Добри Немиров

Немиров, Добри (псевд. на Добри Харалампиев Зарафов), (Тутракан, 3.2.1882 – София, 30.9.1945). Скоро след раждането му семейството се премества в Русе, където израства. Житейският път, обуславящ творческото развитие на Немиров, се различава съществено от този на редица други писатели. Той учи в Русенската гимназия, но не завършва средно образование, тъй като след пети клас е принуден да започне работа като писар. Въпреки това, Немиров полага изключителни грижи за самообразоването си – запознава се основно с българските и руските класици, усилено чете изтъкнати европейски автори – художествена, историческа и философска литература. Занимава се с изобразително изкуство (живопис и скулптура), играе в театрални постановки в Русе. През 1905 пристига в София. Участва в учредяването на Съюза на българските писатели (1913). До 1918 работи като библиотекар в Българското книжовно дружество (дн. БАН), както и в Министерството на благоустройството. През Първата световна е мобилизиран война и работи в редакциите на сп. „Военни известия“ и „Отечество“. След войната разгръща активна културна и просветна дейност – по негова инициатива и с активното му съдействие в Русе се основава “Дом на изкуствата и печата” (1925), създава и фонд „Йордан Йовков“ за подпомагане на български писатели, изнася беседи и сказки. През 1929 е избран за член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, а впоследствие става и негов председател (1937–1940).

Д. Немиров е изключително продуктивен автор, сътрудничещ на множество списания и вестници с разкази, очерци, фейлетони, приказки, литературно-исторически материали, статии по културни и обществено-политически въпроси, рецензии, отзиви за художествени изложби и филми. Дебютира с фамилното си име още на 16-годишна възраст – статията му „Нашият театър“ в сп. „Ново време“ (1898, №11-12) разглежда критически репертоара на трупата „Сълза и смях“. Сътрудничи на сп. „Българска сбирка“, „Демократически преглед“, „Хиперион“, „Знание“, „Листопад“, „Обществена мисъл“, „Литературен живот“, „Из нов път“, „Нова струя“, „Съвременна илюстрация“, „Художествена  култура“, „Огнище“, „Завети“ и др. Участва в хумористични издания като сп. „Оса“, в. „Щурец“, в. „Порой“, а във в. „Маска“ печата свои карикатури. Наред с това, в сп. „Българска мисъл“ Немиров публикува и драми. Негов разказ е включен в „Антология на новата българска литература“, кн. ІІ (съставител Кръстю Белев, 1940). Към обширния спектър от текстове в периодиката следва да се добавят и книгите му. Жанровият диапазон на Немиров като белетрист обхваща всички жанрове – разкази, повести, пътеписи, романи, като някои от тях са предназначени за деца. Тематиката им също е разнообразна. Засягайки най-различни страни от живота в България, тя може да се обособи в четири главни раздела. Най-обемният има подчертано социален характер и представя творчеството на Немиров, посветено на малкия човек (сборникът „Разкази“, повестите „Кошмар“, „Делба“ и др.). Военната проблематика е съсредоточена най-вече в творбите му от 1916-1918 (сборниците с разкази „Нови дни“, „Разкази за редника“, повестта „Другият“). Известен мемоарен профил имат разказите в книгата „Когато бях малък“, романът „Първи бразди“, както и някои разкази за деца. Пътеписите са посветени на Македония и Добруджа. Освен тях, Немиров пише разкази и пиеси за деца, драми, както и един исторически роман – „Ангелогласният“. Във всички тези жанрове неговите герои най-често са несретници и самотници, поставени в скромни социални позиции, уповаващи се на своите илюзии. Немиров е преди всичко писател-реалист, който търси решения на конфликтите и съдбите на героите си в тяхната психология. Това обуславя хуманистично-идеалистичния профил и по-меката му критичност към обществения живот, въпреки силния социален заряд в творбите му има и известен сантиментализъм. Той изгражда подчертано индивидуализирани, не толкова типологически обособени образи .