Камен Зидаров

Зидаров, Камен (псевд. на Тодор Събев Манев) (с. Драганово, Великотърновска обл., 16.09.1902 – София, 10.12.1987). Завършва гимназия във Велико Търново (1922). Работи като библиотекар към читалището на мини Перник (1922–1923), участва в основаването на първия работнически театър в Перник. Заболява от туберкулоза и се връща в родното си село, където става писар в общината (1925). През 1934 пристига в София и започва работа като секретар на строителното дружество Собственик, а от 1936 е секретар на професионалната организация на българските градинари. От 1944 е член на БКП, за една година е директор на Военния театър. Редактор във в. „Отечествен фронт“ (1947), директор на филиала при Народния театър (1948) и секретар на СБП (от 1948), директор на Народния театър (1949–1954) и негов главен драматург (от 1966). Редактор и завеждащ критическия отдел към сп. „Септември“ (1956–1960).

Започва да печата стихове още като ученик. Публикува в сп. „Голгота“ (Стара Загора), в. „Сила“, сътрудничи също на левите издания „Младеж“, „Бъдаще“, „Звънар“, „Нов път“ на Г. Бакалов (от 1924), както и на в. „Ведрина“ на А. Страшимиров (от 1926). След пристигането си в София публикува във вестниците „Мисъл и воля“, „Щит“, „Заря“, „Кормило“, „Сеяч“, „Вестник на жената“, „Литературен глас“ и др. Лириката на Зидаров от този период е доловимо тенденциозна, маркирана от социално-политическия антагонизъм на епохата, при който дори отношенията между половете („Есенно писмо“) и патриотичното чувство („Завръщане в родината“) са определени от обществения и идеологически разрив. В някои от стиховете му се забелязва и подражателство на Н. Вапцаров („Живот“).

Истинското си поле на литературна изява Зидаров открива след 1944 в драматургията, на която посвещава повече от тридесет години. Драматическото творчество на автора може да се раздели на три групи: пиеси за Съпротивата, исторически драми и пиеси на съвременна тематика.

Първата група драматически произведения на Зидаров, сред които са пиесите „Царска милост“ (1949), „За честта на пагона“ (1957) и „Блокада“ (1960), са посветени предимно на борбата срещу „монархофашизма“. По този начин авторът се включва в плеядата драматурзи от периода, възпяващи антифашистката съпротива (Орлин Василев, Крум Кюлявков, Лозан Стрелков). Специфичното за Зидаров е, че той се насочва предимно към годините около Първата световна война, което му позволява да избегне прекомерната тезисност на сюжетите, пряко свързани с партизанското движение и нелегалната дейност на Комунистическата партия. Такива са пиесите „Царска милост“ и „За честта на пагона“. Те прибягват към размирния период на войнишките бунтове в края на Първата световна война като исторически фон и средство за разкриване на човешки характери. И двете пиеси притежават безспорни художествени качества. Структурирани са около колебливата разположеност на централните герои между левичарските си, тясносоциалистически идеи и обвързаността си, биографична или по дълг, с Короната: в „Царска милост“ – Ирина Радионова, спасила някога живота на Фердинанд Ι, но неможеща да изпроси живота на сина си, непокорния поручик Боян Радионов; в „За честта на пагона“ – поручик Владимир Витанов, раздвоен между любовта си към дъщерята на висшестоящ офицер и синовния си дълг да свидетелства срещу този офицер за убийството на собствения си баща социалдемократ. По този начин Зидаров преформулира класицистичната дилема любов–дълг, измествайки я в посоката убеждения–дълг и поставяйки патетичния акцент върху убежденията, „отговорността пред народа“.

Във втората група драматически текстове на Зидаров се открояват двете му исторически драми, посветени на Второто българско царство – „Иван Шишман“ (1960–1962) и „Калоян“ (1968). И двете са мащабни драматико-епически творби, подемащи тона на В. Друмев и Ив. Вазов. Тези драми на Зидаров не са лишени от една анахронична и наивна патриотична приповдигнатост, дължаща се вероятно и на факта, че са написани в стихове. Тя може да се възприеме и като твърде смела за българския период на „интернационализма“. Спасението на двата текста, и двата реализирани на сцената с безспорен успех, е отново недвусмисленото заявяване на Византия (т.е. Православието и „Западния лагер“) в първата пиеса и Византия и Рим (откровено „Западния лагер“) във втората като коварни врагове на българската държавност. В „Иван Шишман“ интерес представлява образът на Мария-Десислава, сестрата на Иван Шишман – единственият чисто трагически персонаж, а в „Калоян“ – образът на Калоян, представен като умел и противоречив политик, а не като безупречния титаничен Владетел.

От няколкото пиеси на Зидаров на съвременна тематика правят впечатление комедията „Диана и героят“ (1966) и драмата „Любовта на Адриана Орлова“ (1969). И двете третират проблема за „службогонството“, за ходатайството, но в действието умело се вплита и любовна интрига. „Диана и героят“ е образец на драматургията от периода заради класицистичния си седмосричен римуван стих и несъмнено ироничното и пародиращо звучене. В „Любовта на Адриана Орлова“ също се долавя определена насмешливост, но като цяло е осезаема целта ѝ „педагогически“ да проблематизира морала на „новия социалистически човек“.

Зидаров е автор и на театрални рецензии, статии, публицистика, мемоаристика, поетични преводи от руски, немски, френски и английски, на драматическа адаптация на „В навечерието“ от Тургенев и на очерци за литературни творци, негови съвременници. По негов сценарий е екранизирана драмата му „Царска милост“ (1962) под режисурата Стефан Сърчаджиев.

Лауреат е на Димитровска награда (1950), носител е на орден Народна република България трета и първа степен (1959, 1962), на званието Заслужил деятел на културата (1963), на Наградата на София за „Диана и героят“ (1966), на орден Георги Димитров (1972), на литературната награда Иван Вазов (1978), на орден 13 века България (1987).

Други псевд.: Люсиен, Дора Грозева, Мартин Зидаров, Камен Каляев

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева