Генчо Узунов

Узунов, Генчо Янков (Стара Загора, 28.10.1919 – София, 1.02.2003). Завършва гимназия в родния си град (1940) и право в Софийския университет (1944). Работи в Министерството на вътрешната и външна търговия (1948–1950), в Комитета за държавен контрол (1950–1953) и във в. „Отечествен фронт“ (1953–1958). Редактор (1958–1969), зам. главен редактор (1969–1979) на в. „Стършел“. Член на Съюза на българските писатели.

Първите му публикации са във в. „Стършел“ в края на 40-те години на ХХ в. В съавторство с Емил Робов публикува пиесата „Нашите мечти“ (1952). Проявява трайни предпочитания към жанра на фейлетона и хумористичния разказ, но също така публикува няколко кратки новели и една повест, включени в изданията с негови избрани произведения (1978, 1989). В приключенската повест „Искам да живея“, предназначена за юноши, са пресъздадени събития от времето на антифашистката съпротива.

С усет за злободневното и битово-анекдотичното разголва нравствената недостатъчност на съвременния градски човек. Мотивацията на литературните персонажи в прозата на Узунов разкрива нравствена ценностна система, която реконструира традиционно-патриархално светоусещане – в комичния отказ на героите да се адаптират в различна социална среда, или в декора на литературния регионален колорит. Разказите и новелите създават привидно „захласнат и вдетинен свят“, който сякаш остава встрани и недокоснат от технологичните достижения на урбанизирания свят, но все пак познава неговите правила. Сюжетите на Г. Узунов се опират на парадоксалното съжителство на съвременност и традиция в нейния делнично-битов календар.

Сатирично-изобличителните внушения произтичат от шаржирането на ситуации, поведенчески жестове или на самото заглавие на творбата (напр. в сборника разкази „Да ни вземат дяволите“). Типичната самоирония на персонажите се проявява най-видимо в авторефлексията, както и в многократната автостилизация на авторския персонаж Генчо Узунов. Определени черти в портрета на литературните персонажи отпращат към художествени първообрази като Нане Стоичко (Елин Пелин) или някои от чудатите добряци на Йордан Радичков, но тяхното пресъздаване остава на равнището на репродуцирането.

През 1989 излиза от печат последната авторска книга на писателя, а след тази дата отделни негови текстове са публикувани спорадично в литературни антологии и сборници с хумористични разкази.

Носител е на орден Народна република България, ІІ степен (1979), на наградите Чудомир (награда на в. „Стършел“, 1977) и Златно перо (награда на Съюза на българските журналисти); Заслужил деятел на културата.

Произведения на Узунов са преведени на англ., исп., нем., пол., рус, унг., фарси и чеш. ез.

Сабина Беляева, Добромир Григоров

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева