Елин Рахнев

Рахнев, Елин Христов (София, 03.07.1968). Завършва специална педагогика в Софийския университет (1994), специализира режисура в НАТФИЗ (2000–2002). Работи като журналист във в. „Континент“ и „Денят“, води рубрики във в. „7 дни спорт“ и „168 часа“ и в сп. „Тема“ и „Его“. Съосновател на сп. „Витамин Б“. Издател на поетичната библиотека „Ягодовите поляни“ (1995–1998). Създател и сценарист на редица телевизионни предавания, води авторски рубрики в предаванията на БНТ „Суматоха“ и „Панорама“. Драматург на Народния театър (2000–2003), където по негова инициатива се създава „Театър на последния етаж“; на Сатиричния театър (2006–2009) и на Държавния куклен театър в Хасково (от 2014). Работи и като режисьор.

Първата публикация на Рахнев е от 1983. Сътрудничи със стихове, пиеси и белетристични текстове на сп. „Ах, Мария“, „Страница“, „Глас“, „Сезон“, „Литературен вестник“ и др. Дебютната му стихосбирка – „Съществувам“ (1993), задава поетиката на една имажистка, дори сюрреалистична ярка образност, но и на натуралистичното вглеждане в пропастта между душата и тялото, на анатомичния детайл, на „поетизма“ и „антипоетизма“, на явния или скрития лирически диалог (с автори като У. Уитман и Хр. Фотев). Зрителната позиция на тази лирика е резигнираната, отстранена съзерцателност на Аза „в ъгъла“. Стихосбирката „Октомври“ (1998) доразвива използваната в „Съществувам“ „методология“, разтваряйки общото пространство на поезията и музиката (блуса) и разгръщайки го в лиризирана проза. Стилово и тематично книгата e по-цялостна, изградена сякаш по подобие на музикален албум. Темата за времето и хлабавата позиция на Аза в него, за сенилността, за овехтяването е варирана многократно. Самотната дефинираност на Аза във времето е разкрита и на формално ниво, чрез пропастта между езика някога и езика сега, в конфликтността на меланхолно-носталгичното (лиричното) и актуалното (модерното). Стихосбирката „Канела“ (2016) също отхвърля силабоакцентното стихосложение, прозаизира без наратив и отново задава връзката си с музиката и поп културата. Антологичното единство в книгата е прокарано чрез метонимично, почти съзерцателно фокусиране върху свръхзначимостта на миглите. Самото създаване на поезия е видяно като гранично състояние, като съзнаване на Аза в света като „субект в субекта“. Самият Аз се възприема като „трошлив“, накърним, „от порцелан“, като „артефакт“. „Зелда“ (2017) е стихосбирка, условно съсредоточена върху фигура от „ерата на джаза“ – Зелда Фицджералд, „примата на музите“. Естетиката на „ретрото“ е внедрена чрез по-изявена силабоакцентна звуковост, с архаизиращите похвати на реторичната анафора и приповдигнатост и със заиграване с вазовския език, символистичния речник и анахроничното адресиране към самата Поезия. Тази в известен смисъл еклектична поетика е допълнена обаче от ярка кибер метафорика.

Драматургията на Рахнев е издържана в абсурдистка и постмодерна стилистика. Първата му пиеса – „Боб“ (1998), театрално обиграва сенилността, паметта, еднообразността на битуването, отегчението и тъгата. Ритуално фиксираните в яденето на боб старци – Тя и Той, съществуват единствено в това си занимание и в обсъждането на „Вуйчо Ваньо“ на Чехов. Въпреки цялостната бекетовска атмосфера на пиесата тя не е характерно абсурдистка творба – както със специфичната постмодерна отпратка/цитат към авторитетността на вече казаното (Чехов), така и с „логичното“ пояснение, че бобът и Чехов трябва да върнат оплодителността на мъжа. Пародийно загатнатият мелодраматичен „обрат“ (децата на двамата старци не са от мъжа, а от любовника на жената) задава несериозната, игрова визия върху отмрялата драматургичност и способността ѝ да отразява проблемността на човешкото битие. Монопиесата „Флобер“ (2001) също борави с постмодерната цитатност, отпращайки към „представителността“ на френския романист и неговата „Мадам Бовари“. Издирването на интимното в творбата е осъществено посредством телефонния разговор, изразяващ раздалечеността на женското и мъжкото начало, трудната взаимна досегаемост на вселените, изгубената поезия на обичането. Рахнев пише и образцово абсурдистки пиеси, като „Прозорецът на Йонеско“ („Високата есен на твоето тяло“, 2000), диалогизираща с Бекет, Адамов и Йонеско, и „Тест“ (2010), актуално отпращаща към естетиката на Кафка. Автор е и на пиесите „Фенове“, „Кукувицата“, „Свалячи“, „Маршрутка“.

Елин Рахнев е носител на наградите Веселин Ханчев (1992, за стихосбирката „Съществувам“), Иван Николов (1999, за стихосбирката „Октомври“) Икар (1999 и 2003, за пиесите „Боб“ и „Фенове“) и Аскеер (2011, за пиесата „Тест“).

Негови творби са преведени на англ., нем., рус. и др. езици.

 

Николай Кирилов

 

Книги от Елин Рахнев

ЗаглавиеЖанровеГодина
Съществувамстихотворения1993
Развяване на минзухаралирика1995
Октомврипоезия1998 (2019)
Пиеси : Боб ; Флобер ; Прозорецът на Йонеско / Константинова, Елка Георгиевапиеси2002
Канеластихотворения2008 (2016)
5 пиесипиеси2011
Зелдапоезия2017