Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов.; Държател: Национала библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
Кратка информация
Име Димчо Велев Дебелянов
Роден
Копривщица
Починал
Демирхисар, дн. Сидирокастро, Гърция
Жанровеелегии, лирика, поеми, разкази, сатира, сонети, стихотворения
ИзданияБарабан, Българска сбирка, Звено, Листопад, Оса, Смях, Балканска трибуна, Отечество, Съвременност, Из нов път, Шантеклер, Съвременник

Дебелянов, Димчо (Динчо) Вельов (Копривщица, 28.03.1887 – Демирхисар, дн. Сидирокастро (Валовища), Гърция, 2.10.1916). През 1896 баща му умира и семейството се премества в Пловдив при по-големия син Иван, който работи като пощенски чиновник. През 1899 той е назначен за началник на пощата в Ихтиман и цялото семейство се преселва там. Две години по-късно отново се връщат в Пловдив. Дебелянов учи в Пловдивската мъжка гимназия, а през 1904 се преселва в София и завършва с отличие Първа мъжка гимназия (1906). Работи като надничар и пресметач в Метеорологичната станция, докладчик във Върховната сметна палата, стенограф в Народното събрание и в Софийска община, репортер и коректор във вестниците „Ден“ и „Балканска трибуна“, пожаронаблюдател в резервата „Беглика“ край Батак. Поради липса на средства не успява да осъществи желанието си да учи в чужбина. През 1907 се записва студент в Софийския университет и в продължение на две години слуша отделни лекционни курсове по право и литература. Самостоятелно научава френски и руски език и успешно превежда от тях, а малко преди смъртта си изучава и немски, като сравнява оригинала на „Тъй рече Заратустра“ от Фр. Ницше с превода на М. Белчева. През Балканската война (1912) е мобилизиран в 22-ри пехотен Тракийски полк в Самоков като обикновен редник. От септември 1913 до март 1914 е в ШЗО в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. Участва в Първата световна война (от януари 1916) на Южния фронт. Убит в сражение и погребан в двора на църквата в Демирхисар. След 15 г. костите му са пренесени в Копривщица. През август 1934 на гроба му е издигнат паметник, изработен от Ив. Лазаров, който е един от шедьоврите на българската скулптура.

Пише стихове още като гимназист в Пловдив, но по-късно ги изгаря. Първото му публикувано стихотворение – „Кристална нощ. Стоя под гранките…“ – излиза в сп. „Съвременност“ през 1906. Сътрудничи още на списанията „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Из нов път“, „Оса“, „Отечество“, „Смях“, „Звено“, „Листопад“, „Барабан“, „Шантeклер“, на в. „Ден“ и др. Близко приятелство го свързва с Н. Лилиев, Л. Стоянов, К. Гълъбов, К. Константинов, Д. Подвързачов. Заедно с последния съставя и редактира „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910) – първата антология на българската поезия. А през 1914 е редактор (заедно с К. Константинов, Г. Райчев и Н. Янев) в сп. „Звено“, чийто главен редактор е Д. Подвързачов. Приживе не издава книга.

Първите му стихове са написани под силното влияние на П. П. Славейков и П. К. Яворов. Но много скоро Дебелянов намира своя собствен стил. Стремежът на Славейков към вътрешна хармония и Яворовият драматизъм, които го привличат, се запазват и в зрялата му лирика, но вече не като плод на подражателство, а като част от неговата собствена поетическа система. Дебелянов е един от най-добрите познавачи на модерната европейска литература, което е отразено и в поезията му: вплита в стиховете си множество скрити и преки цитати, образи, мота и посвещения от автори като Ш. Бодлер, П. Верлен, Фр. Жам, Е. А. По, Ал. Блок и др., които също оказват влияние върху развитието му като творец. Представител на символизма в българската поезия. По време на комунистическия режим (1944–1989), когато символизмът е заклеймен, принадлежността на Дебелянов към това модернистично литературно направление несправедливо е отричана или подценявана, въпреки че изследователите са единодушни, че стихотворения като „Миг“, „Отмината“, „Желание“ и най-вече единствената му поема „Легенда за разблудната царкиня“ без уговорки могат да се нарекат символистични. Отклоненията му от класическите щампи на символизма не означават непринадлежност към него, а приспособяване  към индивидуален поетически почерк и светоусещане. От увлечението му по символизма води началото си и стремежът му към съвършенство на художествения изказ. Лекотата и музикалността на стиха при Дебелянов достигат висоти, които единствено Н. Лилиев надминава.

Творчеството му е част и резултат от преориентацията на българската литература в началото на ХХ в., от изместването на художествения интерес към човека и неговите личностни проблеми. Неговият художествен свят, за разлика от този на П. П. Славейков, е затворен изцяло в рамките на субективните преживявания. А драматизмът в лириката му не е така силен и интензивен, както у П. К. Яворов, защото е смекчен от една елегично-меланхолична нотка. И Дебеляновият лирически герой е с „разнолика, нестройна душа“, чието раздвоение е великолепно пресъздадено в стихотворението „Черна песен“. Но въпреки външните прилики, това не са Яворовите „две души“. Конфликтът у Дебелянов не е така остър и болезнен, той е приглушен, омекотен, прокрадва се дори светла нотка, внушена чрез лекотата и музикалността на стиха. Димчо Дебелянов е поет на непатетичните жестове, на тихо-елегичните настроения. Лириката му е субективно-изповедна, което го сближава с Д. Бояджиев. Поетичният му натюрел определя и основния жанр на неговата лирика – елегията. Стихотворенията „Спи градът“, „Да се завърнеш в бащината къща“ („Скрити вопли“), „Помниш ли, помниш ли тихия двор“, „Аз искам да те помня все така“, сонетът „Пловдив“ са връх в развитието на този жанр и се нареждат сред шедьоврите на българската поезия изобщо. В тях изповедният лиризъм достига най-високата си точка, чувството е най-успокоено, примирено и скръбно. Те са ключови в неголямото по обем творчество на Дебелянов не само заради жанровото, изразното и композиционното си съвършенство, но и защото в тях присъстват и своеобразно се преплитат основните теми на неговата поезия – самотата, споменът и любовта. Обичайното състояние на Дебеляновия лирически герой е самотата. Показателно е, че най-често той бива характеризиран със стиха „бродя аз – бездомен и самин“ („Спи градът“). Самотата е болезнена и нежелана за него. В стремежа си да се спаси от нея, той се отдава на спомена. Така самотата му се оказва „населена“. Спомените обсебват цялото същество на героя („Да се завърнеш в бащината къща“) или са в непрекъснат „диалог“ и конфликт с настоящето („Помниш ли, помниш ли тихия двор“), но винаги присъстват. Призовани да изтръгнат „аза“ от нерадостното настояще, те често преливат в мечти, така че границата между спомен и мечта се размива и изчезва. От тази перспектива е пресъздадена и любовта. В лириката на Дебелянов това чувство неизменно е един „светъл спомен“. Дори и в стихотворението „Аз искам да те помня все така“, където любовта се разгръща в настоящето, героят открива нейната ценност, когато я тълкува като бъдещ спомен. Въпреки че любовта у Дебелянов не е лишена от драматизъм и трагизъм, той я представя в много по-меки и нежни тонове в сравнение с П. К. Яворов и Д. Бояджиев.

Цикълът от шест военни стихотворения, които поетът пише на фронта, бележи нов етап в творческото му развитие. Запазвайки задушевния изповеден тон на предходната лирика на Дебелянов, тези стихове се отличават със своята предметна и реалистична образност, нехарактерна за произведенията му дотогава. Появяват се конкретни обекти: бивакът („Старият бивак“), землянката, реката, различни местности, свързани с военните действия („Нощ към Солун“). Лирическият „аз“ вече се чувства част от войнишката маса, означена като „ние“. Това не отменя самотата на героя, а я издига на ново ниво, прави я всеобща: „където всички са един и всеки все пак – сам“ („Прииждат, връщат се…“). Макар че са военни, тези стихове не са батални – в тях не е пресъздадена нито една битка, липсва опиянението от сраженията и войнишкия живот. Дори победата тук е „тиха“. По своя патос и внушение те са антивоенни, дълбоко хуманистични творби. Тази особеност най-ярко изпъква в стихотворението „Един убит“: „Той не ни е вече враг“. Военните стихове на Дебелянов поставят началото на нов етап в развитието на българската поезия, в който доминира предметно-психологическият изказ. Те вдъхновяват поети като Ат. Далчев и Ел. Багряна да поемат в тази посока.

Димчо Дебелянов е автор и на хумористични и сатирични стихотворения и разкази, които разкриват другото лице на нежния елегичен поет. Част от тях остро изобличават обществените и политическите нрави в тогавашна България. Има и творби, които с безгрижен и добродушен хумор осмиват някои човешки слабости и недостатъци. Тези текстове не са откъснати от „високата, сериозната“ лирика на Дебелянов. Връзката между тях е в изповедния тон и автобиографизма, който в хумористичните произведения преминава в самоирония.

Дебелянов превежда на български творби от Молиер, Ан. Франс, Ж. Мореас, П. Луис, С. Позняков, У. Шекспир (от рус.) и др.

Негови стихове са преведени на над 20 езика.

Псевд.: Аз, Амер, Субалтьор, Тафт Шприц, Ястреб, Amer, Frau, Sorge, А-р, Д. Д., Д. Д-в.

 

Андрей Ташев