Здравко Чолаков

Чолаков, Здравко Георгиев (Казанлък, 22.09.1941 – София, 12.03.2014) Завършва българска филология в Софийския университет (1966). Работи като редактор във в. „Септември“ (Стара Загора), „Средношколско знаме“ и „Студентска трибуна“. През 1972 става асистент в Софийския университет, от 1984 е доцент, а от 1992 – професор. Член е на Съюза на българските писатели.

За първи път печата във в. „Студентска трибуна“ през 1963. Първите му книги „Дебютната вълна. Проблеми на младата българска поезия и проза“ (1974) и „Поети и време“ (1974) са обърнати към литературната съвременност.

Здравко Чолаков е сред критиците, избрали да имат нееднозначни отношения с идеологията на политическия режим, който управлява България след 1944. Без да се ангажира пряко с утвърждаването на тази идеология и с нейното административно обслужване, той същевременно и не ѝ се противопоставя. В текстовете си Чолаков не оспорва теоретическата и понятийната рамка на възгледите за света, поддържана от режима. Заедно с това обаче написаното от критика не отблъсква с доктринерската самоувереност и ограничения арсенал от клишета, към които прибягват преданите на властта автори.

Посредством „картината“ на „априлското поколение“, която създава в книгата „Дебютната вълна. Проблеми на младата българска поезия и проза“, критикът преутвърждава приетите за правилни възгледи по отношение на това литературно явление. Обрат в отношенията на критика с идеологията е книгата „Философски проблеми в българската поезия“ (1979), в която анализира творчеството на Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Атанас Далчев и Александър Геров.

Чолаков акцентира върху представянето на фигурата на човека на изкуството в поетическия текст. На тази тема е посветена друга негова книга – „Душата на художника“ (1986). В нея той коментира един творец, когото не е обсъждал във „Философски проблеми на българската поезия“ и който излиза извън линията Славейков – Далчев: Иван Вазов. Също така обект на коментар е и прозата, към която до този момент, а и по-сетне, Чолаков има малко интерес.  Както във „Философски проблеми на българската поезия“, така и в „Душата на художника“ Чолаков не извежда постановките си от текстовете на автори, които преди него са се занимавали със сходни въпроси, нито се забелязва предварителна концепция, към която да се придържа. Той успява да проведе разговор върху възгледите за творящия човек, които не се вписват в защитаваната от идеологията идея за „отражателния характер“ на изкуството спрямо „обществените процеси“. Книгата е изградена от трудни баланси между желанието да се утвърди самостойността на човека на изкуството и стремежа да не се излезе прекалено явно от модела за вторичността на изкуството спрямо социалните събития.

И в последната му издадена преди 1989  книга „Христо Смирненски“ критикът не засяга най-важните проблеми, издигнати като правилни постановки за автора на „Зимни вечери“ и „Червените ескадрони“. Тезата за това, че Смирненски трансформира поетиката на символизма в нещо различно, е утвърдена с безрезервна категоричност. Интерпретацията на Чолаков достига до любопитни изводи за съжителството между лиризъм и сатира в наследството на поета. Интригуващо развитие на темата за Смирненски у Чолаков предлага публикуваната книга „Съдбата на идеите в българската литература“ (2001). Там критикът откроява другото лице на революцията в произведенията на „слънчевото дете на поезията“ – това са жестокостта, гладът, психическите травми. В книгата се срещат и други любопитни страници върху българската литература. Тя продължава интереса на критика към интелектуалната страна на литературата, към нейното „философско измерение“, ангажирането й с представи за света и човека. Съобразяването с идеологията в нея е изчезнало, но се е изгубило литературното настояще. Оценките за него, синтезирани в кратък параграф на финала, са отрицателни.

Здравко Чолаков е от онези автори, които отказват да преминат междата между 1989 и периода преди това. Той остава в едно другаде на времето, в неговите конфликти, компромиси и стратегии за изказване на мнението.

Морис Фадел

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова