Асен Златаров

Златаров, Асен Христов (Иван-Асен Христов Златаров) (Хасково, 04.02.1885 –  Виена, 22.12.1936). Произхожда от известно семейство, тясно свързано и взело активно участие в освободителното движение през късното Възраждане. Учи гимназия в Пловдив, но завършва в София (1903). Следва химия в университета в Женева (1904–1907), защищава докторантура по химия и физика в университета в Гренобъл (1908), след което се връща в България и постъпва за кратко  като учител по химия в мъжката гимназия в Пловдив, където ученик по това време е Константин Гълъбов – запознанство, което прераства в трайно приятелство. Следващата година (1909) заминава за Германия, Мюнхен, където специализира химия на храненето и съдебна химия. От 1910 е асистент по органична химия в Софийския университет. По време на войните (1912–1915) участва като доброволец,  инспектор по хигиена и хранене, а през Първата световна помага в няколко военни болници, преди да бъде назначен във военновременния Комитет за стопански грижи и обществена предвидливост. От 1924 е извънреден, а от 1935 редовен професор  към катедра „Органична химия“ на Физико-математическия факултет на Софийския университет. Основоположник на биохимията и науката за храненето  в България, разработва оригинална ензимохимична теория на стимулационните действия на химичните агенти. Редактира списанията „Химия и индустрия“ и „Природа и наука“ и библиотеките „Натурфилософско четиво“ и „Наука и живот“. Златаров е  председател на Съюза на химиците в България (1929–1936). След завръщането си от Германия, развива не само научните си интереси, но се включва  в българския обществено-политически и културен живот. По време на следването си в Женева той посещава и лекции по литература, философия, политическа икономия, попада в среди, свързани със социалистическите идеи, слуша речи на Жан Жорес, с когото се запознава лично и до края на живота си е негов верен последовател.  Разностранните му интереси и познания се реализират чрез активното му присъствие в печата. Сътрудничи на списанията „Златорог“,  „Съвременна мисъл“, „Българска сбирка“, „Демократически преглед“, „Ново общество“, „Везни“, „Изток“, „Българска мисъл“, „Природа и наука“, „Червена трибуна“, вестниците „Пряпорец“, „Зора“, „Трезвеност“, „Заря“, „Правда“, „Дневник“, „Трибуна“, „Литературен глас“, „Земеделско знаме“, „Светлина“.

Пише статии, отзиви, рецензии, преводи, портрети на европейски и български писатели и известни личности. Златаров популяризира имена и събития от европейската културна история и съвременност: „Анатол Франс“, „Последни творби на Ромен Ролан“, „Жорес и Гьоте“, „Емил Зола“, „Аферата Драйфус“ и др. Развива възгледите си за литературата и изкуството в „Социализмът и проблемата за изкуството“, „Литературна история и литературна критика“, „За нашата литературна критика“; за основите на структуриране и управление на обществото в брошурата „Диктатура или демокрация“. В статиите „Ботев“, „Кому принадлежи Ботев“, „Ботев и Левски“, „Иван Вазов“, „Обаянието на Алеко“, „Човекът“ (Гео Милев) преосмисля от позицията на съвременността същността на присъствието и приносите им за  българската духовна култура. А. Златаров  е изключително популярен със сказките, повече от 1000,  които изнася в различни градове. Той владее добра ораторска техника, „когато държи сказка, той твори“, казва Атанас Далчев.

Първата му литературна публикация е стихосбирката „Според настроението. Волни стихове“ (1905). Следват „Цветя за него. Поема в лирична проза“ (1918), „Песен за нея. Поема в лирична проза. “ (1919), кориците и оформлението се дело на Стоян Райнов, а първата книга е посветена на Николай Райнов, от когото е и предговорът. Те представляват поетически импресии, съчетаващи романтика и мистика,  които разказват  за любовта като изживяване и търсене на илюзорния идеал, като копнеж, който в движение чертае  и променя графиката на фикциония образ. „Животът е само любов – ето я истината“, коментира Фани Попова-Мутафова, а Златаров пише в „Песен за нея“: „В тая поема е търсено да се обрисува – не в разказ, а в импресия – вечният копнеж на мъжа към Избраницата си и в синтез да се представи властта на жената върху неговата съдба“. Критиката ги оценява противоречиво, но са изключително популярни сред младежта. Книгата „Трагедията на Яворов. Спомени и бележки“ (1925), е на границата между мемоара и публицистиката. Приятел на поета, Златаров споделя не само спомени, но прави опит да реабилитира името на Яворов.

През  февруари 1920  Златаров заедно с Йордан Йовков, Малчо Николов, Константин Константинов, д-р Константин Гълъбов, Христо Ясенов, Васил Пундев, Емануил Попдимитров са приети за членове на Съюза на българските писатели.

Член е на естетическия кръг „Стрелец“ (1926–1927), споделящ идеята за европеизация на българската култура. В статията „Културността в служба на родината“ той пише: „Ние трябва да вземем от Запада всичко, което го прави да ни превъзхожда….“.

През 1906 Златаров се присъединява към  Работническата социалдемократическа партия. Както в естетическите си, така и в политическите си възгледи той споделя лявата идеология, концепциите на социализма. През 1936 издава първа част на пътеписа „В страната на Съветите“ (не успява да осъществи замислената втора част), плод на пътуването му като участник в международния  конгрес по физиология и биохимия, състоял се в Ленинград (Петербург) и Москва. Двете части значително се различават – пътуването в Ленинград е пътуване в историята и показва широтата на познанията на Златаров, докато Москва е лицето на новото, реалност на един все още утопичен проект за значителна част от света. Авторът не е патетичен, придържа се към фактите, конкретиките, статистическите данни. Пацифист по убеждения, той не премълчава и проблема за болшевишките репресии: „Някои биха задали въпроса: та нима само подвизи и величие е историята на революцията и няма ли в нея записани и факти на жестокост, поругания на човешкото достойнство. Отговарям открито: да, има и това не бива да се прикрива, още повече славослов. Не съм нито по идеология, нито по темперамент професионален бунтар и дълбоко съм убеден, че е възможно в други страни с други подстъпи, други методи да се даде на прогресивните сили на живота възможност за строителна проява като се опази цяло едно поколение от лишни жертви“.

Златаров умира от рак във Виена 1936.

Псевд.: Аура, Ася, Аноним.

 

Маринели Димитрова

 

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева

Книги от Асен Златаров

ЗаглавиеЖанровеГодина
„Според настроението“ : Волни стиховестихове1905
Те трябва да победят! 1915
Цветя за него : Поемапоеми1918 (1921, 1924, 1927)
Песен за нея1919 (1923, [1924])
Слънцето и животът1924 (1925, 1929, [1948])
Трагедията на П. К. Яворов : Спомени и бел. спомени1925
В града на любовта : Романромани1927 (1939)
Песен за нея : Поемапоеми1927
Социализмът и проблемата за изкуството : Лекция, държана на Раб. образ. курс в София на 20 ян. 1929 г. лекции1929
Що е живот и защо е смъртта? 1930
Общественик и гражданин : Реч, произнесена на 15.ХI.1931 г. в Нар. театър по случай юбилея на Антон Страшимировречи1931
Идеали на младото поколение1932
Проблeмата за щастието : Изкуство да се живее1932
П. К. Яворов1936
В страната на Съветите1936 (1937, 1945, 1967)
Откъси на трудове на Асен Христов Златаров : Сборник1937
Заветът на проф. д-р Асен Златаров : [Писма, речи, статии, интервюта]интервюта, писма, речи, статии1937
В служба на културата1938
Натурфилософско четиво : Избрани съчинения1938
Два свята : Политико-обществени изказвания. 1915-1936изказвания1946
Идеали на младото поколение : Реч, произнесена при откриване XI редовен конгрес на Съюза на социалистическата младеж на 7. XI. 1931 г. речи1946
Литературно-обществени статиистатии1959
Избрани съчинения : В 3 т. 1966
Избрани произведения1975

Книги за Асен Златаров

АвторЗаглавиеГодина
сб.В дар на Асен Златаров : Юбил. сборник1932
сб.Народен сборник за следсмъртна прослава на Асен Златаров1937
Пондев, П.Човекът-социалист Асен Златаров1945
Митовски, З. Златаров на трибуната1946
Недев, Н.Асен Златаров : Книга за него и неговото време. 1885-19361970
сб.Асен Златаров в спомена на негови съвременници : Сборник1987