Емануил Попдимитров

Емануил Попдимитров; Държател: Институт за литература
Кратка информация
Име Емануил Попдимитров Попзахариев
Познат катоЕмануил Попдимитров
Роден
с. Груинци, Сърбия
Починал
гр. София
ИзданияБългарска мисъл, Везни, Демократически преглед, Ек, Звено, Литературен живот, Парнас, Предел, Слънце, Съвременна илюстрация, Съдба, Факел, Хиперион, Хризантеми, Художник, Чернозем, Развигор, Светлоструй, Час, Литературен глас, Пламък, Ведрина

Попдимитров, Емануил (Емануил Попдимитров Попзахариев) (с. Груинци, Босилеградско, Сърбия, 23.10.1885 – София, 23.05.1943). Завършва педагогическо училище в Кюстендил (1904). През 1904–1906 е учител в с. Долни Коритен, Софийска област, и в с. Долна Лисина, Босилеградско. Следва философия в Софийски университет (1906), но поради участие в освиркването на Фердинанд I (3 ян. 1907) е изключен. Следва с държавна стипендия земеделие в Монпелие, Франция (1907). Завършва философия във Фрибург, Швейцария (1912). Учител в Лом и Хасково (1912–1914). Участва в Първата световна война като преводач на Южния фронт и в Главна квартира в Кюстендил. Стои на пацифистки позиции. През 1920 се включва активно в групата „Кларте“ в Кюстендил. Частен доцент (1923–1943) в катедрата по сравнително литературознание в Софийски университет. През 1922–1923 заедно с Г. Константинов е редактор на мимолетното сп. „Ведрина“ (Кюстендил).

За пръв път печата стихове през 1907 в сп. „Художник“. Сътрудничи на сп. „Демократически преглед“, „Художник“, „Съвременна илюстрация“, „Факел“, „Звено“, „Хризантеми“, „Слънце“, „Везни“, „Огнище“, „Парнас“, „Наши дни“, „Хиперион“, „Чернозем“, „Ек“, „Пламък“, „Българска мисъл“, „Съдба“, „Предел“, на в. „Развигор“ „Светлоструй“, „Литературен глас“, „Час“, „Литературен живот“ и др. През 1925–1935 събира и издава в отделни сборници народни песни. Превежда и издава на съвременен български език основни произведения на старобългарската литература (антологията „Глас из дълбините“). Превежда „Крал Хенрих Четвърти“ от У. Шекспир (1908), „Песен за камбаната“ от Фр. Шилер (1930), „Апостолът“от Ш. Петьофи (1946) и др.

Попдимитров твори във всички жанрове – лирика, лироепически поеми, художествена проза, драматургия, литературна теория и критика. Създава произведения за деца – стихове, поемки, приказки, драматични поеми. Автор е на философски студии. Философските му възгледи са формирани под влиянието на А. Шопенхауер, Фр. Ницше, Й. Ремке и главно на А. Бергсон. Чрез рецепцията на модерни за времето философски теории допринася за изграждането на българската философска култура. Пръв в България прави системен анализ на естететическите възгледи на Бергсон. С книгата „Естетиката на Бергсона“ и с редица статии Попдимитров се нарежда сред теоретиците на българския модернизъм. Естетическите му схващания и художествените му изяви вибрират между апология на индивидуализма и символизма и тяхното отрицание („Позив към българския писател“ – „Огнище“, 1919, № 2).

Като поет се формира под въздействието на френски символизъм и немския неоромантизъм. Попдимитров съчетава персоналистичната идея и поетиката на символизма с пантеистичен култ към природата и афинитет към визуалното внушение. При него изобразителното начало е по-силно от музикалното. Това определя специфичното му място сред българските символисти, но и непрестанните лъкатушения на поетиката му между романтично-символистичния и предметно-реалистичния художествен модел. Ранните му стихове (сб. „Юношески стихотворения“) са наивно романтични. Стихосбирката „Сънят на любовта“ и „Песни“ бележат еволюция към импресионистичен символизъм, изпъстрен с реалистични елементи. По-типични за поетиката на символизма са сбирките „Плачущи върби“ и „Вечерни миражи“, но и в тях образите не губят конкретния си план.

След Първата световна война тенденцията към по-ярка предметност се засилва (сб. „Кораби“). Настъпилият след войната обрат в позицията на лирическия субект, отварянето му към световните събития намира израз в поетика, която споява елементи на символизма, експресионизма, футуризма и реализма (поемите „Чернозем“, „Народ“, „Обожествяване“, „Злачни ниви и бойни полета“); влиянието на фолклора става все по-осезаемо и директно. През 30-те г. Попдимитров стига до неореализъм, обогатен както от символизма и авангардизма, така и от българската народна поезия (стихосб. „Есенни пламъци“). В края на 20-те г. Попдимитров застава на подчертано демократични позиции. Пише голямата „хумористична поема“ „В страната на розите“ – остра сатира срещу обществените пороци.

Като лирик Попдимитров се утвърждава преди всичко със 17-те си „Женски портрети“ и с пейзажните си стихотворения. Безспорен майстор на българския стих, Попдимитров предпочита стихотворната форма и в драмите и приказките си. В творчеството си за деца изпъква предимно като лирик. Лирическият натюрел на Попдимитров проличава и в художествената му проза, където импресията преобладава не само като жанр, но и като стилистичен похват. Показателна в това отношение е автобиографичната му проза („Живот и блян“, „Дневникът на самотния“), а в известна степен и романът му „Пред буря“. Попдимитров е сред първите задълбочени изследователи на българското стихосложение.

 

Цветанка Атанасова