Константин Константинов

Константинов, Константин Илиев (Сливен, 20.08.1890 – София, 3.01.1970). Начално и средно образование получава в родния си град. През 1911 завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Същата година заминава на специализация в Париж, но поради липса на средства се връща в България. През 1912 започва стаж в Софийския окръжен съд. Член-съдия във Врачанския окръжен съд (1914), мирови съдия в Цариброд (1914–1915). Работи като юрист в Ловеч, след това отново във Враца. След Първата световна война постъпва в Софийския окръжен съд като заместник-прокурор, а след това като съдия в Трето гражданско отделение. От 1923 до 1934 е юрисконсулт на Българската централна кооперативна банка, а от 1935 до 1944 – адвокат в Кооперативната централа „Напред“. В периода 1945–1947 е председател на секция „Литература“ в Камарата за наука, изкуство и култура, същевременно е председател на СБП (1945–1946). От 1946 е директор на Института за преводна литература при Министерството на информацията и изкуствата.

Първите си литературни стъпки К. Константинов прави през 1908 със стихове и хумористична проза. Ранни публикации помества във в. „Българан“ и сп. „Съвременна мисъл“. Сътрудничи още на списанията „Демократически преглед“, „Смях“, „Знание“, „Българска сбирка“, „Оса“, „Златорог“, „Наш живот“, „Наблюдател“, „Българска мисъл“, „Съвременна илюстрация“, „Начало“, „Шантеклер“, „Листопад“, „Слънце“, „Свободно мнение“, „Народ и армия“, „Отечество“, на вестниците „Вестник на жената“, „Литературен глас“ и др. През 1914 заедно с Димчо Дебелянов издава сп. „Звено“, автор е и на предговора към „Стихотворения“ (1920) на Дебелянов – първото, посмъртно издание на творбите му.

Първият сборник с разкази на К. Константинов – „Към Близкия“ (1920), е стилово и жанрово разнороден, включва скици, есета, портрети, лиризирани прозаически миниатюри. Концептуално томът е обединен от силен етичен и социален патос, който противопоставя човека на новите ценности в столичния град и старомодния провинциален идеалист, носител на романтичния патриархален идеал, който слива лична и национална памет.

Значително по-хомогенен жанрово, сборникът „Любов“ (1925) издава безспорно белетристично развитие, доближава се осезаемо до поетиката на късните разкази на К. Константинов от 1936–1940. Погледът на писателя се обръща към вещите, към естетиката на битовия детайл, създава убедителни психологически профили, проблематизира философски битието чрез носталгично-споменни рефлексии. Тематично сборникът е посветен на феномена на любовта в многобройните нюанси на изживяването ѝ, в конфликта между импулси и норми в сложната игра на половете, на уязвимостта на единичното съществуване и разнообразието от роли в гъстата колективна мрежа. Тук К. Константинов започва да се развива като майстор на женския образ, на търсещата (себе си) жена. Наслагването на различни хронологични отрязъци конструира колажно сюжета. Разказите от сборника „Любов“ носят и силния антивоенен патос, който ще кулминира в бележника „Птица над пожарищата“ (1946), в разказите „Под сливите“ и „Затворникът“, в романа „Кръв“ и др.

В разказите от сборниците „Трета класа“ (1936), „Ден по ден“ (1938) и „Седем часът заранта“ (1940) К. Константинов развива най-пълноценно философските, психологическите и естетическите си търсения. Образи и мотиви буквално „мигрират“ от разказ в разказ. Характерен става копнежът по движение, блянът по машинната и културна динамика на големия град, подчертани и от плашещата пустота на малкия град, който вече не е родният. Движението и многолюдното общество обещават анонимност, отморяват, лекуват, спасяват от усещането за екзистенциална самота („Неврастения“, „Завещание“). Константинов е майстор както на подробния, богато нюансиран психологически портрет, така и на лаконичния психологически щрих.

Пътеписите на К. Константинов, включени в сборниците „По земята“ (1930) и „Нашата земя хубава!...“ (1940), описват негови пътувания из различни кътчета на България и Европа. Те са мащабни исторически и документални платна, в структурата на които авторът вгражда миниразкази, спомени, легенди, дори части от поетически или документални творби, пресъздава духа на мястото чрез историческа реконструкция и характерни битови детайли.

Константинов е автор на романите „Кръв“ и „Сърцето в картонената кутия“ (и двата от 1933). Докато „Кръв“ пресъздава политическите събития в периода 1923–1925, „Сърцето в картонената кутия“, написан в съавторство със Светослав Минков, е гротескно-лирически дует, предизвикателен стилов експеримент на двама ярко различни белетристи, работили неведнъж заедно. И двата романа са истории за търсещата и преоткриваща себе си идентичност в амбивалентното живеене с телесното и духовното, за сложния път между припознатите, привидните идентичности, за проблемното съществуване с другия, другото, другите.

Историк и теоретик на литературния процес, в своята мемоарна книга „Път през годините“ К. Константинов ни е завещал в поредица от есета ценен документален разказ за литературния периодичен печат след края на Първата световна война, за артистичния, обществен и политически живот на столицата, както и редица оригинални виждания за литературния процес. Ерудит и преводач, интелектуалец с широки контакти, К. Константинов запознава читателите и с културните, и в частност литературни процеси във Франция и Русия, както и с най-изявените творци на своето време, с някои от които го свързват лични познанства. Допълнението „Път през годините. Неиздадени спомени“ (2011) включва и автентичен разказ за драматичните събития около Деветосептемврийския преврат.

Освен в пътеписните и споменни текстове за българската провинция родолюбието на Константинов е в основата и на своеобразната му кратка художествена история на България в есета от сборниците „Върхове“ (1967) и „Празници“ (1969), както и в биографичните му книги за П. Р. Славейков и Д. Чинтулов. Константинов е автор и на книги за деца и юноши.

В разказваческата си техника К. Константинов си служи с разнообразни пластически стилизации, работи с форми, линии, цветове, материи, с обилие от аромати, звуци, тактилни усещания. Той съполага близки и далечни планове на изображение, различни перспективи и плоскости, редува колажно фрагменти от обекти, диалози, минисюжети.

Развива и активна преводаческа дейност: публикува стихове на Балмонт, Х. Хайне, Ю. Жадовска, В. Брюсов, С. Прюдом, Ж. Весиер. През 1922 във „Вестник на жената“ печата едни от първите преводи на стихове на Анна Ахматова, придружени с критически коментар. Превежда от руски още Ив. Тургенев, А. Пушкин, Л. Толстой, А. Толстой, Н. Гогол, М. Горки, А. П. Чехов, Ив. Бунин, от френски – Г. Флобер, Е. Зола, А. дьо Сент Екзюпери, Р. Ролан и др.

За обществената и литературната си дейност е награден с кавалерски кръст на Народен орден за гражданска заслуга, Народен орден за гражданска заслуга, III степен, почетна значка на град Сливен, орден Кирил и Методий, II степен, орден Червено знаме на труда, Голямата награда на Сливен за литература и изкуство Добри Чинтулов. Носител е на почетното звание Заслужил деятел на културата.

Творби на К. Константинов са преведени на англ., грц., есп., исп., ит., кит., нем., португ., пол., рум., рус., словаш., словен., срб., фр., чеш., яп. и др. езици.

Псевд.: К. Бродяга, Полишинел, Душечка, Polichinel, Semper idem и др.

 

Александра Антонова

 

Аудиоархив


Константин Илиев Константинов (1966 г.)

Писателят говори за своето поколение, за неговото призвание и служение.

Файл: Константинов за своето поколение.mp3 (1,34 MB) Държател: Архив на Българското национално радио