Георги Райчев

Райчев, Георги Михайлов (с. Топрак хисар, дн. с. Землен, Старозагорска обл., 7.12.1882 – София, 18.02.1947). Роден е в семейството на Михаил Райчев, дългогодишен кмет и кръчмар, основател на читалище в селото. Получава начално образование в родното си село, после учи гимназия в Стара Загора, но не успява да завърши. Работи като дребен чиновник – писар в канцеларии в Стара Загора (1906–1907) и София (1908–1910 в III мъжка гимназия), деловодител в новоучредената IV мъжка гимназия в София (1910–1919). По време на войните е мобилизиран като редник, но след 1916 е военен кореспондент към редакцията на военните издания сп. „Отечество“ и в. „Военни известия“. След Първата световна война работи като библиотекар в Министерството на финансите (1919) и в Народното събрание. През 1923–1924 е командирован в Мюнхен, където по това време са други двама ярки представители на диаболизма в нашата литература – Св. Минков и Вл. Полянов. Работи като коректор, журналист и инспектор по читалищата към Министерството на народното просвещение.

Негови работи се появяват в печата в началото на ХХ век. Първата му публикация е баснята „Волове и теле”, поместена през 1900 г. в старозагорския земеделски вестник „Справедливост“. През 1902–1903 печата любовни и социални стихотворения в сп. „Развитие“ и „Труд“. Подписва ги с псевдонима Г. М. Орлин. Дебютът му с проза е в Антон-Страшимировото списание „Наш живот“, където под псевдонима М. Орлин през 1907 г. (г. II, № 8) печата „Спътници“, „стихотворение в проза“, в което се откриват бледи следи от наративност. До 1912 сътрудничи във в. „Българан“, сп. „Шантеклер“ и „Смях“, през войните и в сп. „Българан“. В тези издания публикува хумористични и сатирични стихове и „весели разкази“ под псевдонима Гриша Печорин, които след войната издава  в книгата „Любов в полето“. За първи път се подписва със собственото си име през 1909 г. в Бакаловото списание „Съвременник“. Тук се сприятелява с Д. Подвързачов, Д. Дебелянов, Н. Лилиев, също сътрудници на списанието. Заедно с тях участва в сп. „Звено“, в което през 1914 Д. Подвързачов обединява младите символисти. Белетристът Райчев, такъв какъвто преимуществено го е записала българската литературна история, дава сериозна заявка на страниците на Страшимировия „Наблюдател“ през 1911 с няколко сполучливи разказа – „Врагове“, „Гюрга“, „Старци“. Първия си военен разказ – „Картал тепе“, печата през 1914 в сп. „Съвременна мисъл“. В него търси причините за жестокостта на войната в животинската природа на човека. През Първата световна война в сп. „Отечество“ и в. „Военни известия“ публикува стихове под псевдоним и опитва различни форми на разказа – репортажен, очерков, документален, все жанрове, характерни за военновременните му ангажименти на кореспондент. Преживяното по фронтовете на войната и сътрудничеството в различни издания през второто десетилетие на века го сближават също с Й. Йовков, К. Константинов и др. След войните сътрудничи в сп. „Златорог“, „Демократически преглед“, „Българска мисъл“ и др.

Приятелството на Райчев с групата на символистите му помага да разшири културата си, да се запознае със съвременните тенденции в чуждите литератури. Той възприема символистичните възгледи за изкуството, но в зрялото си творчество не се изявява в това направление. В началото на века изучава западноевропейските и руските културни и литературни явления, увлича се от творчеството на Ж. Роденбах, Кн. Хамсун, Ф. М. Достоевски, Й. П. Якобсен, Ст. Пшибишевски. Райчев е противоречив, разнолик, своеобразен белетрист. Творческият му път е сложен, изпъстрен със страстни увлечения и упорити търсения, с неудовлетвореност и стремеж към развитие. Амбицията да надмине не само предшествениците си, но и самия себе си понякога го изправя пред риска от творческо поражение (романът „Господинът и момичето“). В най-добрите си произведения писателят остава верен на себе си, на отзивчивата си натура, на вродената си чувствителност и наблюдателност (повестите „Мъничък свят“ и „Грях“, разказите „Лина“, „Карачакал“, „Смърт“, „Мерзавец“). Прониква дълбоко в душевността на българския селянин и в разкъсаната от противоречия същност на следвоенния градски човек. Силата му е в пластичното изобразяване на конкретна човешка страст („Грях“, „Мерзавец“). Стреми се винаги да бъде проблемен, да откроява човешкото в образите („Незнайният“, „Страх“). Най-понятен му е светът на първично, на примитивно-стихийното, но силно го привличат висшите сфери на духа. Представител е на аналитичния психологизъм в българската белетристика и майстор на психологическата характеристика. Негов учител в тази насока е Ф. М. Достоевски. Повествованието му се отличава с динамизъм, нервност, драматично емоционално напрежение.

До войните Райчев пише повестта „Царица Неранза“, незавършения роман „Ecce Homo“, стихове и поеми за селото и множество хумористични произведения. Сложната проблематика на следвоенното време навлиза в зрялата белетристика на писателя – повестта „Мъничък свят“, разказа „Вълци“, психологическата повест „Грях“ и др. Повестта „Мъничък свят“, наред със селските му разкази и повести, е най-далече от чуждите образци. Тя е един от върховете в творческото му развитие и разкрива таланта на зрял писател хуманист.

Името на Георги Райчев е свързано със следвооенните модернистични тенденции в българската литература. Сборникът му „Разкази“ (1923) съдържа типично диаболистични творби. В „Страх“, „Безумие“, „Съновидения“, „Карнавал“, „Lustig“, „Незнайният“ писателят изследва патологични душевни състояния, показва разпадането на човешката личност сред разрушителните стихии на войната. Под влияние на романтизма и на Йовковата белетристика Райчев създава повестта „Песен на гората“ и приказно-лирическата пиеса в стихове „Еленово царство“. През 30-те и 40-те години на ХХ в. повествованието му става по-конкретно и жизнено („Карачакал“, „Вълчето“, „Майчина вяра“, „Коледна нощ“, „Пъстрата броеница“ и др.). Издава няколко сборника с приказки и разкази за деца, които са значима страница в българската детска литературна класика. В края на живота си, овладял метода на психологическия реализъм, Райчев разработва селската проблематика (повестите от книгата „Златният ключ“).

Превежда „Басни“ на И. А. Крилов, произведения на Ф. М. Достоевски.

Творби на Г. Райчев са преведени на англ., пол., рус., словаш., унг. и др. езици.

Псевд.: Г. М. Орлин, М. Орлин, Орлин, Гриша Печорин, Граф Алмавива, Г. М. Оралков

Елка Константинова, Пенка Ватова

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева (Книги от... и Книги за...)

и Нина Зафирова (Статии за...)