Александър Вутимски

Вутимски, Александър (псевд. на Александър Коцев Вутов) (Своге, 30.07.1919 – Сурдулица, Сърбия, 23.09.1943). До 10-годишната си възраст живее в родния си град. След като за по-малко от година (октомври 1928 – юли 1929) от туберкулоза умират родителите му и двама от братята му, се премества в София. Отначало живее при сестра си Надежда, която също умира от туберкулоза, а след година, прекарана в сиропиталище, заживява при единствено оцелелия си брат Кирил. Завършва Първа софийска мъжка гимназия. От 1938 следва класическа филология в Софийския университет, но след една година прекъсва обучението си, защото заболява от туберкулоза. Лекува се в различни санаториуми в страната, но без резултат. През пролетта на 1941 постъпва в санаториума в Сурдулица, където и умира.

Първото му отпечатано стихотворение е „Пак самичко“ (в. „Весела дружина“, 1935). Отначало публикува в ученически и леви издания („Ученически подем“, „Звън“, „Светлоструй“, „Трезва младеж“ и др.). Участва със свои творби в литературни сборници „Праг“ (1938, издаден от Ал. Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов) и „Жажда“ (1939). Печата и в „Млад кооператор“, „Кооператива просвета“, „Росица“, „Вестник на жената“ и др. От 1939 редовно сътрудничи на сп. „Златорог“, редактирано и издавано от Вл. Василев, който му дава псевдонима Вутимски. В това списание и под това име публикува най-стойностните си произведения.

Най-ранните му стихове са създадени под влияние на лявата идеология. Те са еднопланови, наситени с младежки оптимизъм и борчески патос. Много скоро обаче тези настроения заглъхват и отстъпват място на страданието и чувството за обреченост. Поетическият свят на Вутимски е светът на големия град с неговите бедни, отхвърлени от обществото обитатели – скитници, пияници, проститутки, луди (цикълът „De profundis“). Самотни и примирени със съдбата си, те бродят като сомнамбули в есенния здрач на призрачния град. Отношението на поета към този свят на страданието и отчаянието е двойствено – обича го и дори и в него открива красота, но и го ненавижда.  В опита си да избяга от него, той се връща към патриархалната красота на старинна България („България“ и др.). Същите центробежни сили го насочват и към полето на приказното. То е въплътено в някои стихотворения на Вутимски („Приказка“ и др.), както и в част от дванайсетте му приказки, открити в ръкопис и публикувани след смъртта му. Така се ражда образът на Синьото момче (приказният поетичен двойник на Вутимски) – сложна и драматична фигура, съчетаваща в себе си ангелското и демоничното начало. Интонацията на стиховете му е разговорно-задушевна, интимна, а поетиката – вариативна. С тях Вутимски се утвърждава като един от най-талантливите представители на т.нар. поколение на поетите от 40-те години (към което принадлежат и Ал. Геров, Б. Райнов, В. Ханчев, В. Петров, Ив. Пейчев, Р. Ралин и др.).

Есетата на Вутимски допълват поезията му и обогатяват представата ни за емоционалния му живот. Те събират размислите му за себе си, за морала, за изкуството и за епохата и имат характера на равносметка. Автор е и на автобиографичната повест „Очите, които плачат“.

Приживе не успява да издаде книга. След края на Втората световна война е определен като поет декадент и реакционер, а пълните му съчинения са публикувани едва след 1989.

Негови произведения са преведени на нем., унг. и др. ез.

Други псевд.: Ал. Вълканов

Андрей Ташев