весела дружина, Вестник на жената, Звън, Кооперативна просвета, Млад кооператор, Росица, Светлоструй, Трезва младеж

Вутимски, Александър (псевд. на Александър Коцев Вутов) (Своге, 30.07.1919 – Сурдулица, Сърбия, 23.09.1943). До 10-годишната си възраст живее в родния си град. След като за по-малко от година (октомври 1928 – юли 1929) от туберкулоза умират родителите му и двама от братята му, се премества в София. Отначало живее при сестра си Надежда, която също умира от туберкулоза, а след година, прекарана в сиропиталище, заживява при единствено оцелелия си брат Кирил. Завършва Първа софийска мъжка гимназия. От 1938 следва класическа филология в Софийския университет, но след една година прекъсва обучението си, защото заболява от туберкулоза. Лекува се в различни санаториуми в страната, но без резултат. През пролетта на 1941 постъпва в санаториума в Сурдулица, където и умира.

Първото му отпечатано стихотворение е „Пак самичко“ (в. „Весела дружина“, 1935). Отначало публикува в ученически и леви издания („Ученически подем“, „Звън“, „Светлоструй“, „Трезва младеж“ и др.). Участва със свои творби в литературни сборници „Праг“ (1938, издаден от Ал. Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов) и „Жажда“ (1939). Печата и в „Млад кооператор“, „Кооператива просвета“, „Росица“, „Вестник на жената“ и др. От 1939 редовно сътрудничи на сп. „Златорог“, редактирано и издавано от Вл. Василев, който му дава псевдонима Вутимски. В това списание и под това име публикува най-стойностните си произведения.

Най-ранните му стихове са създадени под влияние на лявата идеология. Те са еднопланови, наситени с младежки оптимизъм и борчески патос. Много скоро обаче тези настроения заглъхват и отстъпват място на страданието и чувството за обреченост. Поетическият свят на Вутимски е светът на големия град с неговите бедни, отхвърлени от обществото обитатели – скитници, пияници, проститутки, луди (цикълът „De profundis“). Самотни и примирени със съдбата си, те бродят като сомнамбули в есенния здрач на призрачния град. Отношението на поета към този свят на страданието и отчаянието е двойствено – обича го и дори и в него открива красота, но и го ненавижда.  В опита си да избяга от него, той се връща към патриархалната красота на старинна България („България“ и др.). Същите центробежни сили го насочват и към полето на приказното. То е въплътено в някои стихотворения на Вутимски („Приказка“ и др.), както и в част от дванайсетте му приказки, открити в ръкопис и публикувани след смъртта му. Така се ражда образът на Синьото момче (приказният поетичен двойник на Вутимски) – сложна и драматична фигура, съчетаваща в себе си ангелското и демоничното начало. Интонацията на стиховете му е разговорно-задушевна, интимна, а поетиката – вариативна. С тях Вутимски се утвърждава като един от най-талантливите представители на т.нар. поколение на поетите от 40-те години (към което принадлежат и Ал. Геров, Б. Райнов, В. Ханчев, В. Петров, Ив. Пейчев, Р. Ралин и др.).

Есетата на Вутимски допълват поезията му и обогатяват представата ни за емоционалния му живот. Те събират размислите му за себе си, за морала, за изкуството и за епохата и имат характера на равносметка. Автор е и на автобиографичната повест „Очите, които плачат“.

Приживе не успява да издаде книга. След края на Втората световна война е определен като поет декадент и реакционер, а пълните му съчинения са публикувани едва след 1989.

Негови произведения са преведени на нем., унг. и др. ез.

Други псевд.: Ал. Вълканов

 

Андрей Ташев