Гьончо Белев

Белев, Гьончо Георгиев (Ихтиман, 12.06.1889 – София, 23.01.1963). Житейската и писателската му съдба е представителна за епохата и за българските творци от това поколение. Роден в „дълбоката“ провинция в бедно занаятчийско семейство (баща му е кожар), след ранната смърт на баща си той усеща цялата неласкавост на живота. Принуден е да сменя множество „професии“ в грижа за собствената си прехрана и тази на семейството. Не завършва висше образование (по-късно обича да казва, че негов университет, както при Максим Горки, е бил самият живот). Първият му литературен импулс идва от руското списание „Нива“, което чете още като юноша, докато е библиотекар в местното читалище. На неговите страници се запознава с руските класици. По-късно, след като напуска родния си град (през 1909) и пристига в София, слуша лекциите на проф. Иван Шишманов по западноевропейска литература, открива и западни автори, модни в началото на ХХ в.: Фридрих Ницше, Станислав Пшибишевски, Морис Метерлинк, френската декадентска поезия, Едгар Алан По; чете и руските модернисти (Константин Балмонт, Валерий Брюсов). По това време е особено близък с Димчо Дебелянов, за когото по-късно пише спомени.

Първите си литературни опити прави около 1910 – елегични стихове в проза в обичайния декадентски дух. Една от първите му публикации е „Crépuscule” (сп. „Съвременна мисъл“, 1912, № 3), по същото време публикува и стихотворения в проза във в. „Пряпорец“. Постепенно преминава към същинска проза – кратки разкази, в които се чувства влиянието на Казимеж Тетмайер, а първата му значима творба е цикълът „Горски иммортели“, отпечатан в литературното приложение на в. „Вечерна поща“ през 1912. Публикува и в първите годишнини на сп. „Листопад“: приказна стилизация в духа на епохата (1913, № 13) и краткия разказ „Молепсаний“ (1919, № 6).

До Балканската война, в столицата, Г. Белев работи като банков чиновник, коректор във вестници, репортер, преводач. Във войната участва като доброволец в Червения кръст, а през Първата световна е санитар. Насочил се окончателно към художествената проза, той все още търпи влиянието на предвоенния модернизъм. В такъв дух е и първата му книга – сборникът с разкази „Тайно страдание“ (1923). Но по това време започва коренна и трайна преориентация към реализма и към лявата идеология, също обичайно явление за неговото поколение в литературата. Става редовен сътрудник на леви издания („Кормило“, „Брод“, „Нова камбана“, „АБВ“, „Мисъл и воля“ и др.), но публикува и във „Вестник за жената“, „Литературен глас“ и дори „Хиперион“ (разказа „Мери ротмистър Пенева“ в кн. 5–6 от последната годишнина на списанието, 1931). Преориентацията към реализма ясно личи във втория му сборник с разкази „Филм и каменни въглища“ (1933). Окончателния си творчески образ постига след 1936, когато се сближава с писатели комунисти и влиза в кръга около сп. „Кормило“. Свидетелство за това са следващите му книги, които се появяват бързо една след друга: „провинциалната хроника“ „Бентът трещи“ (1936) и дилогията „Животът си тече“: първа част „След игото“ (1937) и „Пукнатини“ (1938). Те набелязват един стил на панорамно и същевременно камерно, вгледано в детайлите отношение, целящо да обхване движението на „времето“, на „епохата“ през всекидневния, лишен от особени събития живот на „малките“ хора.

Най-пълната си реализация този маниер Белев постига в четирилогията „Случки из живота на Минко Минин“: „Иглата се счупи“ (1940), „Нови хора“ (1945), „Червена заря“ (1957) и „Действие първо“ (1958; второ издание под заглавие „Към прелом“, 1960). Впоследствие писателят окрупнява още повече това свое най-зряло творческо дело под общия наслов „Панорама на една епоха“ (Т. 1–2, 1960). Като книга пета в поредицата е прибавен и незавършеният роман „Кипеж“ (1967). Пенталогията е с автобиографична основа и носи всички черти на стила на писателя, макар най-общо да се вписва в епическата вълна на 50-те години. Тук динамиката на „епохата“ е центрирана около живота на главния герой, а изказът е фрагментарен: „голямото“ епическо платно е колаж от множество „дребни“ случки от всекидневието. Липсват сложно изплетени интриги и драматични събития, вниманието на писателя е насочено към изграждането на множество второстепенни герои около централния персонаж. Сам авторът споделя, че целта му е да предаде духа и плътта на епохата чрез най-конкретни елементи от всекидневния бит, включително и с вплитането на множество характерни песни (руски романси) и стихове. Първият том представя цялото спокойствие на еснафския бит и застоялостта на живота в малкия градец – спомен от собственото детство на писателя в Ихтиман, когато помага в кожарския занаят на баща си и става свидетел на разоряването на българското еснафство от възрожденски тип под напора на новите капиталистически отношения. Постепенно с разгръщането на поредицата се разтваря и идейният хоризонт с появата на „нови хора“ с нови идеи, а Историята преобръща живота на героите (Балканската война в „Към прелом“).

Автобиографична основа има и единствената детско-юношеска книга на Г. Белев „Патилата на едно момче“ (1958) – всъщност адаптация на първия том от поредицата „Иглата се счупи“. Впоследствие тя претърпява няколко издания (всичките илюстрирани от художника Любен Зидаров) и се налага като едно от класическите заглавия в този жанр.

Друг жанр, характерен за Г. Белев, е политически ангажираният пътепис. Още с включването си в кръга „Кормило“ около средата на 30-те години на ХХ в. писателят заявява активна обществена позиция. Той е сред основателите на първото дружество за българо-съветска дружба, включва се в световното антифашистко и пацифистко движение. През 1938 е делегат на световен писателски конгрес в защита на мира и културата в Париж, където се запознава с творци като Теодор Драйзър, Луи Арагон, Мартин Андерсен-Нексьо. Плод на това пътуване е книгата „За маслиненото клонче в Париж. Пътни впечатления“ (1939). Пътеписният жанр го увлича, скоро след това описва пътуването си до САЩ като делегат на конгрес на славянската емиграция там („Какво видях в Америка“, 1948). Всъщност това е вторият цялостен български пътепис за САЩ (след Алековия), който отстоява превъзходството на европейската култура над американската технизация. В характерния си фрагментарен маниер и лекота на разказа, пулсиращ между художествена пластика и социална чувствителност, писателят представя широка панорама на природата (Ниагарския водопад) и преди всичко на обществения живот в страната непосредствено след края на войната. Впоследствие издава още две пътеписни книги: „Пътуване из демократична Германия“ (1951) и „Картини из Румъния“ (1958).

Освен автор на поезия в проза, разкази и романи, на спомени и пътеписи Г. Белев пише също приказки, статии, репортажи, фейлетони. Превежда от руски (А. Чехов, В. Брюсов, И. Еренбург, М. Пришвин) и английски език (Дж. Лондон, Е. Уолъс, Ш. Алейхем).

Произведения на Г. Белев са преведени на пол., рус., укр., хинди и чеш. ез.

Пламен Антов

Библиографията е изготвена от Аделина Германова