Васил Акьов

Акьов, Васил Георгиев (Дупница, 6.06.1924 – София, 7.02.1989). Учи в родния си град, но през 1942 е изключен от гимназията и арестуван заради антифашистка дейност. Продължава да учи в Горна Джумая (дн. Благоевград). През 1943 е изключен от всички гимназии в страната; същата година завършва като частен ученик. Политически затворник в Кюстендилския затвор (1943–1944). Секретар на Околийския комитет на РМС в Дупница и член на Околийския комитет на БКП. От 1945 е член на Областния комитет на РМС в София, а от 1946 – и на ЦК на Демократичната младеж. Участва в строителството на линията Перник – Волуяк (1946–1947). Главен редактор на детския отдел в издателство „Народна младеж“ (1948), завеждащ културния отдел на вестниците „Народна младеж“ (1949–1950) и „Работническо дело“ (1951–1961); главен редактор на в. „Литературни новини“ (1961–1964). Дългогодишен редактор в Студията за игрални филми „Бояна“.

Васил Акьов е белетрист и кинодраматург със самобитна творческа индивидуалност и новаторски подход в интерпретирането на антифашистката тема. Първата му публикация е критическа статия от 1945 във в. „Народно дело“ (Дупница). През 1948 сътрудничи на списания за деца и юноши; от 1949 печата критика и публицистика във вестниците „Народна младеж“, „Работническо дело“, „Литературен фронт“ и списанията „Септември“, „Пламък“, „Киноизкуство“ и др. Съпротивата се превръща за писателя в изстрадана лична и творческа съдба, в мисия и отговорност. Той изследва нейните социални и нравствени параметри в миналото и съвременността, като използва жанровете на късия разказ и повестта, на новелата и романа. Първите му творби – новелата „Република на смъртните“ (1966) и романът „И дойде денят“ (1967), разчупват клишето на романтико-героичната стилистика, утвърждават философско-аналитичния, трагико-ироничния и гротесковия подход към историческите факти и събития. Те се вписват в серията творби от средата на 60-те години на ХХ век, които бягат от лесните и еднопланови идеологически интерпретации на близкото минало и изследват сложните житейски и психологически казуси на избора и неговото отстояване. Характерен белег на белетристичната поетика на Акьов е съзнателното отдалечаване от документалното и публицистично мислене, навлизането в пластовете на индивидуалното съзнание, разчитането на нееднозначната мотивация на човешкото поведение в кризисни ситуации.

Акьов пръв подлага на художествен анализ неудобната тема за политическите репресии след 1944 в романа си „Инфаркт“ (1988), публикуван двадесет години след създаването му. И в по-късното си творчество авторът се интересува от диалектиката на борбата, от мястото на отделната личност в историческите процеси (революцията, формите на властта). Последният му роман – „Ангели след потопа“, е писан през 1987 и е публикуван първо в сп. „Пламък“ през 1990, а като отделна книга – през 1996. Той разкрива системните поражения и травмите, нанесени от тоталитарния режим върху психиката и морала на хората, разголва генезиса и механизмите на социалистическата диктатура, като използва напрежението между реалистико-психологичния подход и символно-метафоричната образност (библейски алюзии и цитати). В творчеството си, посветено на съвременната тематика, Акьов продължава новаторските си търсения – иронизира и отрича наивно-героичните стереотипи на поведение и мислене, тиражираната идеалистико-догматична схема на т.нар. „производствен роман“, демаскира романтичната представа за трудовия героизъм и търси житейски реализъм, психологическа неподправеност и колоритност на събитията. Характерен за поетиката на Акьов е повишеният интерес към усложнената образност на гротеската и абсурда, който намира своя художествен израз в оригиналния роман гротеска „Петляно време“ (1983).

Изявите на автора в кинодраматургията продължават и задълбочават белетристичните му търсения. Той е сценарист на филмите „Птици и хрътки“ (1969), „И дойде денят“ (1973, заедно с Георги Дюлгеров), „Тигърчето“ (1973), „Пантелей“ (1978), „Мигове в кибритена кутийка“ (1979, заедно с Мариана Евстатиева), „Къщата“ (1979) и др. Първите му два филма са „кръстопътни“ за българския антифашистки филм със задълбочената философска интерпретация на революционните събития, с новата кинематографична техника и похвати (използването на иронията и гротеската).

Акьов е автор и на литературнокритически статии, рецензии, мемоари, на проза за деца и юноши. „Любовен джаз“ (1982) е житейският роман на писателя. След смъртта му излиза и негова стихосбирка („Стихотворения“, 2009), която събира лирически творби, писани през различни години. Стиховете му се отличават с елегичност и философска дълбочина, с оригинална образност и метафоричност.

Васил Акьов е носител на следните награди: орден Народна република България, І степен; награда за литературен сценарий на фестивала на трудещите се (Чехословакия, 1971); награда на Министерството на народната просвета на VII Фестивал на българския филм (Варна, 1969); награда на Съюза на българските писатели за сценарий на XII Фестивал на българския филм (Варна, 1973); награда на СБФД за цялостно творчество (посмъртно).

Негови разкази и романи са превеждани на рус. език.

Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова