Йордан Маринополски

Кратка информация
Име Йордан Ставрев Маринополски
Роден
гр. Велико Търново
Починал
гр. София
Жанровекритически бележки, рецензии, статии, хуморески, критически есета
ИзданияДен, Мисъл, Съвременна мисъл, Училищен преглед, Пряпорец, Звезда

Маринополски, Йордан Ставрев (Велико Търново, 7.05.1874 – София, 10.09.1924). Брат на педагожката и общественичка Зоя Ставрева – първата българка, защитила докторат по философия. Учи в Мъжката гимназия „Св. Кирил“ във Велико Търново, а после история и философия в Лайпцигския университет (1895–1897) заедно с П. П. Славейков. Завършва славянска филология в Софийския университет (1910). Дългогодишен учител. Преподава в Учителския институт в Ихтиман. Член на Висшия учебен съвет в Министерството на народното просвещение (1922–1924).

Литературен критик, есеист и разказвач. Йордан Маринополски дебютира през 1898 г. с „Българската литература подир Освобождението: Общи бележки“ и сборника с хуморески „Огледайте се“. Сътрудничи на сп. „Мисъл“, „Училищен преглед“, „Съвременна мисъл“, на в. „Пряпорец“, „Учителски вестник“, „Ден“. Съредактор е на сп. „Звезда“. Негови представителни произведения са „Критици. Отзиви на един читател за д-р К.Кръстева и П.Славейкова“ (1910) и „Прояснени небосклони : Кн. 1–2“ (Кн. 1: Спомени и признания, 1922; Кн. 2: Към младите, 1924).

Маринополски е критик на актуалните процеси в литературата и като застъпник на оперативната литературна критика той защитава нейните високите етични стандарти. Радетел е за критическа деонтология. От позицията на късен представител на просвещенските идеали утвърждава искреността и постоянната авторефлексия като основна ценност за критическата оценка, което го води до остър сблъсък с представителите на модернизма у нас и особено с кръга „Мисъл“, при който според Маринополски има драстично разминаване между лична и публично прокламирана етика. Вътрешен критик на модерността от позициите на самата модерност, след неуспешните си и противоречиви опити да бъде напълно независим деец на литературното поле Йордан Маринополски предпочита автомаргинализацията и скромната учителска и просветна дейност.

Превежда „Внукът на Рамо“ от Д. Дидро (от френски), „Казаци“ на Л. Н. Толстой, „Литературните възпоминания" на Ив. С. Тургенев, „Очерки по историята на древните литератури. Гръцка литература“ от П. С. Коган (от руски), „Утопия“ от Т. Мор (от неизвестен език, в ръкопис) и др.

Псевд.: И. С. Тихин, Васил Шумаков

 

Марин Бодаков