Александър Геров

Геров, Александър Цветков (София, 15.05.1919 – София, 22.12.1997). Завършва гимназия в София и право в Софийския университет (1942). Непосредствено след това е мобилизиран (1942). От началото на 1944 до 9 септември с.г. е арестуван за нелегална антифашистка дейност. Политическият тормоз влошава психическото му състояние, поради което на няколко пъти престоява в психиатрични клиники. Редактор е в Радио София (1944–1953), в сп. „Киноизкуство“ (1953–1955), в. „Кооперативно село“ (1963), в ред. „Фокус“ към Българската кинематография (1965), в изд. „Български писател“ (1965–1971). Член на Съюза на българските писатели. Участва в конгреса на писателите в Плевен (1937), в литературните сборници „Звън“ (1938), „Праг“ (1938), „Жажда“ (1939), в младежкия комунистически литературен кръжок „Христо Смирненски“ (1933–1941). Умира на 78-годишна възраст след продължително боледуване.

За първи път публикува съчинение в проза, когато е 11-годишен – в сливенския вестник „Изгрев“ (1930). Като ученик редактира сп. „Ученически подем“. Сътрудничи на множество издания – в списанията „Златорог“, „Българска реч“, „Изкуство и критика“, „Другарче“, „Детски свят“ и във вестниците „Весела дружина“, „Хоровод“, „Заря“, „Литературен глас“, „Светлоструй“. Автор е на редица книги, многократно преиздавани, сред които стихосбирките „Ние хората“ (1942), „Нашата сила“ (1953), „Най-хубавото“ (1958), „Свободен стих“ (1967), „Книга за Тамара“ (1991), сборниците с проза „Усмивка под мустак” (1960), „Щастие и нещастие” (1963), „Фантастични новели” (1966), сатирата „Инжекции“ (1966), научнофантастичния роман „Череп с антена“ (1988) и др. Пише и произведения за деца.

Ранните му поетически творби се отличават със засилен изповедно-интимен характер, елегизъм, неподправеност, тревожно светоусещане, породено от атмосферата на войната. Поезията на Ал. Геров е лирическа философия на човешкото битие. Като любител на парадокса, неговите стихотворения съдържат многообразни взаимоизключващи се дефиниции и лирически афоризми за човека. Цялото му творчество е пронизано от метафизичното вглеждане в отвъдното, космическото бяло пространство, любовта, живота, смъртта, самотата, щастието, познанието и изкуството. Автентичността и самобитността на Геровата поезия, прочетена през призмата на всяко едно време, е съвместима с разпознаването му като един от видните представители на литературното поколение на 40-те години.

В поезията и прозата му важно място заемат различните образи и трансформации на градския живот: пейзажът, изкушенията пред героя, неговото отчуждение и самозатваряне. Темата за смъртта е своеобразен ключ към опознаването на твореца и неговите произведения – хармонизирането на противоречията и липсата на рязка граница между тях е част от отправната му философска и ценностна система. Героят съчетава емоционалната импулсивност и виталност на детето с усвоената мъдрост на отиващия си от света на тленното старец. Неслучайно литературните критици интерпретират творбите на Ал. Геров и през поетиката на наивизма, поради удивителната съхранена сетивност и спонтанност в тях. В интимно-еротичната си лирика поетът отново показва умело боравене с експресивни крайни чувства и страстно изживяване на героя с неговите дълбоки екзистенциални съмнения и открито самонаблюдение.

Автобиографичната новела „Неспокойно съзнание“ от сб. „Фантастични новели“ е сред открояващите се новаторски образци на българска фантастична проза от 60-те години, съпоставима в контекста на европейската и световна фантастика. Острата сатира на идеологическите постулати на марксизма и силно изразеният лиризъм са характерни за втората новела от сборника – „4004 година“. Тя е памфлет за рационалистичните илюзии за далечното бъдеще, остроумна пародия на утопиите и измислените формули за изцяло „научно“ общество, изградено върху разумни начала. И ако в „Неспокойно съзнание“ е показана невероятната издръжливост на човешкия дух, а в „4004 година“ – техническият прогрес за реализация на „безсмъртието“, то видени в цялост, двете новели проблематизират опазването на паметта на човешката цивилизация.

Александър Геров е носител на редица ордени, медали и отличия за литературната и обществената си дейност. През 1971 става Народен деятел на културата, през 1980 – лауреат на Димитровска награда, през 1984 получава наградата Никола Вапцаров, през 1987 – Наградата на Съюза на българските писатели за поезия, през 1992 – наградата Пеньо Пенев.

Негови творби са преведени на англ., иврит, нем., пол., рус., фр., чеш. и др. ез.

Андриана Спасова