Константин Илиев

Илиев, Константин Илиев (с. Горно Павликене, Ловешка област, 16.10.1937). Завършва немска паралелка в гимназията за чужди езици в Ловеч (1956) и немска филология в Софийския университет (1961). Работи като учител по немски език в с. Врабево, Ловешка област, и като специалист в Министерството на просветата. От 1969 е редовен аспирант в Хумболтовия университет в Берлин. Защитава докторска дисертация на тема „Структура на драматическите творби на Фридрих Дюренмат“ (1972). Драматург в театър „Никола Вапцаров“, Благоевград (1973–1978), в Драматичен театър „София“ (1978–1984), главен драматург на Народния театър (1995–2007).

Първата публикация на Константин Илиев е репортажът „Несполучливи снимки“ в седмичния вестник „Софийски университет“ (м. ноември 1959) за пътуването на група студенти от специалност „Немска филология“ в ГДР. Два месеца по-късно излиза и разказът му „Синьо небе“ (в. „Народна младеж“, № 8 от 11 ян. 1960), получил награда от проведен през 1959 от редакцията национален литературен конкурс. Писателят принадлежи към т.нар. трета вълна български драматурзи, които през 70-те години на ХХ в. формират новия профил на националната ни драматургия. Със своето творчество от 15 пиеси, 2 романа и редица текстове за театър, драматургия и политика внася европейски стандарт в българската литература.

Пиесите му се отличават със специфичен стил – завладяваща драматургична поетика и техника в изграждане на драматическия сюжет и персонажи, подчертан интерес към психологическата, нравствената и философската проблематика. Първите му три пиеси „Мъка по цветовете“, „През октомври без теб“ и „Цар Шушумига“ (за куклен театър) не стигат веднага до публиката, тъй като премиерите им са забранени по идеологически причини. Едва четвъртата пиеса на К. Илиев „Музика от Шатровец“, поставена от Любен Гройс в Благоевградския драматичен театър (1973–1974), преодолява идеологическата цензура и се играе с изключителен успех.

Драматургията му очертава широк кръг от тематични и жанрови предпочитания, а историята със своите перманентни кризи става основен обект на интерпретация. Писателят тръгва от мащабното платно на епическата драма, без да се съобразява с идеологическите клишета и художествени стереотипи на традиционната антифашистка пиеса („Музика от Шатровец“), и на народната драма на колективизацията („Босилек за Драгинко“), преминава през сложния аналитизъм на нравствено-психологическата пиеса („Прозорецът“, „Нирвана“), за да стигне до най-дълбоките пластове на драматичното в забележителната си монодрама „Великденско вино“. Последната не слиза от сцена цели 40 години и класациите я определят като най-добрата българска пиеса на ХХ век. И в следващите си творби драматургът се придържа към една устойчива структура от два тематико-образни пласта, които се коментират и допълват: достоверен (хронологично-епичен) и фикционален (драматико-психологичен), от линията на документа, историята и свободната авторова инвенция. Този модел налага ретроспекцията и аналитизма като предпочитани ходове в действието. К. Илиев е известен със своя пиетет към и професионално познаване на немската драматургия и театър – превежда текстове на Ф. Дюренмат, Г. Бюхнер и Б. Брехт и обогатява българския театър с методите на съвременната немска театрална култура. Създава свой уникален драматургичен разказ, наситен с богат литературен и философски интертекст.

Постоянна величина в драматургичния свят на писателя е бунтуващият се човек, застанал на границата между минало и настояще, притиснат от компромисите на историята, социалните манипулации, културните стереотипи и пошлостта на съвремието. Персонажите на К. Илиев са дълбоко драматически модерни герои в битка за оцеляване чрез познание, което усилва екзистенциалната трагедия на избора им. Критиката го определя като „летописец“ на новото време – на революциите и катастрофите, на преходите и разпада, на моралните и социални кризи, на краха на идеологиите и утопиите. В пиесите му от началото на ХХI в. („Куцулан или Вълча Богородица“, „Франческа“, „Бетовен 21“, „Златни мостове и Секвоя“, „Наблюдателите“) се задълбочава интересът към националния мит и народопсихологията, съчетани с едно постмодерно вглеждане в чувствата и мислите на съвременния човек, наблюдател на своите драми – фрустриран, страдащ, търсещ истината за себе си и за света в спомена, историята, фрагмента, в изтичащото време на всекидневието и във вечното време на мита.

К. Илиев е автор на романите „Френско магаре“ (1989) и „Поражението. Хроника от краткото столетие“ (2003), характерни с автобиографичната си основа и философски размишления, както и на редица текстове за театър, драматургия и политика, събрани в книгите „Паметта на гарвана“ (2005) и „Думи извън сцената“ (2017). Интересното му изследване „Великденско вино и Франкенщайн“ (2013) разглежда взаимоотношението между литература и история, както и проблема за предателството на Левски и залавянето му на Къкринското ханче.

Драмите му са поставяни в редица професионални театри в Австрия, Германия, Русия, Полша, Чехословакия и Естония.

Носител е на следните награди: пет награди за драматургия от националните прегледи на българската драма и театър (за пиесите „Музика от Шатровец“, „Босилек за Драгинко“, „Великденско вино“, „Нирвана“ и „Одисей пътува за Итака“); наградата Христо Г. Данов (1989) за роман на съвременна тема (книгата „Френско магаре“) и за цялостен принос към българската книжовна култура (2012); на международна Хердерова награда за цялостно творчество (1996); наградата Хеликон (2003); Национална литературна награда Елиас Канети (2005); наградата Аскеер за цялостен принос към театралното изкуство (2017).

Негови творби са преведени на англ., нем., пол., рус., чеш. и др. ез.

 Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева