Александър Муратов

Муратов, Александър (псевд. на Христо Мотов Мишев) (с. Ясен, Плевенска обл., 15.06.1914 – София, 14.11.1994). Учи в Плевeнската гимназия (1927–1930) и в Държавното смесено педагогическо училище „Цар Борис III“ в Ловеч (1930–1932). Следва романска филология в Софийския университет (1934). Взима участие в Гражданската война в Испания (1935), където е пленен и изпратен в лагер за военнопленници във Франция. След освобождаването си следва романска филология в Сорбоната, Париж (1936–1937). По здравословни причини се завръща в София и завършва висшето си образование в Софийския университет (1940). Като студент членува в литературния кръжок „Христо Смирненски“. Учител е в Асеновград (1941) и в с. Славяново, Плевенско (1941–1944). Редактор на сп. „Кооперативно другарче“ (1945–1947), отговорен редактор (1950–1953) и главен редактор на сп. „Пламъче“ (1953–1975).

Дебютира с разказа „Жетва“ в сп. „Българска мисъл“ (1930/1931, № 2). Муратов твори в областта на социалната и гражданската поезия. Автор е на повече от двадесет стихосбирки. Интересът към предметността, живописността и детайла проличава още в първите му стихотворни книги „Близо и далече“ (1940) и „Дунавска пролет“ (1950). Лириката му е посвоему самобитна, с ясна идейно-естетическа и художествена позиция.

В цялото си творчество Муратов запазва своя идеен и нравствен максимализъм, формиран в годините на антифашистката съпротива, декламативното и експресивното начало в поезията си. Традиционната му стихотворна техника е съзнателно противопоставена на артистичната импровизация и литературна маниерност. Антифашистките му поеми и балади се характеризират с подчертано широко епическо начало, а гражданските му стихотворения са остро конфликтни и идейно-тезисни. Сатиричните творби на Муратов разкриват изострен усет към негативните социални явления и владеене на трудния жанр на баснята и епиграмата („На разни адреси. Епиграми, стихотворения, басни“, 1962). В стихотворенията за природата и пътешествията доминира тънкият усет на поета към пластиката и детайла. В тях той търси изразителността и свободата на белия стих, за да претвори очарованието на латиноамериканския пейзаж или на родопската природа, което внася и нова стилистична струя в творчеството му: диалектна лексика, неочаквани сравнения и метафори. Детството, споменът, родните реалии се превръщат в духовна опора и нравствен катализатор сред прагматизма на битието. С тънък усет за детската психика Муратов разширява мирогледния и духовния хоризонт на малките си читатели, провокирайки представите им за приятелство и хармония, за добро и истина.

В края на 60-те години Муратов посещава Куба, откъдето изпраща интересни литературни писма с впечатления от своите срещи с латиноамерикански поети и писатели, отпечатани във в. „Пулс“. Студиите му за испанската и латиноамериканската поезия се отличават с аналитичност и оценъчност, с добро познаване на литературноисторическия контекст.

Поетът е активен преводач, популяризатор на класически и съвременни испански и латиноамерикански, френски и белгийски поети. Съставител е на антологиите „Латиноамериканска поезия“ (1968, съвм. с А. Далчев), „Съвременна белгийска поезия“ (1969, съвм. с Ф. Верезен), „Антология на световната поезия за морето“ (1971, съвм. с А. Далчев), на „Испански и латиноамерикански поети“ (1980) и др. Заедно с Атанас Далчев са преводачи и съставители на 8 тома от поредицата „Световна поезия“. Автор е на множество литературноисторически, публицистични и критически статии. В редица публицистични и есеистични публикации отстоява своите възгледи за преводаческото изкуство.

Александър Муратов е удостоен със званието Заслужил деятел на културата (1972), с Кралски орден, I степен (Испания) за принос в популяризирането на испанския език и литература. Почетен член е на Съюза на преводачите в Испания. От 2016 Дружеството на писателите в Плевен носи неговото име и учредява награда в негова памет.

Стихове на Муратов са публикувани на ит., пол., рус., унг., фр. и чеш. ез.

Мариета Иванова-Гиргинова

  Библиографията е изготвена от Нина Зафирова