Виктор Пасков

Пасков, Виктор Маринов (София, 10.09.1949 – Берн, 16.04.2009). Учи гимназия в родния си град, но не завършва – на 18 години е изгонен от всички български училища „без право на обжалване“. Заминава при баща си, по това време музикант в Германия. Там учи в музикална гимназия и завършва Музикалната академия в Лайпциг (1976). В студентските си години пее джаз по клубове и барове, свири на китара и саксофон. След като се дипломира, до 1980 работи като оперен певец (бас баритон) и композитор на театрална музика в Лайпциг, Фрайбург, Рощок. След 1980 се връща в България и започва работа като литературен и музикален редактор в Агенция „София прес“ (1980–1987), редактор и кинодраматург в Студия за игрални филми „Бояна“ (1987–1990). Живее в Париж (1990–1992). Отново се връща в България, за кратко е главен художествен ръководител на БНТ и директор на Бургаския театър. През 1995 става директор на Българския културен център в Берлин. През 1998 напуска поста със скандал. Получава го отново през 2002, но само две години по-късно е уволнен дисциплинарно. Умира в Швейцария, Берн, където е културен аташе към българската мисия.

Първите му публикации са от ученическите години, стихове в сп. „Родна реч“: „Женски портрет“ и „Родна реч“ (1968). Няколко години по-късно на страниците на сп. „Пламък“ публикува: „Есенна приказка“, „Дъжд в петък“, „Реквием за градинаря“ (1977, №12) и „Голямата дойна“, „Тържествена дойна“ (1979, №7). Първият му разказ е отпечатан в сп. „Септември“: „Конкретни чувства“ (1982, №11). Междувременно през 1980 в сп. „Съвременник“ излиза новелата „Невръстни убийства“. Пробивът в литературната преса го кара да изостави обещаващата си музикална кариера и да се завърне в България – писането е другата му обсебваща страст след музиката. Първата му книга – „Невръстни убийства“, е публикувана едва през 1986. Странна и необичайна, извън шаблона, извън всякакви реализми, боравеща с фантазменото, с препратки и разночетения на библейски сюжети и образи в някаква странна игрова гротеска („Мартина“), тя по нестандартен начин въвежда някои от основните теми в творчеството му – свободата и любовта. Новелата „Балада за Георг Хених“ (1986) е следващото произведение на Пасков, което бързо се превръща в литературно събитие. Контарпункт на първата книга, тя е класически разказ по познати и обговаряни от литературата теми: реалността срещу изкуството, битът срещу магията на творчеството, творецът като социален странник, живеещ в света на приказното. Отделни детайли и епизодични събития слепват образа на един свят, оцеляващ в страх. В него прозират не една, а няколко реалности, свързващи героите с историята в политическото ѝ измерение. Ръкописът, който по спомени на Красимир Дамянов, Пасков е искал да изхвърли, се превръща в емблематичното и най-популярно лице на българската литература от края на 80-те години. Книгата е публикувана е във Франция (1989) и е преиздадена от изд. „Сьой“ през 1990. Преведена е в Англия, Германия, Испания, Полша, САЩ, СССР, Чехия, Словакия, Швейцария. Авторът е сравняван с Уди Алън (Цветан Тодоров). Някои от западните критици възкликват: „Нежност и свобода като при Милър и жестокост като при Жьоне“ (в швейцарския в. „Л’Ебдо“). Следващият му роман – „Германия – мръсна приказка“ (1992), утвърждава европейската му популярност. Писан на български език, той е публикуван първо във Франция, а след това у нас. Както в повечето му книги, и в него автобиографичното е първооснова. Началото на действието е 1968 в нейния български вариант, разказът е за юношите на 68-а. Той се изчерпва бързо в съдбовната им трагична предопределеност: или в смъртта, или в бягството. Оттук насетне следва историята на емигранта в друга страна от системата – Източна Германия. Всъщност това е биографията на едно поколение, но и на „ексиланта“ – понятие, създадено от Пасков и развито в есето му „Лот в екзил“ (публикувано за първи път във Франция, 1991).

Героите на Пасков са чувствителни, импулсивни, подвластни на моментната емоция, провокативни и провокиращи, сдвоени с абсурда, иронични и самоиронични, цинични (понякога) и патетични. В съпротивата срещу социалната и нравствената бруталност и те самите могат да бъдат брутални, като при това остават винаги самотни.

Последният му роман – „Аутопсия на една любов“ (2005), е, както той сам определя: „сексуален джем-сешън, предаден в езика на литературата“. Посрещнат е разноречиво от критиката. Заради еротиката някои го обвяват за „порнографски роман“. Във финала си текстът препотвърждава водещата тема в творчеството на Пасков: „Любовта побеждава всичко“.

Незавършен остава ръкописът на романа „Тайните градини на Хелена“, започнат още през 90-те години.

Пасков е определян като „лошото момче“, „последния ни писател с митична аура около себе си“ (Бойко Пенчев). Често попада в центъра на публични диспути (през 2008 публикува в списание „Л’Еуропео“ свой коментар на статия на Георги Господинов, посветена на годишнината от обществените събития от 1968 и тяхното отражение в България).

Пасков е автор на сценариите на филмите: „Ти, който си на небето“ (1989), „Индиански игри“ (1990), „Пльонтек“ (1991), „Духове“.

Новелата „Балада за Георг Хених“ е отличена с Голямата награда на Салона на книгата в Бордо (1991); обявена е за бестселър на годината от Женевската телевизия.

Пасков е първият носител на наградата „Цветето на Хеликон“, за „Аутопсия на една любов“ (2005). През 1989 филмът „Ти, който си на небето“, с режисьор Дочо Боджаков, получава Наградата на София и е селекциониран за европейския приз „Феникс“ в Париж.

Творбите на Виктор Пасков са превеждани на англ., унг., нем., пол., слов., фр., чеш., шв., рус., хол.

Маринели Димитрова

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова