Васил Попов

Попов, Васил Стефанов (с. Миндя, Великотърновска област, 29.07.1930 – Пловдив, 12.10.1980). Получава средното си образование в гр. Елена и във Втора мъжка гимназия в София (1948). Следва задочно право в Софийския университет, но не завършва и през 1951 постъпва в казармата, от когато датират първите му изяви в периодичния печат – редактор е във в. „Бойно знаме“ (1952–1953), в списанията „Български воин“ и „Наша родина“ (1953–1954). От 1954 Попов продължава журналистическата си дейност, докато живее и работи сред строителите и миньорите в Девня, Мадан, Рудозем, Панагюрските мини. Публикува очерци, пътеписи, разкази и репортажи в списанията „Отечество“, „Септември“, „Пламък“, „Съвременник“, „Журналист“ и вестниците „Народна култура“, „Пулс“, „Отечествен фронт“, „Труд“. От 1964 до 1966 е редактор, а от 1973 до края на живота си е завеждащ отдел „Белетристика“ във в. „Литературен фронт“. През 70-те години пътува неколкократно до Куба и други страни от Латинска Америка, Западна Европа и Съветския съюз, като през 1975 журира в престижния литературния конкурс на Casa de las Americas в Куба.

Първата публикувана творба на В. Попов е разказът „Един ден от две години“ (сп. „Български воин“, 1952). През 1959 излиза първата му книга, озаглавена „Разкази“, която е посрещната враждебно от конюнктурната критика заради духа на ревизионизъм в поетиката на белетристичната форма. Още в този начален период от творчеството си Попов изгражда основните характеристики на писателския си метод – отхвърляне на разграничението положителен/отрицателен герой, поддържано от строгия политически диктат върху литературата, отказ от изкуствения „обективизъм“ на социалистическия реализъм, целящ абсолютната достъпност „за народа“ на литературната творба, въвеждане на метонимичност на описанията (т.е. фрагментираната, модерна/постмодерна визия върху света и човека), отнемане на мъртвата патетика на персонажната конструкция „комунист/партизанин“ и пр. С тази книга в българската култура започва да се усеща станалата неизбежна поява на „новата белетристика“ на 60-те години.

Със следващите си книги В. Попов продължава реформаторските си търсения, преминавайки и през друго тематично-жанрово втвърдено гнездо на казионната литература – формулата на работника, „героя на новото време“. През 1962 излизат двете му книги, посветени на миньорския живот – „Човекът и земята“ и „Малката мина“. Те отново са приети остро, като повестта „Малката мина“ дори става повод за критично изказване на Т. Живков срещу писателя. Въпреки това Попов получава и подкрепа в рецензиите на Цв. Стоянов (с когото от този период е в приятелски отношения), Ат. Славов, Вл. Свинтила, които опитват да защитят специфичността на неговата поетика: особеното „сковаване“ на персонажите, тяхното себевзиране, граденето на визия за работника не като за монументална фигура, а като за интимен свят, в който има съмнения, тъга, умора, страх. В лагера на отрицателите също се регистрират някои характеристики на Васил-Поповия разказвачески маниер, макар и оценени едностранчиво през призмата правилно/неправилно: гротесковата пластика, задвижването на естетическата категория грозно в неприемливи за властващия шаблон полета, преливането на реалност и нереалност, засилването на художествената условност.

От 1964 започват да излизат разказите на В. Попов, събрани по-късно в книгата „Корените“ (1967), с която той окончателно е припознат като „писател“, и то като „талантлив писател“. Приблизително по същото време критиката започва да формулира и различни терминологични конструкции от типа „котловинна литература“ и „коренотърсачество“, с които да опише специфичното „възкръсване“ на разказа през 60-те години и актуализирането на селската тематика в „Осъмски разкази“ (1963) на Г. Мишев, „Свирепо настроение“ (1965) на Й. Радичков, „Диви разкази“ (1967) на Н. Хайтов, „Родихме се змейове“ (1969) на Й. Вълчев и „Корените“ на В. Попов. През 1973 излиза и сборникът с разкази на В. Попов „Вечни времена“, който през 1975 е обединен с „Корените“ под общото заглавие „Корените. Хроника на едно село“. Така творбата добива окончателната си, жанрово своеобразна форма на „отворен роман“, в който едновременно работят „центробежните сили“ на многото отделни разкази и „центростремителните“ на общите топос, персонажи и събития. „Корените. Хроника на едно село“ става знакова за автора си и в нея отекват както експериментите на В. Попов от първите му книги, така и почерпаното от писателя от западноевропейската литература, с която той все по-активно се запознава (в противовес на цялостното „капсулиране“ в периода). Книгата интерпретира проблема за „затихващото“ село след периода на кооперирането на земята, с което се включва в цялостния процес през 60-те и 70-те години на повторното литературно задействане на опозицията град – село, отчетливо пребивавала в прозата до 1944. „Корените“ поставя и интерпретира по оригинален начин и редица екзистенциално-художествени въпроси: скоростите на съществуване на човека и света стават различни („Трите варела“), размяната на устойчиви субект-обектни схеми отпраща човека в полето на „допълнението“, а не на „подлога“ („Къщите“), светът се превръща в „неизговорим“, убегваем на словото („Птичката“, „Безсловесност“, „Генерала“), себеидентичността на личността става проблематична („Ако беше някой друг“). В тази посока на философски издирвания много от разказите се редуцират до крайно опростени фабули и времево кратки отрязъци, но с изключително динамични художествени размествания на позициите на света и човека, гледните точки, фрагментите, логическите конструкции; „обективното“, „материално“ случване отстъпва място в наратива на една подвижна и относителна рецепция върху случващото се.

След „Корените“ В. Попов издава поредица от книги с разкази, портрети, пътеписи и два романа, всички те в голяма степен недооценени при появата им: „Времето на героя“ (роман, 1968), „Това красиво човечество“ (1971), „Зеленият тръбач“ (1975), „Дайкири. Разкази за Куба“ (1979). През 1977 излиза и романът „Низината“, който е възприет като отглас на „производствения роман“ от 50-те години, но в същността си е пародиращ жанров експеримент с една отмряла лозунгарска и скована схема. Попов е автор и на три пиеси: „Легенда“ (1965), „Кактусът“ (1970), „Селски притчи“ (1975), както и на сценарии за игрални и документални филми. Съдейства за популяризирането на испаноезичната литература в България. Изявява се и като литературен критик, пише предговори, послеслови и рецензии за произведения на А. Ферес, П. Неруда, Ги дьо Мопасан, Дж. Хелър, Г. Г. Маркес, Ал. Карпентиер и др. Превежда творби на Дж. Селинджър, С. Фейхоо, О. Х. Кардосо, Ги дьо Мопасан.

Негови текстове са преведени на азерб., англ., исп., нем., пол., рус., укр., унг., фр. и чеш. ез.

Псевд.: Васил Поляк, Васил Поляков, Васил Стефанов

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева