Владимир Полянов

Полянов, Владимир (псевд. на Владимир-Георги Иванов Тодоров) (Русе, 6.05.1899 – София, 4.12.1988). Родът на бащата на Полянов произхожда от Горна Оряховица. Бащата на писателя е собственик на магазин за платове, но фалира. Този факт се отразява зле на цялото семейство. По-късно Полянов го използва за основа на някои свои творби. Майка му е от рода Красналиеви (според „Четите в България“ на З. Стоянов прадядото на Полянов е членувал в Русенския революционен комитет). През 1904–1905 семейството се премества в София. Владимир Полянов завършва Първа мъжка гимназия (полукласически отдел) в столицата (1919). Следва медицина в Софийския университет (1919–1921), в Грац, Австрия (1921) и в Мюнхен (1922–1923); философия във Виена (1922). Завършва дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет в София (1928) и режисура във Варшава (1939). За следването си в Полша получава полска стипендия с посредничеството на режисьора Л. Шилер и културния аташе Келчински. Определя пребиваването си във Варшава като голяма школа. Там се запознава с различните типове театър: „експресионистичен“, „реалистичен“, „натуралистичен“.

Работи в Народната библиотека в София (1924); секретар е на главния директор на железниците (1924–1934); чиновник в Министерството на народната просвета (1937, 1939–1941); директор на Народния театър в София (1941–1944); директор на Държавната театрална школа (1942–1945). Доброволец във Втората световна война. Режисьор е в театрите в Бургас (1946–1947), Русе (1947), в Народния театър за младежта в София (1947–1951), в Пловдивския (1951–1957) и Пернишкия театър (1957–1960). Директор-режисьор на театрите в Сливен (1961–1963), Разград (1963–1965), главен режисьор на Родопския театър в Смолян (1965–1970). Заедно с Боян Пенев е сред основателите Българския П.Е.Н. клуб и негов секретар (1926–1932).

Първата му отпечатана творба е разказът „Нанàй марò“ (1918, сп. „Сила“, редактирано от Христо Силянов, Коста Тодоров и Димитър Списаревски). Сътрудничи на сп. „Художествена седмица“, „Хиперион“, „Златорог“. Поддържа близки отношения с Владимир Василев. Определя кръга „Стрелец“ като „разнородна“ група с „неяснота на замисъла“. Отрано се увлича по театъра и високо цени „Богомилски легенди“ на Николай Райнов. Творчеството му е голямо по обем и жанрово разнообразно. Автор е на разкази, поеми в проза, фейлетони, повести, романи и пиеси; на статии по актуални лит. и театр. въпроси, рецензии, очерци и научно-популярни статии.

Ранното творчество на Полянов се свързва с диаболизма. Той предлага немалко възможности за изграждане на сюжети, в чиято основа е фантастичното като изразно средство. В творбите му се откриват елементи на макабризъм; има и произведения, решени изцяло в духа на криминалната литература. Използва техниката на кинематографичността. Неизменна особеност на поетиката му е игровото начало. Полянов е определено градски писател, а в ежедневието търси необичайното, екстремното. „Двойникът“ е герой, който се открива в доста от творбите му. „Раздвоените“ персонажи персонифицират необикновеното. По собствените му думи Полянов се интересува от „неуловимото“. От една страна, се усеща връзката на творчеството му с изразните възможности на експресионизма, от друга, то е белязано от социалната криза през 20-те години. Така „диаболизмът“ на писателя се превръща в средство за отреагиране на негативите в живота на човека. Сам споделя, че към поетиката на диаболизма го е насочила атмосферата в Австрия, където сецесионът преобладава в живописта, а във филмите се търси по-голяма психологическа задълбоченост и остра сюжетност. Пребиваването му в Германия и Австрия индиректно определя и въздействието на европейската култура върху творбите на Полянов – кинопоетиката и прилагането на някои нейни особености (монтажност, ремарки, кадриране на отделните епизоди). Важни за осмисляне на творчеството му са сборникът „Момичето и тримата“, повестта „Детето“ и романовата трилогия „Слънцето угаснало“, „Вик“ и „Черните не стават бели“. В тях могат да се проследят особеностите на прозата му като цяло. Това е новият тип психологизъм – индивидуален, но и отчитащ социокултурната акцентираност както в пространството, така и във времето. „Детето“ е с автобиографичен елемент и отразява разрухата на едно семейство. Централният проблем в романната трилогия е пътят на интелигенцията, нейните лутания и големият крах на илюзиите в следвоенното време. На историческа тема е „Хроника на узряването“ – книга за царуването на Фердинанд, за националната катастрофа и злощастната съдба на народа ни. Писател с голяма ерудиция и богата литературна култура, Полянов. е сред първите, популяризирали фантастичния жанр в нашата литература. През 1920 съвместно със Св. Минков създава библиотека „Галерия на фантастите“. Съставител и съавтор е на антологията „Пет години“ (1925).

Театърът заема важно място в творчеството на Вл. Полянов. Той е автор на драми, комедии, едноактни пиеси и драматизации по романи. Сюжетите са свързани както с историята, така и със съвремието. В тях драматургът разглежда отношенията родители – деца; нравствените търсения на човека и разбирането му за истината, за моралните граници, за избора и грешките; конфликтността, породена от неприемане на чуждите идеи.

Превежда художествена литература от англ. и нем. ез.

Негови произведения са преведени на гр., ит., нем., рум., рус., сърбохърв., тур. и др. ез.

Други псевд.: Пикадор, Г. Полянов, С. Слав, Флорински

Емилия Алексиева (текст и библиография Книги от... и Книги за...)

и Нина Зафирова (Статии за...)