Ивайло Петров

Петров, Ивайло (псевд. на Продан Петров Кючуков) (с. Гюкче Дьолюк, дн. с. Бдинци, Добричка област, 19.01.1923 – София, 14.04.2005). Завършва гимназия в Добрич (1942). Участва в последната фаза на Втората световна война. Работи като деловодител във Варна (1946–1947). През 1947–1949 следва няколко семестъра право в Софийския университет и графика в Художествената академия при Илия Бешков. Редактор в Радио София (1949–1953), в изд. „Български писател“ (1953–1966), в сп. „Пламък“ (1966–1967), във в. „Литературен фронт“ (1968–1971). В периода 1973–1983 е съветник в Съвета за духовни ценности към Държавния съвет (висш постоянно действащ орган на държавната власт на НРБ, 9.07.1971 – 10.04.1990).

Първата публикация на И. Петров е стихотворението „Писъмце“, излязло през 1945 във в. „Фронтовак“. Творческата му реализация обаче е в областта на художествената проза, тематично обвързана със съвременната действителност. В сборника разкази „Кръщение“ и повестта „На чужда земя“, опрян на фронтовите си впечатления, разкрива бита и преживяванията на обикновените войници. Широка известност му донася повестта „Нонкината любов“, пресъздаваща променената съдба на селската жена при започналата колективизация, индустриализация и миграция от селото към града. Романът „Мъртво вълнение“, писан след разобличаването на култа към личността, представя в лирико-романтична светлина частнособственическия бит и патриархалните взаимоотношения в българското село в противовес на опустошаващите и катастрофични процеси на колективизацията в него. Той се откроява в тогавашния литературен живот с образно-пластичната релефност на характерите и конфликтите.

Скептично-уравновесеният художествен поглед на писателя отрано съвместява трагиката с комизма на съвременната житейска реалност. Работейки върху „Мъртво вълнение“, той създава и първия си опит в хумора и сатирата – „Глупава повест“. Следват поредица разкази и няколко повести („Най-добрият гражданин на републиката“, „Три срещи“, Божи работи“, „Четиринадесет целувки“), в които сарказмът е съчетан понякога с лиризъм и неизменно с моралистична проницателност. Независимо какво пародира, ироничната проза на Петров разголва безличните провинциално-еснафски съществования с присъщата им суетност, неискреност, глупост и дори жестокост.

Специфичен белег на разказите и повестите са автобиографизмът, забавената и интригуваща фабула, увенчана с неочакван финал. В миниатюрите от цикъла „Малки илюзии“ човешкото несъвършенство е контрастно съотнесено с благопристойната привидност на нещата от живота и не без горчивина демаскирано, но все още пази отблясъка на лиризма. В „Объркани записки“ иронията и автоиронията вече видимо взимат превес над лиричното, описателността отстъпва пред рефлексията, която става все по-критична. Най-висок е градусът на ироничната напрегнатост в повестите „Преди да се родя“ и „И след това“ поради рязката смяна на авторовата световъзприемателна позиция. Обърнат отново към някогашното село, Петров вече не го поетизира, напротив – подчертава неговата материална и духовна нищета. По такъв начин пародира носталгичните умонастроения в „селската“ белетристика от 60-те години и същевременно подлага на съвременна преоценка традиционни за българската литература идеологеми – роден дом, семейно-родова общност и т.н.

Романът „Хайка за вълци“ е нова, актуализирана версия за събитията и човешките страсти в периода на колективизацията. В сравнение с „Мъртво вълнение“ картината на миналото е по-богато нюансирана, аналитично-проникваща и безпощадно изобличителна. Внушавайки усещане за документална достоверност, романът съчетава елементи от различни белетристични жанрове и представя в отделни глави няколко ретроспективно разгърнати житейски истории, които се събират в епизода на хайката и отключват поредица трагически въпроси: постижимо ли е хуманно общество с антихуманни средства, могат ли да се помирят социалната ангажираност и нравствената автономност, историческата необходимост и индивидуалната свобода, способен ли е човешкият индивид да се освободи от миналото в себе си. Отношенията история – етика, престъпление – наказание, отговорност – вина се разискват и в романа „Присъда смъртна“, откликващ на разкритията за незаконните репресии след 9.ІХ.1944.

След 1989 на два пъти започва преиздаването на творчеството на И. Петров – като избрани съчинения в седем тома (от изд. „Захарий Стоянов“) и като съчинения в девет тома (изд. „Литературен форум“). Нови заглавия са първата част на романа „Баронови“ (1997), останал недовършен поради преждевременната кончина на писателя, и сборникът с разкази „Цигански рапсодии“ (1999). „Баронови“ се строи върху повествователния модел на семейната хроника, чийто разказвач е най-малкият член на семейството, Божидар Баронов. Литературното настояще обхваща три десетилетия, от 60-те до 80-те години на ХХ в. Юношеската инициация на момчето постепенно прелива в история за социалното и духовно съзряване, белязано от траен вътрешен конфликт между обществените ангажименти и личностния избор. Героят не достига до нравствена хармония със света около себе си въпреки съзнанието за значимостта на идеята за свободната личност като социален фактор. Романът сполучливо отпраща към познати художествени образци и жанрови конвенции на световната и родната класика, чрез които ерудираният разказвач предизвестява трагичната завръзка в хрониката (Монтеки и Капулети), коментира сюжетни обрати (Одисей и песните на сирените), или разкрива литературните приятелства в родословието на героя (Й. Йовков и Д. Дебелянов). Литературният декор оголва достатъчно реалии от прототипа на художественото време и пространство, с които читателят не губи усещането за правдоподобно изображение. Преднамерената игра на правдоподобност не налага на читателя допълнителни знания за историческото време преди 1989.

Сборникът „Цигански рапсодии“ редува анималистични сюжети („Майка“, „Стария глиган“) с истории за герои, чиято кавалерска гордост и рицарска осанка може да доведат и до трагична развръзка, но са избавление от тривиалността. В едноименния разказ бягството от материалните ограничения на делника и копнежът водят до преобръщане на реално и въображаемо.

Днес творчеството на И. Петров е част от учебната програма по история на българската литература в българските средни училища и университетите. След 1989 литературната критика се фокусира най-често върху отношението между социалната ангажираност и нравствената автономност – както в поетиката на творбите му, така и като част от дискусията върху обществената роля на писателя. Сред най-приносните критически рефлексии след 1989 са литературните анкети и есетата на издателя Г. Гроздев („Изчезващ вид: срещи с майстори“, 2011; „Книга за Ивайло Петров“, 2015), както и тематичният брой на академичното списание „Литературна мисъл“, посветен на И. Петров (2014, № 1). Списанието помества за първи път откъс от непубликуваната втора част на „Баронови“. Албумът „Ивайло Петров: художникът“ (2014) разкрива афинитета на писателя към живописта.

Ивайло Петров е удостоен с наградите Златен век и Йордан Йовков (1990), с Голямата награда за литература на Софийския университет (2002), Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура Христо Г. Данов (2003), с ордена Стара планина, I степен (2000). Удостоен е със званието Почетен гражданин на гр. Добрич (1994) и посмъртно Почетен гражданин на гр. Балчик (2011).

Произведения на И. Петров (сред тях са романите „Нонкината любов“, „Мъртво вълнение“, „Най-добрият гражданин на републиката“, „Божи работи“ „Преди да се родя и след това“, „Хайка за вълци“) са преведени на арм., белорус, кит., монг., нем., пол., рум., рус., словен., слов., унг., фр., чеш., яп. ез.

                                                Сабина Беляева, Добромир Григоров

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева