Йосиф Хербст

Йосиф Хербст; Държател: Институт за литература - БАН
Кратка информация
Име Йосиф Якоб Хербст
Роден
Одрин, Турция
Починал
гр. София
Жанроверецензии, спомени, статии, бележки
ИзданияБалканска трибуна, Време, Гражданин, Пряпорец, Пламък, Дневник, Вестник, Вик за свободни хора, А.Б.В., Ек утринен, Ек вечерен, Български демократически сговор

Хербст, Йосиф Яков (Одрин, 20.11.1875 – София, след 17.04.1925). Чешки евреин по потекло, роден в Одрин, в семейството на Яков и Софи Хербст. Родителите му са от Бърно, пристигат в България заради работата на бащата като инспектор по строежа на Хиршовата железница. След Освобождението (1878) се преместват в София. Израснал в интелигентска среда, Йосиф Хербст от дете усвоява немски, английски и френски език. Завършва Френския колеж, Първа мъжка гимназия и Военното училище (1893) в София. Произведен е в чин подпоручик в град Кула и става действащ офицер в Първи софийски пехотен полк. Служи и във Военното министерство. През 1898 заменя военната кариера с журналистика. От 17.10.1900 работи във „Вестник“ (Русе), от 13.02. до 21.12.1901 е негов отговорен редактор. През 1902 се прехвърля в софийския всекидневник „Балканска трибуна“. Пак тогава заедно с Иван Вазов, Стефан Бобчев и Михалаки Георгиев е сред основателите на Дружеството на българските писатели и публицисти. От 1907 до 1908 е и първи председател на Дружеството на столичните журналисти. В динамичния му живот на публицист и редактор следват вестниците „Дневник“ (1903–1917), „Гражданин“ (май – юли 1907), „Време“ (януари 1908 – декември 1909, в сътрудничество с Александър Гиргинов и Александър Балабанов), „Пряпорец“ (1910) – орган на Демократическата партия, в която по това време членува, но броени месеци след това, през 1911, я напуска, разочарован от партизанщината. Акцент в журналистическата му работа са политическите прегледи. Привърженик на парламентарната демокрация, Хербст избира за мото на всичките си вестници „На никоя партия в угода, на никоя – напук“. Друг девиз на професионалната му етика, останал запомнен и до днес, е афористичното изречение: „Истинският, постоянно действащият парламент в една държава е нейната журналистика.“

През 1912 е мобилизиран в Балканската война. Като ротен командир участва в битките при Селиолу и Чаталджа. По време на Междусъюзническата война (1913) неговата рота е обградена от вражеска войска край село Дъсчен кладенец, Хербст е ранен и два дена лежи сред войнишките трупове, което, парадоксално, спасява живота му. Дни по-късно от бедрото му е изваден куршум, който той превръща в сувенир. Получава Орден за храброст.

В периода от 5.12.1913 до 15.01.1918 е първият Директор на печата у нас. Цар Фердинад учредява тази длъжност по съвет на австро-унгарския император Франц-Йосиф, за да може правителството да контролира пресата. Симеон Радев и Никола Генадиев препоръчват за нея Йосиф Хербст, който, убеден, че работи за националните идеали, използва положението си и за да развие международните контакти на Българската телеграфна агенция (БТА), от 1913 станала отделение на Дирекция на печата към Министерството на външните работи и изповеданията. Най-влиятелният за времето си журналист работи за подобряването на информацията, която стига до българското общество, бори се срещу политическата манипулация на новините.

В този период той има множество публикации и като кореспондент на английския вестник „Дейли мейл“, на австрийските вестници „Ди цайт“, „Нойе фрайе пресе“ и на германския „Фосише цайтунг“. След един относително дълъг прогермански курс в синхрон с правителствената политика от 1917 Хербст недвусмислено демонстрира пристрастието си към Октомврийската революция и събитията в СССР. Влиза в конфликт с министър-председателя Васил Радославов и цар Фердинанд. Заради политическите си убеждения е уволнен и изпратен на фронта. След Първата световна война временно се оттегля от политиката и журналистиката. Става акционер и прокурист в акционерните дружества „Модерен театър“, „Нафта“ и „Български лойд“.

В личния му живот съдбовно влияние ще окажат контактите със семейството на Петко и Екатерина Каравелови. До 1911 Хербст е член на Петко-Каравеловата Демократическа партия. От 1923 Екатерина редовно сътрудничи на Хербството списание „Вик за свободни хора“. В атмосферата на близко приятелство и идейно съмишленичество по-голямата дъщеря на Каравелови – Виола (сестрата на Лора Каравелова) и Йосиф се влюбват, заради него тя приема юдейската вяра и името Сара. През 1921 двамата се венчават в Софийската синагога. Съюзът им, за беда, е белязан от постоянни трагедии. Умират и двете деца на Йосиф (от първия му брак с банкерската дъщеря, австрийката Елвира Енкел). Умира и синът на Виола от брака ѝ с адвоката Илия Белинов.

На 12 декември 1923 Хербст официално се завръща на публичната сцена. Избран е за член на Комитета за пострадалите от Септемврийските събития. Публицистичната му дейност бележи нов разцвет след Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание през 1923. Издава седмичното сп. „Вик за свободни хора“ (14.11.1923 – 16.04.1924), което списва почти сам. Създава и оглавява илюстрования всекидневник „А.Б.В.“ (8.02. – 23.10.1924); издава вестниците „Ек утринен“ (18.11. – 6.12.1924) и „Ек вечерен“ (18.11.1924 – 3.03.1925), спрян от правителството на Александър Цанков. Сътрудничи си с Гео-Милевото списание „Пламък“. На 6.03.1925 поставя началото на всекидневника „Днес“, чието извънредно издание излиза 1–2 часа след атентата в църквата „Св. Неделя“ (със старо име „Св. Крал“) на 16.04.1925. Същата нощ е арестуван с обвинение, че е съдействал на комунистите да получават пари от Международната организация за подпомагане на революционерите. Откритата му критика на режима на Цанков допринася за края му. На 17 април Хербст е отведен в Обществена безопасност и попада в списъка на „безследно изчезналите“ в този метежен период български интелектуалци (заедно с Гео Милев, Христо Ясенов и още 148 души). След изчезването му неговата съпруга Виола пише до тогавашния председател на парламента Тодор Кулев, изпраща до всички вестници открито писмо до министър-председателя Цанков, което само две редакции се осмеляват да публикуват. Цанковисткият вестник „Български демократически сговор“, за да успокои общественото мнение, отговаря, че в страната има ред и съдебна власт, които ще посочат къде е изчезнал журналистът. Отговорът на правителството към Виола Хербст обаче е: „Не го знаем. Ние не сме пазачи на вашия съпруг!“ Във връзка с тези последни трагични събития в живота на Йосиф Хербст следва да се отбележи и една изследователска линия, според която въпросният брой на в. „Днес“, отразил атентата без снимков материал и с неточности, всъщност излиза преди самия атентат – което буди подозрения, че Хербст е бил посветен в терористичния план преди изпълнението му. Дали чрез тази преждевременна публикация вестникът му се опитва да предотврати жертвите, или просто става дума за предварителна информираност, не е ясно. Статията със заглавие „Сатанинското злодеяние. Адската машина в Свети Крал. Много ранени“ действително преповтаря сценария на атентата, като някои съществени несъответствия дават основания да се предполага, че Хербст е бил в течение на предварителния план, който обаче е бил променен в движение. Последно свидетелство за съдбата на журналиста дава писателят Трифон Кунев, който в посмъртното издание на Хербстови текстове – „Вик за правда“ (1975), е споменат като „свидетел Ланчелото“, без да се цитира името му. В свой спомен, публикуван в книгата, Кунев разказва, че на 17 април 1925 Хербст е отведен в Обществената безопасност, след което следите му се губят в ареста на VI пехотна дружина, София. На Трифон Кунев, който е бил задържан по същото време в полицията, Хербст подарява и репортерското си тефтерче, очаквайки да бъде убит от агентите на Разузнавателния отдел на щаба на войската.

Йосиф Хербст е сред най-изявените български публицисти от първите десетилетия на ХХ в. Впоследствие е наричан „баща на съвременната българска публицистика“. Ерудиция, смело и открито писане с ясно заявени позиции, стремеж към обективност – това са качествата, които съвременниците му ценят в неговите текстове, впечатляващи документи за епохата. Той прави много и за развитието на българската журналистика като цяло – и с войнстващото отстояване на принципа на обективността, и със своите контакти, ерудиция и владеене на чужди езици. Личност с необичаен размах, Хербст става жертва на гражданското си поведение и политическите си увлечения. Изданията и текстовете му след 1923 открито изразяват състрадание към жертвите в Септемврийските събития. Първоначално демократ и хуманист с доста широки разбирания, наричан дори „буржоазен демократ“, Хербст става все по-активен изразител на общия за левите интелектуалци от 20-те години протест – срещу терора, силовото управление, произволите, цензурата и демагогията. Той, подобно на Гео Милев, се обявява срещу Закона за защита на държавата (ЗЗД). Неговият вестник „А.Б.В.“ държи в течение обществеността за процеси срещу комунисти, за присъди над септемврийци, за „безследно изчезнали“. В „Ек“ Хербст пръв съобщава истината за убийството на ючбунарския партиен секретар Вълчо Иванов. През последните две години от живота си, които съвпадат и с рязката политическа поляризация на българското общество, журналистът все по-открито заявява симпатии към Комунистическата партия и Съветския съюз.

Приживе Хербст издава една книга – „Вчера, днес и утре. Из спомените и бележките на един публицист“ (1923). Тук е изразена неговата многостранна личност, видими са и разнородните му интереси. Книгата е доминирана от духа на свободата, размаха на мисълта, съчетани с взискателно отношение към езика и стила. Хербст е сред левите български интелектуалци от първите десетилетия на ХХ в., които вярват, че „тържеството на комунизма предпоставя една коренна вътрешна промяна у човеците“ – теза, която той развива в книгата си, противопоставяйки я на „политическия комунизъм“. Публицистичните му „бележки“ разглеждат и специфично професионални теми, като например изискванията към списването на вестник и ангажиментите на журналиста. Освен етиката, образоваността и бързината на журналистическата реакция Хербст поставя като изискване пред журналиста и писателското умение, точността и богатството на публицистичния език. Известен е и с активните си позиции относно българския правопис. През 1975 излиза посмъртно още една негова книга – „Вик за правда. Избрана публицистика“.

Автор е на рецензии за книги на Елин Пелин, Асен Разцветников, Димитър Христодоров, Иван Клинчаров и др. Превежда активно от англ., нем., рус., фр. и други езици.

 

Елка Димитрова

 

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова

Книги от Йосиф Хербст

ЗаглавиеЖанровеГодина
Вчера, днес и утре : Из спомените и бележките на един публицистспомени, бележки1923 (2006)
Капки мастило мемоари, писма2005
Талантът да бъдеш свободен: Избрати творби спомени, статии, бележки2015

Книги за Йосиф Хербст

АвторЗаглавиеГодина
Панайотов, Филип Йосиф Хербст1981 (1995, 2014)
Панайотов, Филип И мъртвите ще проговорят2002
Франсес, СамуелЙосиф Хербст - честен до смърт: 80 г. от убийството на големия публицист2005