Борис Минков

Минков, Борис Владимиров (София, 20.01.1971). Роден е по-скоро случайно в София, където родителите му са студенти по химия във ВХТИ. През 1974 семейството се мести за няколко години в Хасково, родният град на майката. Оттам са и първите детски спомени на Б. Минков, който винаги е смятал Хасково за своя истински роден град. Там прекарва и всичките си ученически ваканции след 1978, когато семейството окончателно се установява в Пловдив.

Борис Минков учи в пловдивската Езикова гимназия „Георги Кирков“ (1985–1990), където покълва трайният му интерес към немската литература и германистиката. Междувременно започва да пише разкази, което е и причината да кандидатства българска филология в Софийския университет. Завършва през 1995. През 2003 защитава докторска дисертация в областта на сравнителното литературознание в Института за литература – БАН с тема върху австрийската новела между двете световни войни, с акцент върху творчеството на Х. Брох и Ст. Цвайг. DAAD-стипендиант в Берлин (2007) – факт, който ще има голямо значение за творчеството му. От 2001 до 2013 г. е научен сътрудник в ИЛ–БАН, след което преминава в НАТФИЗ (Катедра Театрознание, Факултет Сценични изкуства) като доцент по История на европейските литератури. Преподавател в Софийския университет (2001–2003), в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство – Пловдив (2006–2007) и в университета „Фридрих Шилер“ в Йена (2011–2013). През периода 2009–2013 е лектор по български език, литература и култура в Хумболтовия университет в Берлин. От 1998 е редактор в пловдивското литературно списание „Страница“ (заедно с Валери Начев, Клео Протохристова и Младен Влашки) и водещ на постоянна критическа рубрика в него. През различни периоди поддържа собствени оперативно-критически рубрики в „Литературен вестник“ и в. „Марица“ (Пловдив). През периода 2001–2006 е водещ (съставител-редактор) на поредицата за дебютна проза „Гамбити“ на изд. „Жанет 45“ и така открива редица млади автори в българската литература.

Борис Минков е литературен историк/компаративист-германист, литературен критик, белетрист. Във всичките си жанрово-дискурсивни дялове, сплитащи се по уникален начин помежду си, творчеството му е едно от най-интересните явления в съвременната българска хуманитаристика. Първите импулси към литературата дължи на родителите си – макар и химици, те имат специален интерес към нея, и особено към театъра. Заедно с тях започва още в детска възраст редовно да посещава театрални представления. Пише разкази от 1988. Първият му публикуван разказ („Играй играта“) е в пловдивския вестник „Комсомолска искра“ (септ. 1989). Още като студент изпробва перото си и в литературнокритическия жанр (ок. 1993). През 1994 получава наградата на „Литературен вестник“ за рецензия (за „Германия – мръсна приказка“ от Виктор Пасков). Впоследствие се налага като един от най-активните оперативни критици в съвременната българска литература, който следи отблизо процесите в нея от края на 90-те години на ХХ в. до днес. Част от ранните си рецензии (върху белетристиката от 90-те) събира в книгата „И нова, и българска“ (2003), за която получава наградата Марин Дринов на БАН (2004).

Компаративистките му занимания с новелистичния жанр се материализират в монографията „Новелата. Между статута и статуса на сокола“ (2005), единственото българско изследване на тази тема. Другата компаративистка монография на Б. Минков – „Град – междинни полета“ (2011), е опит за дисекция на градското пространство, по необходимост фрагментарно, чрез уникален синтез на литературоведски и есеистико-белетристичен подход (литература, кино, медии, социология). Без да губи научноизследователския си характер, тя хвърля мост към последния роман на писателя „Презапис...“ (2013), очертавайки общо социокултурно поле.

Като белетрист Б. Минков дебютира със сборника „Ловци на балади“ (1999)  – циклизирани истории на границата между реалността и съня; между разказа и приказката в ониричния маниер на немската традиция от Хофман до Кафка. Романът му „Животът в очакване на портокаловата топка“ (2001) виртуозно балансира между един привидно традиционен подход (особено на фона на случващото се в съвременната българска проза) и множество смислови пластове, разтварящи се под повърхността. Чрез сложна система от стилови мимикрии романът прави опит за археологически срез на всекидневните стереотипи, поведенчески и езикови. Художествената проза на Б. Минков не преследва илюзии за реалност, нейните същински „герои“ са невидими, от структурно (социално и езиково) естество.

Уникална по жанра си е третата белетристична творба на писателя – „Презапис или другият куфар в Берлин“ (2013). Може да се каже, че доразвива, но и значително отмества, разширява, обогатява традицията на т.нар. репортажен роман в българската литература в любимия на изследователя Б. Минков междувоенен период: „Мадрид гори“ от Св. Минков (1936), „Съветски хора“ от М. Марчевски (1934–35 / 1945) и особено „Споржилов“ на Г. Караславов (1931). Като използва наблюденията си при различните си престои в Берлин, Минков предприема непосилния опит да улови „духа“ на града по един фрагментарен и преднамерено разножанров начин, смесвайки академични и собствено белетристични похвати, обединени от мястото, времето (Берлин, 2007) и свободно реещия се поглед на фланьора – фигура със силна традиция в западната култура. Романът е сред номинираните за престижната награда Български роман на годината на Националния дарителски фонд „13 века България“ (2014).

Други награди на Б. Минков са националната награда за разказ на името на Рашко Сугарев (1998) за разказа му „Хралупата-ухо“ и наградата Дъбът на Пенчо – за монографията „Градът – междинни полета“ (2012).

Пламен Антов