Георги Господинов

Господинов, Георги (Георги Господинов Георгиев) (Ямбол, 7.01.1968). Поет, белетрист, драматург, есеист, литературен критик и изследовател, Георги Господинов е един от най-превежданите и награждавани български автори след 1989. Завършва Профилирана гимназия „Васил Левски“ в Ямбол (1988) и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1993). От 1995 работи в Института за литература към БАН. През 2005 защитава докторска дисертация на тема: „Поезията на Вапцаров в медиакултурния контекст на 30-те и 40-те години на ХХ век“ (излязла като книга под заглавие „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“, 2005). Хабилитира се през 2021 с труд на тема: „В пукнатините на канона. Литература, контекст и всекидневие“, публикуван през същата година под заглавието „В пукнатините на канона. Провинции, аероплани, лексикони“. От 1998 до 2000 преподава писане на есе и съвременна българска литература в Нов български университет. Води курсове по творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“ и в Хумболтовия университет в Берлин. Междувременно работи като редактор в „Литературен вестник“ (1993 – 2016, гл. ред. – 2000 – 2005) и като седмичен колумнист във в. „Дневник“ (2000 – 2010). Печели международни писателски стипендии в Германия, Швейцария, САЩ и др.

Георги Господинов дебютира още като ученик в Тополовград със стихотворението „Слънцето и слънчогледа“ във в. „Сакарско ехо“ (1977), по-късно публикува в сп. „Родна реч“ и други ученически издания. Като студент негови стихове излизат в сп. „Септември“, чийто редактор по-това време е поетът Иван Методиев. Публикува под името Георги Господинов от самото начало.

Заявява литературното си присъствие първоначално като поет. Още за първата си стихосбирка, „Лапидариум“ (1992), е отличен с Националната награда за дебют „Южна пролет“ (1993). Следват „Черешата на един народ“ (1996, с Награда за книга на годината на Сдружението на българските писатели), „Писма до Гаустин“ (2003), „Балади и разпади“, включваща предишните три стихосбирки и нови стихотворения, събрани в цикъла „Неделите на света“ (2007), „Там, където не сме“ (2016, с Награда за поезия „Перото“). Том с избрана поезия от Г. Господинов излиза на немски език под заглавие „Kleines morgendliches Verbrechen“ („Малко сутрешно престъпление“) (Дрошл, 2010). Негови поетически книги са публикувани и на португалски, чешки, полски, румънски, македонски. Участва със стихотворения в множество международни антологии, сред които американската „New European Poets“ („Нови европейски поети“) (2008, Graywolf Press).

Романите съставят онзи дял от творчеството на Г. Господинов, който го утвърждава като световноизвестен автор, макар всичките му книги да се радват на международен успех.

Романовият му дебют е „Естествен роман“ (1999). Още в ръкопис текстът получава Специалната награда на конкурса „Развитие“ (1998), а между 1999 и 2014 излиза в десет издания в България и се превръща в най-превежданата българска книга след 1989. Публикуван е на над 25 езика и предизвиква забележителни рецензии в редица водещи световни медии.

Вторият роман на Г. Господинов, „Физика на тъгата“ (2011), още с излизането си оглавява класациите за най-продавани книги в България. Печели наградата „Български роман на годината“ на НДФ „13 века България“ (2013), международната награда „Ян Михалски“ (2016, Швейцария), полската награда за централноевропейска литература „Ангелус“ (2019). Публикуван е на повече от 15 езика, за него пишат издания като „Ню Йоркър“, „Ди Цайт“, „Либерасион“ и мн. др.

През 2020 излиза третият роман на Г. Господинов – „Времеубежище“, отличен с наградата на НДФ „13 века България“ „Български роман на годината“.

Специфичен дял в белетристиката му съставят разказите. За сборниците си с разкази „И други истории“ (2001) и „И всичко стана луна“ (2013) Господинов получава италианската международна награда Серро (2020). През 2007 излиза „О, Хенри: 3 коледни истории с илюстрации“. Разкази на Георги Господинов е включени в редица антологии, сред които американската „Best European Fiction 2010“ („Най-добра европейска проза 2010“), (2010, „Dalkey Archive Press“).

През 2012 Г. Господинов публикува книгата си с есета „Невидимите кризи“, а през 2018 – книгата с фрагменти „Всичките наши тела“, която той определя като „свръхкратки истории“.

Автор е и на две пиеси: „D.J.“ (съкращение от Дон Жуан), наградена с „Икар“ за най-добър български драматургичен текст (2004), и „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“, отличена с „Аскеер“ за драматургия (2010) и представена на фестивала „hotINK at the LARK“ (Ню Йорк, САЩ, 2011). Пише либрето за „Космическа опера“ („Space Оpera“) (Познан, Полша, 2015). Създава сценарии за късометражни филми: „Омлет“ (реж. Н. Косева, 2008, отличен на фестивала за независимо кино „Сънданс“, САЩ, 2009); „Сляпата Вайша“ (анимационен филм на Т. Ушев, 2016, номиниран за няколко награди, в т.ч. „Оскар“ и носител на 6 награди от световни кинофестивали); „Физика на тъгата“ (2019, реж. Т. Ушев, носител на две канадски филмови награди, Почетен медал „Сезар“ и др.); по разкази на Г. Господинов е заснет „8 минути и 19 секунди“ (8’19”) (2018, омнибус-филм от 6 новели, получил Наградата на публиката на Фестивала на философските филми в Скопие, Северна Македония, реж.: П. Вълчанов, Кр. Грозева, Т. Ушев, Н. Косева, Л. Младенов и Вл. Люцканов).

През 2010 Г. Господинов, съвместно с художника Никола Тороманов, създава графичния роман „Вечната муха“. А през 2015 писателят и дъщеря му Рая Господинова стават съавтори на детската книга „Сватби на животни и неща“.

Успоредно с творческата си дейност Г. Господинов участва и в социкултурни и културологични проекти. Още през 90-те години на ХХ в. заедно с Бойко Пенчев, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов формират литературен кръг около „Литературен вестник“ (приблизително 1991 – 2000). Реминисценцията към кръга „Мисъл“, търсена от младите писатели дори визуално (чрез една популярна фотография, реплика на оригиналния кръг от началото на ХХ в.), е не само постмодерна игра. Чрез нея те изразяват и симптоматичния стремеж на 90-те да бъде потърсен коренът на съвремието в културата на предсоциалистическа България с нейните ценности и стожерни фигури. Пак в този културен контекст четиримата автори създават и две литературни мистификации: „Българска христоматия“ (1995) и „Българска антология. Нашата поезия от Герова насам“ (1998).

Десетина години по-късно, в резултат на съвместен проект с Д. Иванова, Р. Петров и К. Манолов, Г. Господинов подготвя сборника „Аз живях социализма. 171 лични истории“ (2006), на който е съставител, редактор и автор на предговора. През същата година с Яна Генова издават и „Инвентарна книга на социализма“ (2006). И в тези проекти отново разчитаме усилията по изграждане на общество с памет за своето минало.

Георги Господинов е сред малцината български творци след 1989, които поемат ангажимента на интелектуалеца към общността. Органически чужд на ексцесивните героически пози, той избира бавната и трудна работа по създаването на обединителни сили и мотивирането на ежедневна градивност в българското общество. Посланията му са насочени към потенциала на съпричастието, на свързаността между хората (неслучайно емпатия и заедност са негови ключови понятия). Посланията и проектите му са насочени и към паметта като осъзнат мост между миналото и настоящето, като потенциал за етос, като цивилизационен инструмент за един по-добър и смислен живот на обществото. Огромна е неговата заслуга и за реабилитирането на четенето в България като спасително за човека занимание в съвременния прагматичен, виртуализиран, разединен свят. Общественият ангажимент, който Г. Господинов избира да поеме, е труден и до голяма степен – неблагодарен, защото неговите резултати се постигат бавно. Това е ангажимент към добри в универсалния човешки смисъл каузи – видимо девалвирали в динамиката на изкривения български „преход“. Това е и грижа за онова тихо, бавно, смислено начало у човека – тъй уязвимо и тъй насъщно във всички времена.

Разглеждан като културна фигура, Г. Господинов може да бъде наречен носител на една „нежна революция“ в българската културна среда (или, по собствената му терминология – на една „невидима“ революция). В нейния спектър влиза облагородяването на модуса на говорене в българското общество. Към нея принадлежи и кампанията за развиване и популяризиране на четенето. Но тя има и своето специфично литературно измерение – в сложността на виждането, в многостранността на мисленето в българската поезия и проза.

Обществено-културната мисия на Г. Господинов и неговата проза са силно сближени. Между публично отстояваните му позиции, културните му проекти, есетата и белетристиката му (особено последните два романа) могат да бъдат прокарани близки паралели.

Емпатията, паметта, размишляващият, етизиращ поглед към конкретното и осезаемото са трайни характеристики на неговия романов свят, в който есеистичното разсъждение, лирическата чувствителност и повествователният наратив се пресичат. Действително – в различни пропорции, но рядко – разединени.

Типичният за Господинов многопластов, сложно виждащ, „фасетъчен“ поглед, заложен от „Естествен роман“, кулминира в голямото наративно платно на „Физика на тъгата“. И двата текста носят типичния за автора си усет към сетивно доловимото, който стои в основата на всеки негов подстъп към абстрактното. Тази „физичност“ е изведена дори в заглавията им. От тихия ексцентризъм на виждането в първия текст, през митизиращите рационализации на втория, до „Времеубежище“ писателят надгражда повествователна улегналост и мъдро съзерцание, стигащо до провиденчество. Последният му роман може да се чете и като ново начало – пробив от постмодерното към някаква нова модерност – поне в пиковете, в които постмодерният разказ попада в есхатологичния канал на пророчеството.

Литературноисторически името на Господинов се свързва с утвърждаването на българския постмодернизъм, защото, колкото и да се търси преди и около неговите текстове, това направление е концептуално и литературно съсредоточено за първи път в тъй овладяна и видима форма именно в тях.

„Лапидариум“, „Черешата на един народ“, „Естествен роман“, „Писма до Гаустин“, „Физика на тъгата“, „Там, където не сме“, „Времеубежище“ – независимо от жанровите си различия – развиват и задълбочават специфичния за този автор рефлекс за смесване на сетивно и умозрително, за събиране на малкото и голямото, на незначителното (дори – невидимото за „нормалната“ зрителна настройка) с глобално важното. Очудняването и учудването при Господинов често създават прозирната, но устойчива мрежа на една логика от специфичен характер – всичко е и не е такова, каквото сме свикнали да го виждаме. Няма бягство от реалността, но самата реалност, дори и най-тривиалната, е надарена с някаква нимба, която трепти като мираж около нея. В тази нимба именно витае погледът на автора, виждайки онова друго. И във витанията му има колкото тревожност, толкова и уют, защото някак предварително се знае, че тези гранични места са споделими, че това са границите, които повечето от нас усещат, но чието споделяне по негласен консенсус се избягва: страховете, сиротността, сенките в периферията на нашата увереност… Тази смислова структура може да се отнесе към много от текстовете му, независимо от жанровете им, доколкото в нея се оглежда душевната нагласа на самия автор. А той е твърде много лирик, твърде много субективен във всичко, което пише, но – с една преводима субективност, с една субективност, резонираща на общото за мнозина. Самият той създава формулата „аз сме“ – израз на личната му отвореност към общото. В тази универсалистка по тип нагласа се крие и класичността на Г. Господинов.

Сред книгите, с които този автор заема мястото си на съвременен класик, следва изрично да бъдат отбелязани и неговите изключителни с фината си настройка разкази (в сборниците „И други истории“ и „И всичко стана луна“). В тях по характерен начин се сближават прозаикът и лирикът Господинов, доколкото умението за разказване на истории, от една страна, и деликатната сантиментална чувствителност и усетът за поанта, от друга, сработват в изразено индивидуален разказвачески стил.

Драматургичните му текстове от своя страна, с отделни свои фрази, пораждат цял символен свод в съвременната ни култура.

Характерен за поетиката на Г. Господинов похват, особено отчетливо видим в неговата поезия, е цитатността. Тя се проявява в широк спектър от форми – и буквално, но и като игра с разпознаваеми културни, литературни, стилови маски.

Цитатността при Господинов е свързана с постмодерния натюрел на текстовете му. Но тя е в не по-малка степен и белег за онази комуникативна отвореност, от която той се нуждае в индивидуалното си авторско битие. Тя е и белег за потребността му да разговаря, да се позовава, да общува чрез текстовете си, да събужда чрез тях спомен за други текстове, които на свой ред да му дават подкрепа или отправна точка, да предизвикват противопоставяне, проблематизиране, пародия – възбудата от акта на променяне.

Цитатността при Господинов има различни смислово-емоционални нюанси. Понякога е иронична, пародираща, друг път е носталгична или удоволствена, или пък романтически изострена, като често тези оттенъци се смесват. Стихосбирката „Черешата на един народ“ е мощен пример за специфичната за този автор поетика на цитата. Интересно обаче би било сравнението на цитатността в тази ранна книга със същия похват в късната му стихосбирка „Там, където не сме“ (стихотворението „Черешата на един народ“ срещу „Сгрешено четене“ например). Достатъчно е да поставим пародийно-летописното „И тази година, дядовото, / няма да има априлско въстание“ срещу романтическото „Тя иде като нож красива“, за да си дадем сметка за виртуозното владеене на цитатността – в различните й видове, на различните й нива.

Георги Господинов очевидно е писател на нюанса. В този смисъл нещо го свързва с Чехов, нещо го свързва и с Пол Остър, както това многократно е изтъквано.

Във всичките си текстове – и в стихотворенията, и в разказите, и в романите, и в есетата, и в драмите – той винаги остава и лирик. А що се отнася до спецификата на неговите жанрове – и есеист, метаговорител, който гледа малко отстрани – дори към най-силно преживяното, свързва го с друго преживяно, обмисля го. Изобщо, трудно е да се открие текст на Г. Господинов, в който да не чуваме „допълнителен говор“ – духа на мястото, спомена, емоционалната аура, която се провижда отвъд еднозначността на изказа.

Носталгията по нестаналото, по онова изплъзващо се място на принадлежност, доста родствено на романтическата родина – усещането за „там, където не сме“, което някак естествено прелива в емоционални хроноси като „следобедите на света“ – това са типични за този автор конструкти, които създават места и времена, всъщност по-налични, по-присъствени, по-обживени от онези, в които можем да пребиваваме физически. Това са местата и времената на нашите уютни меланхолии. А донякъде – и компенсациите за скепсиса и иронията, пронизващи съвремието ни (също типични смислово-емоционални мотиви на Господинов).

Особено място в творческия свят на писателя заема странникът и съмишленикът Гаустин – вечно преминаващият и оставащ – постоянен герой, алтер его на автора си, негова сянка, но и коректив. (Двамата впрочем на свой ред са цитатно свързани.) Малцина са писателите, умеещи да отгледат постоянен герой – не само в българската литература. И може би в този феномен в случая се оглежда и една от проекциите на крехкия, но неизменен усет на Г. Господинов – че никога не сме напълно сами, че никога не можем да бъдем докрай лишени от красивото, човечното, от онова, малко по-високото, че то остава някъде около нас – дори когато съзнателно го отпъждаме.

            В заключение трябва да се отбележи и спецификата на езика. Господинов умее да говори с езика на „златната среда“ – без важното да става неразбираемо, но и без високото да бъде снизявано. А това е силна предпоставка за изработването на един класичен писателски език, свързващ оптимално субекта с общността.

Георги Господинов е носител на множество национални и международни награди за литература: „Южна пролет“ (1993), Награда за книга на годината на Сдружението на българските писатели (1996), Голямата награда за поезия „П. К. Яворов“ (1997), националната награда за разказ „Рашко Сугарев“ (1998), Специалната награда на конкурса „Развитие“ (1998), Почетна грамота от Министерство на културата за принос към българската култура (24 май 1999), „Златно перо“ за принос към българската култура (2004), „Икар“ за най-добър български драматургичен текст (2004), „Аполон Токсофорос“ за изключителен принос към българската култура (2005), „Аскеер“ за драматургия (2010), Наградата на София за литература (2012), националната награда за литература „Христо Г. Данов“ (2012), наградата „Български роман на годината“ на НДФ „13 века България“ (2013), Награда за поезия „Перото“ (2016), орден „Св. св. Кирил и Методий“ I ст. за заслуги към българската култура (2016), международната награда „Ян Михалски“ (2016, Швейцария), северномакедонската награда „Прозарт“ за принос към развитието на балканската литература (2016), наградата „Ангелус“ за централноевропейска литература (2019, Полша), международната награда Ceppo (2020, Италия), наградата „Български роман на годината“ на НДФ „13 века България“ (2021), германската награда „Узедом“ (2021). Финалист е и на множество европейски и американски награди.

През 2012 Общинският съвет на гр. Ямбол го удостоява със званието Почетен гражданин на Ямбол.

Книгите и отделни текстове на Г. Господинов са превеждани на почти всички европейски езици и на арабски.

Елка Димитрова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева (Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)