Елисавета Багряна

Багряна, Елисавета (псевд. на Елисавета Любомирова Белчева) (София, 29.04.1893 – София, 25.03.1991). Започва образованието си в София, а през 1906, след като завършва прогимназия, се премества със семейството си в Търново. След едногодишен престой през 1907 се преселва за кратко в Сливен, родния град на баща ѝ, а през 1908 се връща в София, където се записва в Първа софийска девическа гимназия (1908–1910). През септември 1910 постъпва като прогимназиална учителка в село Автане (дн. Недялско, Ямболска област). През септември 1911 записва славянска филология в Софийския университет. Дружи с млади писатели и поети: Георги Райчев, Димчо Дебелянов, Константин Константинов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Димитър Йовчев, Коста Кнауер и др. Приятелството ѝ с Йордан Йовков влияе силно върху началото на творческия ѝ път. През 1915 Багряна напуска университета и в периода 1915–1917 учителства във Враца, после в Кюстендил (1917–1919).

На 15 май 1915 в сп. „Съвременна мисъл“ се появява първата ѝ публикация – стихотворението „Вечерна песен“ (год. IV, № 33), подписано с името Л. Белчева. Същата година в „Съвременна мисъл“ е публикувано и стихотворението „Защо“ (год. IV, № 36). От септември 1921 Багряна сътрудничи редовно на „Вестник на жената“ със стихове, проза и преводи. Подписва се Елизабета Б. Пръв отбелязва творческите ѝ стъпки Йордан Стубел (с няколко реда в статията си „Българката като културен фактор“ от 14 януари 1921), а в бр. 75 от 21 октомври 1922 на „Вестник на жената“ се появява и първата рецензия за нея от Константин Константинов.

През 1922 поетесата започва да печата и в сп. „Златорог“ (год. ІІІ, № 9), където цикълът ѝ „Юг“ се появява с псевдонима Багряна. Същата година превежда и публикува стихове на Анна Ахматова и Марина Цветаева. В „Златорог“ се появяват последователно стихотворни цикли, които основополагат бъдещите стихосбирки на Багряна. От 1923 печата още в сп. „Обществена мисъл“, в седмичника „Български войн“, в. „Народен глас“, сп. „Ек“, сп. „Демократичен преглед“, сп. Съвременник“ и др. През 1924 е и дебютът ѝ в детската литература в сп. „Детска радост“ (№ 3) със стихотворението „Юнак Любчо“.

През февруари 1924 Багряна получава награда за поезия на Литературния комитет при Министерството на народното просвещение за стихотворението „Кукувица“. През април 1924 е приета в Съюза на българските писатели, а на 2 декември участва за първи път в литературно четене пред публика, организирано по повод 10-годишнината от смъртта на Яворов. През април 1925 получава наградата за поезия на Министерството на народното просвещение за 1924. На 18 декември 1927 излиза от печат първата ѝ книга – „Вечната и святата“ (издание на авторката). През 1931 е публикувана първата ѝ сбирка за деца – „Търкулната годинка“.

Багряна е автор на над 16 стихосбирки, както и на малките поеми „Самолет за Москва“ (1953) и „Влак“ (1955). Прави опит в драматургията в съавторство с Матвей Вълев (пиесата „Госпожата“ (1938); радиопиесата „Знамето“ (1939), недовършената пиеса „Чудакът“). Пише още и пиесата за деца „Чуден сън. Сред насекомите“ (в съавторство с М. Попова, 1952).

Багряна е автор на пътеписи, фейлетони, критически статии и бележки, обзори. През 1930 във в. „Съвременник“ (№ 2) излиза пътеписът ѝ „На крилете на „Сидна“. По въздушния път София – Париж“, а през 1931 във в. „Зора“ – фейлетонът ѝ „Група обесени пред вратата на Министерството на просветата“. През 1936 в сп. „Златорог“ е публикуван пътеписът ѝ „С бележник във въздуха“. Във „Вестник на жената“, в. „Жената днес“, сп. „ЛИК“ печата рецензии, обзорни статии, литературнокритически портрети, отзиви за пътувания.

Багряна развива и значима преводаческа дейност: първият ѝ превод е на разказа на Алфонс Доде „Три гарвана“ в „Сборник за детски забавления“ (Пловдив, 1909). Следват преводи на Ф. М. Достоевски, Е. Басан, Я. Седерберг, А. Ахматова, М. Цветаева, Р. Драйнац, И. Цанкар, В. Незвал, Я. Рицос, П. Елюар, В. Тулбуре, Д. Максимович и др.

През 1930 Багряна участва в създаването на Клуба на българските писателки. През октомври 1940 заедно с група общественици и интелектуалци подписва апела до Народното събрание в защита на българските евреи. Участник в конгресите на ПЕН-клубовете в различни точки на света. През 1952 е назначена за редактор и член на редколегията (до 1976) на сп. „Септември“, където в продължение на 25 години завежда отдел „Поезия“. Багряна е не само новатор в българската поезия, но има и принос в българското образование като съставител на христоматии и читанки (съвместно със Стилиян Чилингиров, Ангел Каралийчев и др.), одобрени от Министерство на народната просвета и неколкократно издавани. Автор заедно с Младен Исаев и Никола Фурнаджиев на химн на НРБ.

В ранната си поезия Багряна се влияе от Ахматова, Блок, Маяковски, Тютчев и др.; творчески стимули са приятелството ѝ с Йордан Йовков, дълбоката интелектуална връзка с Боян Пенев, Раде Драйнац, Изидор Цанкар, Матвей Вълев и др.

Багряна е сред поетическите фигури, които през 20-те и 30-те години реформират естетическите и ценностните критерии на българската поезия. Първите ѝ стихове осъществяват хуманистичната психологико-изповедна, философско-рефлексираща линия в движението към нов реализъм, развиват поетиката на предмета и делника. Усетът към индустриалното като реалия и техника на стилизиране я сродяват с авангардисткото поетическо мислене от началото на 20-те години, а образите, настроенията и езикът на стиховете ѝ от 30-те и 40-те години я свързват с поезията на Божидар Божилов, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Александър Вутимски, Блага Димитрова, Радой Ралин, Георги Джагаров, Станка Пенчева и др.

Поезията на Багряна е преобладаващо философска, тя е силно лиризиран, но и ясно артикулиран размисъл върху човека и неговия свят. Цикличната структура на стихосбирките ѝ възпроизвежда виждането ѝ за кръговостта на времето и цялостността на Аза. От първата ѝ стихосбирка „Вечната и святата“ до последната – „На брега на времето“ Багряниният човек търси да завърши себе си чрез откриването си в произхода – личен и националноколективен. Мисълта, чувството и споменът преодоляват физическите граници и успоредяват времената; сетивата са верният пътеводител през разполовения на добро и зло човешки свят. Тоталността на човешко битие е възможна в раждащите начала: любов – жена – майка – родина – природа, които са положени в целия поетически масив на Багряна, те задават и антивоенния патос в стиховете от „Мост“ и „Пет звезди“. Цикличното време – вечност в женското начало се отлива в образите на майката, жената икона, болярката отшелница, господарката на просторите, странстващата жена.

Импулсът за движение е органичен за цялото поетическо творчество на Багряна. Той се разширява в копнеж по мимолетност, анонимност, непринадлежност, в опит за създаване на нови идентичности. Лирическият Аз често излиза от колективното място на личния и националния род, притеглен от анонимното място на универсалночовешкия. Затова и нeродното място е далечното свое място, което притегля („SOS“, „Зовът на морето“). Пътуванията, които Багряна често документира, се разтварят в драматичната едновременност на желанието за оставане в чуждата земя и усещането за пъпна свързаност с родината. Двойствено е и отношението към мегаполиса в стиховете на Багряна: човекът е едновременно увлечен от движението и изолиран. Поетическите ѝ визии хармонизират културните реалии – селото и града, природата и техниката, примитива и културата.

Мотивите за раждащото слово и идентичността на поета преминават през целия творчески масив на Багряна. Проблематизирана е автентичността на живеенето чрез книгите, в което търсенето на смисъл убива смисъла.

Стиховете на Багряна за деца се отличават с ярка хумористична интонация и ритмично богатство, честа е диалогичната структура, чрез която поетесата споделя с детето своите открития, стимулира асоциациите и въображението му.

Стихотворенията на Багряна са написани с художническо виждане, впечатляват с картинни стилизации, с търсене на конкретния предметен детайл, осезаемата текстура. Изпитва различни стихотворни ритми и организации на строфата: класическият стих от първата ѝ стихосбирка естествено прелива в свободния стих – със „Звезда на моряка“ той навлиза в българската поезия.

Багряна е лауреат на Димитровска награда (1950), орден Народна република България, II степен (1953), орден Народна република България, I степен (1959), ордени Георги Димитров (1967, 1968, 1973), удостоена е със званията Народен деятел на културата (1963), Герой на социалистическия труд (1967), Герой на Народна република Българи“ (1983), II награда на Националната награда за мир (за стихосбирката „Пет звезди“). Удостоена е със златен медал от Международната асоциация за поезия с център Рим (1969), с Наградата на Съюза на писателите за стихосбирката ѝ „Контрапункти“ (1972). През 1970 Петър Динеков стартира процедура за присъждането на Нобелова награда на поетесата.

Творчеството на Багряна получава международен отзвук още през 1928, когато Енрико Дамяни помества отзив за „Вечната и святата“. През 1930 сръбският поет и журналист Раде Драйнац публикува статия за нея в белградския вестник „Правда“. През 1930 Владислав Шак превежда „Вечната и святата“ на чешки език, през 1931 в Books Abroad, издание на Университета в Оклахома, САЩ, Артур Колман я включва в статия за българската литература. Следват многобройни преводи, портрети, отзиви и рецензии за нейни творби и книги на гр., нем., хърв., словаш., пол., чеш., итал., фр., рус., араб., яп., швед., рум., португ., белорус. и др. езици.

Други псевд.: Елена Бленова, Елизабета Б., Микаела

Александра Антонова