Константин Петканов

Петканов, Константин Николов (с. Каваклия, Лозенградско, 29.11.1891 – София, 12.02.1952). Семейството му участва в църковно-националната борба и Илинденско-Преображенското въстание (1903), а по време на Балканската война (1912–1913) се преселва в България. Петканов завършва Одринската българска мъжка гимназия „Д-р П. Берон“ (1907). Следва славянска филология в Софийския университет (1912–1915). През 1913 прекъсва следването си и постъпва като доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва школата за запасни подпоручици в Скопие. Участва в Първата световна война (1914–1918). През 1910–1912 е учител в Малко Търново, с. Инедже, Лозенградско, и Бунархисар, а през 1919–1920 – в Созопол. От 1920 живее в Бургас, където е председател на музикалното дружество „Родни звуци“, преподавател по цигулка в новосъздаденото Народно музикално училище и библиотекар в Общинската библиотека (1921–1930). Редактира в. „Странджа“ (1920–1921). През 1930 се установява в София. През 1932 се жени за писателката Магда Драгова (М. Петканова). Библиотекар в Българо-югославското дружество (1933–1934), директор на културата в Министерството на информацията и изкуствата (1944–1947). Редактор на сп. „Тракиец“ (1930 – 35) и в. „Балкански преглед“ (от 1946). Член  и секретар на Върховния тракийски комитет. Участва в редактирането на неговия печатен орган – в. „Тракия“ (1922–1935). Академик (1945) и един от създателите на Института за литература при БАН (1948).

За пръв път печата през 1920 във в. „Странджа“ (Бургас). Сътрудничи още на списанията „Изкуство и критика“ (на което е и съосновател), „Листопад“, „Златорог“, „Философски преглед“, на вестниците „Завет“, „Тракия“, „Литературен глас“, „Съвременник“, „Вестник на жената“ и др. Значително влияние върху развитието му като писател оказва дългогодишното му приятелство с художника Ил. Бешков и литературния критик Г. Цанев.

Константин Петканов е автор на огромно по обем и обхват творчество – романи, повести, разкази, драми, произведения за деца, есета, политически и народопсихологически текстове, мемоари, рецензии. Най-значимият продължител на битоописателната линия в българската проза след Първата световна война. Петканов е певец на Тракия. Пресъздава живота и борбите за свобода на българите от Източна Тракия. Идеализира патриархалния бит, селския труд и историческите старини. На тази основа се гради култът му към родното, който понякога го води до изконно български религиозни представи и настроения, отчетливо присъстващи в творчеството му. Предпочита спокойния, плавен повествователен тон, подробното описание на пейзажа и обстановката. Пише цяла поредица от исторически разкази за големи личности и събития от различни периоди на българското минало, които излизат като самостоятелни книжки в библиотека „Древна България“. Автор е и на забележителен цикъл градски разкази, посветени на страданието и самотата на бежанците.

Въпреки че кратките му белетристични творби се посрещат с голям интерес, Петканов предпочита по-мащабната епическа форма на романа, където са и най-значимите му творчески постижения. Романите му създават широко платно на българския живот. С трилогията си „Жътва“ („Старото време“, „Хайдути“ и „Вятър ечи“) и с последвалите „Морава звезда кървава“, „Кирпичената къща“ и „Ангелина“ създава внушителна хроника на българското село от времето на османското владичество до периода след войните. Най-зрялото му произведение е битово-психологическият роман „Морава звезда кървава“, изследващ катастрофалните поражения, които Първата световна война нанася на българското село и селянин, като нарушава изконната връзка на селянина със земята, което води до неговия материален и морален упадък. Със своите силни антивоенни послания романът предизвиква шумна дискусия в българското общество в средата на 30-те години.

В спомените си, издадени под заглавието „Детски години“, Петканов топло и с носталгия разказва за родния си дом и за сърдечната атмосфера, в която е израснал.

Публикува и есета (сред които „Българинът, драмата и театърът“, „Бунтарски настроения у българина“, „Характерни черти на българина“, „Селският дом“, „Селската душа“, „Славянското сърце“, „Смъртта в представите на българина“ и др.), които го утвърждават като наблюдателен и проникновен народопсихолог. А политическите му текстове свидетелстват за неговия последователен стремеж към демокрация дори и след установяването на тоталитарния режим в България след 1944.

Разказът на Петканов „Нестинарка“ (1938) вдъхновява композитора М. Големинов да създаде едноименната танцова драма.

Негови произведения са преведени на нем., унг., чеш. и др. езици.

Псевд.: Константин Николов, К. Н., К. п. Н., К. Проданов

Андрей Ташев (текст и библиография)