Васил Пундев

Пундев, Васил Маринов (Дупница, 6.09.1892 – София, 4.03.1930). Син на Марин Пундев – учител, издател и редактор на ученическа и просветна литература. Завършва средно образование в София (1908) и славянска филология в Софийския университет (1913). Увлича се в борбите за освобождение на Македония, участва в Балканската война в четата на Хр. Силянов, след това е и доброволец в Македоно-Одринското опълчение. След войната учителства в Първа мъжка гимназия в София. Редактор на сп. „Българска реч“ (1927), редактор на в. „Литературни новини“, „Свободна реч“,  „Македония“ и „Вардар“, на изданията от библиотека „Бисери“ и „Любими романи“ на книгоиздателство „Ив. Г. Игнатов и синове“ (1929). Член на Дружеството на българските журналисти, СБП и ПЕН-клуба. Убит от политически противници.

Васил Пундев е един от най-интересните и обещаващи критици в началото на ХХ в. Дебютира с рецензия за пиесата на Н. Атанасов „Огнището угасва“ във в. „Радикал“ (1914, № 4). Ерудиран и многостранен литературен историк, критик и културолог, бързо се налага в сп. „Демократически преглед“, където е привлечен от Т. Г. Влайков и печата най-значимите си критически статии. Сътрудничи още в сп. „Златорог“, „Обществена обнова“, „Слънце“, „Отец Паисий“, както и във в. „Литературен глас“, „Слово“, „Съвременник“, „Лъч“. Пундев има тънък усет за ценното в художественото произведение, с анализаторско умение се стреми да открие и обособи специфичния индивидуален характер на българския творец. Без да е привърженик на определено направление, отделя еднакво внимание на различни по стил и темперамент поети. Оригинални и ценни са статиите му за символистите Т. Траянов, Ем. Попдимитров, Н. Лилиев; за  Ив. Вазов, К. Христов, Д. Дебелянов, М. Белчева.

Възгледите си за българското литературно развитие Пундев застъпва в „Нашата художествена литература“ (в. „Съвременник“, № 7–8, 1922). Полемизирайки със статията на Б. Пенев „Основни чърти на днешната ни литература“, той изтъква необходимостта от исторически подход при разглеждането на литературата ни, от съобразяване с повече литературни факти, а не само с избрани и общопризнати. Литературно-историческите възгледи на Пундев, съчетани с умението му да портретира писателя и да анализира творбата, определят оригиналността на критическите му поглед, предизвикват полемични реакции. Търсейки връзките между възрожденската и следосвобожденската поезия, той намира близост между Чинтулов и Яворов, открива в тях единната народностна традиция в нашата поезия. Емблематична за Пундев като литературен историк и критик е книгата му „Днешната българска лирика“ (1929). Освен че свързва поетиката на П. Яворов с тази на Ботев, Пундев ситуира развитието на поезията ни в контекста на руския и западноевропейския символизъм, заговаря за постсимволистичния преход в нея, обръща внимание на младия Ат. Далчев.

Като литературен историк Пундев проучва и българския периодичен печат преди Освобождението, изследва гръцко-българските връзки в литературата ни, отделя специално внимание на творчеството на Конст. Огнянович, публикува обстойно изследване за сборника „Абагар“ от епископ Филип Станиславов („Години на Народната библиотека в Пловдив“, 1924), превежда поемата на Гр. Пърличев „Сердарят“ и издава съчиненията му.

Превежда и творби от руската и западноевропейската класика.

Псевд.: Чакре, В. П.

Румен  Шивачев