Ботьо Савов

Савов, Ботьо (Ботьо Савов Стоянов) (Стара Загора, 16.12.1881 – София, 11.03.1959). Учи в родния си град и в Габровската гимназия, завършва Педагогическото училище в Казанлък (1899). Пет години е учител в Стара Загора и Бургаско. Завършва право в Софийския университет (1918). Работи като чиновник в различни ведомства, най-дълго – в Министерството на финансите. Известно време е адвокат. Бил е и драматург на Народния театър. Член на Съюза на българските писатели.

За пръв път печата стихотворение през 1900 във в. „Искра“ (Казанлък). През 1903 публикува фейлетони във в. „Огледало“. Сътрудничи на списанията „Наш живот“ и „Наблюдател“ със стихотворения в проза и литературнокритически статии, в които утвърждава българския символизъм. Един от първите и най-последователни апологети на поезията на Теодор Траянов, в която провижда ирационални, подсъзнателни и мистични импулси, както и съпротива срещу филистерството и българското трезвомислие. По-късно печата разкази, повести, импресии, стихотворения, литературни портрети, статии в списанията „Людокос“, „Листопад“ „Хризантеми“, „Везни“, „Хиперион“, „Българска мисъл“ и във вестниците „Литературен глас“, „Вестник на жената“, „Дума на българските писатели“, „Родно изкуство“, „Литературен живот“. Критик и теоретик на българския символизъм, един от идеолозите на „Хиперионовото братство“ (кръга около сп. „Хиперион“). Търси родните корени на мистицизма и на българския символизъм; характеризира Траянов като изразител на Дионисовото начало, на „първичния индивидуализъм“ и „скитската стихия в нашата лирика“ (статията „Скитско и славянско в българската литература“ – „Хиперион“, III, 1924, № 4–5).

Художествените му текстове в по-голямата си част са в руслото на романтико-символистичния канон. Отличават се с жанрово и тематично многообразие. Пише нежна изповедна и пейзажна лирика в образно-емоционалния регистър на символизма, със стилизация на тъгата; интерпретира и мито-поетични образи и мотиви. Прозата му въплъщава антивоенни настроения, хуманистичен патос, характерната за Хиперионовия кръг идея за всемирна религия, за мир и братство, за преодоляване на верските и етническите различия между хората. Лансира толстоистката идея за непротивене на злото с насилие. Възгледите му клонят към социален утопизъм.

Белетристиката му се вписва в руслото на романтико-стилизаторската линия в българската следвоенна проза. Писател с изострено чувство за социалното, видяно понякога в най-грубите му житейски форми, Савов му противопоставя света на миражите и бляновете; вярва в „чудото“, във възкресението на доброто, в духовното самоусъвършенстване и нравственото преображение на човека (повестта „Отец Игнатий“), в магията на илюзията, в спасителната сила на мечтата. Пресъздава мотивите за смирението като „врата“ към Бога, за ирационалните пориви на любовта, за греха и прошката, като сплита легендарното и екзотичното. Текстурата на разказите му (сборникът „Странният пътник“) представлява сложна плетеница от битово-реалистични и символно-романтични фрагменти – стилистика, която е характерна за редица белетристи от фалангата, осъществяваща прехода от символизъм към нов тип реализъм с навеи на неоромантизъм. Разказва непринудено, със свобода на фантазията, но без художествени ефекти. Разработва с успех екзотични и фантастични сюжети (романите „Саули Бенгана“ и „Замъкът на леди Фокс“).

Псевд.: Ботйо.

 

Цветанка Атанасова