Григор Ленков

Ленков, Григор Кръстанов (с. Опицвет, Софийска обл., 10.05.1938 – Санкт Петербург, 7.06.1977). Завършва Техникума по електроника „С. М. Киров“ в София (1957) и българска филология в Софийския университет (1962). Работи като учител в с. Петърч, Софийска обл. (1962–1964), като литературен консултант във в. „Студентска трибуна“ (1965), а в Радио София е част от редакцията за чуждестранна литература (1965–1968). От 1968 до края на дните си е заместник главен редактор на сп. „Родна реч“. Участва в учредяването на Съюза на българските преводачи (1974) и активно се включва в дейностите на организацията. За внезапната му смърт в Ленинград (по време на Пушкиновите празници през 1977) има различни версии: инфаркт, лекарска грешка, самоубийство, убийство. Независимо от недокрай изяснените обстоятелства ранната кончина на Ленков потриса и силно разстройва българската културна общественост.

Григор Ленков пише от малък, ученическите му стихотворения от 50-те години са издадени от съпругата му Цвета Ленкова в сборника „Спасена светлина“ (2002), а първото му отпечатано стихотворение е „Следа“ (1957) – в рубриката „Първи стъпки“ на новосъздаденото списание „Родна реч“. Но приносът на Ленков към българската поезия далеч не се изчерпва със собственото му неголямо по обем, но ярко творчество – десетгодишната му работа в „Родна реч“ превръща списанието в лаборатория за млади таланти, в която, по думите на Блага Димитрова, Ленков „с любов и грижливост на градинар“ отглежда „най-младите поетични дарования от цялата страна“.

За творчеството на Ленков, както отбелязва Валери Стефанов, „най-често се говори през призмата на несбъднатото, на огромния потенциал, който по ред причини не е намерил своята реализация“. През 70-те години той вече има немалко публикувани стихотворения, посрещнати добре от критиката, но приживе не успява да издаде своя авторска поетическа книга. Причина за това е не само ранната му смърт, но и фрагментарността на писането му – съпругата на Ленков свидетелства за множество джобни тефтерчета, изпълнени с хрумвания за стихотворения, из чекмеджетата и множество листчета между книгите и тетрадките, които така и не добиват цялост. Картината на творчеството му бива допълнена с издадените след смъртта му сборници със стихотворения, дневници, фрагменти и пр. Като ключови персонажи на лириката му В. Стефанов откроява твореца, жената и труженика.

Подобно на Далчев и на други талантливи български преводачи, Ленков се оплаква от невъзможността да съвместява преводаческата си дейност с оригинално творчество: „Не мога да съчетавам превеждането с писане. Съзнанието ми трябва да е освободено от преводи“. Според Здравко Петров Ленков „погребва таланта си под чужди имена“, но всъщност именно превъплъщавайки се в различни поети, без да изгубва оригиналния им глас, той проявява най-големия си талант, наречен от Александър Шурбанов „сътворчество“. Григор Ленков е признат за един от най-добрите преводачи в България. Сред превежданите от него автори са: Нгуен Зу, Пушкин, Гьоте, Шели, Хайне, Байрон, Тютчев, Незвал, Ян Неруда, Връхлицки, Белла Ахмадулина, Вознесенски, Евтушенко, Рима Казакова, Юнна Мориц, Ласло Наги и мн. др. За връх на българското преводаческо изкуство са признати преводите му на „Едисон“ на Витезслав Незвал и особено на „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин.

Ленков участва като съставител, преводач и редактор в множество поетични антологии, сред най-известните от тях са: „Антология на световната любовна лирика“ (1967), „Чешки и словашки поети“ (1971), „Виетнамска поезия“ (1972), „100 шедьоври на европейската любовна лирика“ (1976) и мн. др. Негови колеги и приятели свидетелстват за многостранния му талант на съветник, редактор, критик, съставител, преводач, поет, както и за вдъхновяващото му присъствие в българския културен живот.

Калина Захова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева