Златомир Златанов

Златанов, Златомир Борисов (c. Слатина, Ловешко, 9.10.1953). Писател, оставил следи във всички жанрове, в които е работил: поезия, белетристика, философска есеистика и публицистика, драматургия, киносценарий. Творчеството му е симптоматично за постмодерните прекрачвания на младата българска литература на 80-те години на ХХ в. към новите тенденции, които се разгръщат през 90-те и в началото на новото столетие.

Златомир Златанов има селско детство в семейство на начална учителка и запасен офицер. Първоначалното си образование получава в местното селско училище. Активно чете книги от местната читалищна библиотека, като напълно прескача обичайните юношеско-приключенски четива, отрано го привличат заглавия от мащаба на „Война и мир“. Решаваща е ролята на елитната за времето си Немска езикова гимназия в Ловеч, която завършва през 1972. Немският и английският език, усвоени там, стават основа за формирането на космополитна култура. Чете модерни автори като Р. Музил, Т. С. Елиът, Дж. Джойс, които завинаги ще го бележат (впоследствие към тях ще се прибавят Сеферис и Модиано, Ницше и Фройд; през 90-те години ще попадне под харизмата на постмодерната, в частност френска философия: Лакан, Дерида, Бадиу, Жижек...). Определяща за формирането му обаче е немската литература и философия, които овладява в гимназията. Сам определя като забележително събитие през този период едномесечен престой в ГДР (1970), където попива атмосферата на градове като Йена и Ваймар. Признава с благодарност ролята на учителката си по литература, която забелязва и поощрява литературните му интереси.

Още в VІІІ клас (1969) започва да праща стихотворения в средношколското списание „Родна реч“, година по-късно дебютира там с цикъл (1970, № 3). Скоро се превръща в един от най-активните му сътрудници. Участва в организираните семинари, насърчаван е от редакторите Григор Ленков и Георги Константинов; получава писма от почитатели.

През 1972–1974 отбива военната си служба на южната граница (при което му се налага към немския и английския да притури частично и гръцки език). Следва журналистика в Софийския университет (1974–1979) – време, през което остава далече от литературата. След завършването си за около година и половина (1979–1980) живее в Плевен, където работи като управител на киноразпространителската мрежа в града. Кратък, но ползотворен период: от тук ще почерпи сюжета за новелата „Екзитус“; следи се откриват и в първия му роман „Храмови сънища“. През есента на 1980 пристига в София. Без жителство, според тогавашните условия е принуден да започне работа като строителен работник в „Софстрой“. Работи две години там, като активно пише и публикува.

Дебютира през 1980 с три стихотворения в сп. „Пламък“ (№ 5), година по-късно (1981, № 6) е представен с голям цикъл от седем творби, придружен с бележка от Никола Инджов. Цикълът привлича вниманието, поканен е от Иван Тренев и Людмила Исаева, редактори в съюзното издателство „Български писател“, за дебютна стихосбирка. (Междувременно през 1980 е спечелил наградата Мелник за патриотично стихотворение; публикува и в сп. „Септември“, алм. „Юг“, в. „Пулс“ и „Народна младеж“.) Все по-сериозно се насочва и към белетристиката. През 1982 в сп. „Съвременник“ (№ 3) излиза новелата „Екзитус“ (той е най-младият автор, дебютирал до този момент в изданието). Изпраща ръкопис във Варненското издателство „Георги Бакалов“ и през 1983 там е публикуван сборникът с новели и разкази „Входът на пустинята“, който изпреварва стихосбирката „Нощни плажове“ в „Български писател“, излязла през същата година. Двете дебютни книги го поставят сред ярките имена в най-младата литература.

Със застъпничеството на писатели като Иван Гранитски, Божидар Кунчев, Георги Константинов, Георги Величков през 1982 е назначен за редактор в сп. „Родна реч“, като му е „уредено“ временно софийско жителство. През 1985 излиза вторият му сборник с новели и разкази „Невинни чудовища“, а през 1989 стихосбирката „Палинодии“, която окончателно налага името му. По това време режисьорът Красимир Крумов филмира новелата „Екзитус“, емблематично заглавие в младото кино от края на 80-те (епохата на т.нар. Преустройство), наред с филми на Иван Черкелов и Людмил Тодоров.

В „Родна реч“ Зл. Златанов остава до трансформациите в списанието през 1992, след което, в коренно променената ситуация през 90-те, става писател на свободна практика. До 2000 работи в малкото частно издателство на съпругата си, включително и като разпространител на вестници, като пише активно и публикува. През този период, в началото на 90-те, за кратко се обръща и към драматургията. Създава две радиопиеси и две пиеси за сцена, но нито една от тях не стига до постановка. Една е публикувана в сп. „Театър“, други, преведени на немски, са изпратени за участие в международен конкурс в Германия.
През 1992 и 1993 излизат романите „Храмови сънища“ и „Японецът и потокът“, които отразяват мутренското безвремие на 90-те (особено „Японецът...“, иронично орнаментирана криминална история, вписана в будистка рамка). И същевременно в езиков план те очертават тенденции, които ще се разгърнат като особено характерни за личната му поетика през 90-те, намирайки най-силния си израз в поезията (стихосб. „На острова на копрофилите“, 1997) и философската есеистика (сб. „Езикът и неговата сянка“, 1996). Именно с тези две книги творчеството на Златанов започва да става все по-важно в новия контекст на 90-те, името му е издигнато в култ в средите на най-младата литература около „Литературен вестник“. Високо ценено е от литературния критик Светлозар Игов, който следи всяка негова изява (а през 2014 събира публикациите си в книгата „Златомир Златанов и модерният обрат“). През 2002 Златанов печели конкурс за главен редактор на в. „АзБуки“. Остава там до 2009, след което постъпва на работа в квартална столична библиотека.

В цялото си жанрово разнообразие творчеството на Златанов е концептуално и художествено хомогенно. И в своята широта, и в развитието си то фокусира основни тенденции в българската литература в края на ХХ и началото на ХХІ век.
Ранната му белетристика от 80-те години е концентриран израз на унилото, безперспективно „вътрешно живеене“ и екзистенциална опустошеност в епохата на късния социализъм. Героите са аутсайдери, носители на лесно разпознаваем автобиографизъм, включващ и стигаща до натурализъм топография на градовете, които сам писателят е обитавал (Ловеч, Плевен, София...). Поезията му през този първи период остава в рамките на силно усложнения интелектуализъм и митологизъм, характерни за колективния език на поколението изобщо.
Тази тенденция се засилва през 90-те години, като основен „герой“ в творчеството му все повече става Езикът под прякото влияние на късния Джойс, екстраполирано в родни социолитературни и колективно-психологически комплекси – Финеганьо („Храмови сънища“, „На острова на копрофилите“).
След 2000 творчеството на Зл. Златанов доразгръща по радикален начин тенденциите от 90-те, предимно в жанра на романа и философската есеистика, често сливащи се, опериращи с общи езиково-философски конструкти: „Пола“ (2001), „Лаканиански мрежи“ (2005 – блогороман, според собственото си означение), „Отвъд травма и революция“ (2006), „Ален Бадиу, или упорството на нелогичните светове“ (2009). През този последен период Златанов все по-рядко се обръща към поезията, единственото изключение е голямата поема „Ектения“ (2012), която поставя на изпитание дори най-верните му ценители.

Носител е на Националната литературна награда Владимир Башев (1983), на наградата Александър Геров (1997), Националната награда за поезия Иван Николов (1998, за стихосб. „На острова на копрофилите“), наградата Дъбът на Пенчо (2007, за цялостно творчество) и на наградата Орфей (2019, за цялостно творчество).

Новелата „Екзитус“ е преведена на немски език; отделни стихотворения и статии (публицистика) са публикувани в литературни списания и сборници на англ., исп., мак., нем., рус. и чеш. ез.

Пламен Антов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева