Георги Бакалов

Бакалов, Георги Иванов (Ст. Загора, 27.11.1873 – София, 14.07.1939). Завършва гимназия в Сливен и естествени науки в Женева (1893). Като студент изучава марксизма в средите на руската революционна емиграция, установява лични връзки с Г. В. Плеханов. Учител е във Враца (1893-94) и Сливен (1894-95), където е сътрудник и ред. на в. „Сиромашки защитник“ (преименуван по-късно на „Работнически другар“). Делегат на Лондонския (1897) и на Амстердамския (1904) конгрес на ІІ Интернационал; член на БРДСП (т.с.) и редактор на нейния орган в. „Работническо дело“ (1903-05). През 1905 е изключен с групата на анархолибералите, встъпва отново в партията през 1920. Редактор на левите списания „Съвременник“ (1908-1910) и „Нов път“ (1923-25). След априлските събития от 1925 емигрира в СССР и Франция (от 1929), член-кореспондент на АН на СССР (1932). Завръща се в България (1932), издава литературните списания „Звезда“ (1932-34) и „Нова литература“ (1935; през год. ІІ със заглавие „Мисъл“).

Бакалов е изтъкнат представител  на войнстващата марксическа критика в България. Активен пропагандатор на марксизма, изследовател на Българското възраждане, литературен историк, критик и публицист, редактор и организатор на комунистически литературен печат, преводач, лексикограф и издател. Критическите му възгледи се формират под въздействието на руските революционни демократи – „шестдесетници“, и особено на Плеханов. Поддържа тезата на Плеханов за „социалния еквивалент“ и оценностява литературните факти съобразно техния обществено-утилитарен, класово-революционен ефект. Осветлява революционно-борческата линия в доосвобожденския обществен живот, представена от Г. С. Раковски, В. Левски, Г. Бенковски, Бачо Киро, Хр. Ботев. В остри полемики с буржоазната историография, утвърждава българския пролетариат като единствен законен наследник на възрожденските националреволюционни идеали. Показателно е становището му за личността и делото на Хр. Ботев: Ботев е предтеча на научния социализъм и пролетарската борба. Еволюционистко-просветителските нагласи на част от българската възрожденска интелигенция остават извън полезрението му. От политико-идеологически ъгъл той наблюдава и литературната действителност след Освобождението, като обвързва значимостта на художествената творба с идейно-обществената позиция на нейния автор и по-специално – с отношението му към социалистическата идеология. Бакалов пръв приветства революционно-призивната действеност на сб. „Да бъде ден“ от Хр. Смирненски, но се изказва рязко отрицателно за Ив. Вазов и Ст. Михайловски; недооценява постигнатото от Н. Лилиев и Т. Траянов. С особена жестокост реагира срещу „ренегатството в литературата“. Заради факта, че П. К. Яворов, А. Страшимиров, Ив. Кирилов, П. Ю. Тодоров, Ив. Ст. Андрейчин са били симпатизанти на социализма, но по-късно са му „изменили“, Бакалов отрича и творческите им приноси. Темата за „ренегатството“ е общо място в литературно-критическите му публикации почти до края на живота му. Тя избухва с нова сила, когато младите сътрудници на сп. „Нов път“ А. Разцветников, Н. Фурнаджиев, А. Каралийчев и Г. Цанев са отлъчени от пролетарските литературни среди, тъй като публично са почели паметта на „ренегата“ Яворов. Като законодател и организатор на пролетарския литературен фронт през 20-30-те г. Бакалов обобщава чрез собствената си позиция принципни слабости на партийната културна политика: доктринерска нетърпимост към инакомислещите, абсолютизиране на „единствено правилния“ класов мироглед за сметка на стилово-изобразителното многообразие, ценностен релативизъм, свеждане на критиката до контролно-надзорен и репресивен фактор. След завръщането си в България Бакалов демонстрира квалификации, усвоени от сталинистките методи. Следвайки лозунга за ленинизиране на пролетарската култура, той уточнява отношението си към Вазов, преоценява публично увлеченията по Плехановия вулгарен социологизъм. Преходът от плехановската към ленинската естетика обаче не освобождава Бакалов от груповщината и доктринерската едностранчивост. Не случайно в т. нар. кормиловски спор, разгърнат във в. „Кормило“, „Ведрина“ и „Брод“, Бакалов поддържа „идейниците“, които абсолютизират тематично-съдържателния аспект на литературната творба, и обявява за „разколничество“ и формалистичен уклон опитите да се дискутира темата „художествено качество“. Наред с литературно-критическата си дейност Бакалов се изявява като издател на съчиненията на Маркс, Енгелс, Плеханов, Фриче, някои от които са в негов превод. Превежда творби от А. С. Пушкин, А. С. Грибоедов, Л. Н. Толстой, В. В. Вересаев и други, поредица представителни образци на античната и западноевропейската литература (Еврипид, Аристофан, Платон, Гьоте, Лесинг, Молиер, А. Франс и др.).

Псевд.: Базаров, Г. Байкалов, БАК, Войнов, Генчоата, Георги Гочо, Дилетант, Занаятчия Г., Зарски, Г. Зарски, Ж. Зарски, Иванов, Г. Иванов, Б. А. Калов, Литератор, Немо, Н. Немов, Онуфрий, Православний християнин Онуфрий, Н. Соколов, Твой приятел Георги, Ж. Фанчев, Nemo, Onufrius. 

Сабина Беляева, Добромир Григоров