Константин Гълъбов

Гълъбов, Константин Спасов (Перущица, 17.04.1892 – София, 25.12.1980). Баща му е учител на различни места, затова той учи в Перущица и Пазарджик, а завършва гимназия в Пловдив през 1910. Започва да следва славянска филология в Софийския университет, прехвърля се в Германия през 1911 – в Гьотинген и след това в Кил учи германистика, философия и история на изкуството с археология. През 1912 прекъсва следването си, за да участва в Балканската война. В Килския университет защитава дисертация на тема отношението на Фридрих Шлегел и останалите немски романтици към Гьоте: „Die Stellung Fr. Schlegels und der anderen deutschen Romantiker zu Goethes „Wilhelm Meister“ im Lichte des Ur-Meister“ (1917). Близо 50 години по-късно, през 1965, Университетът „Кристиян Алберт“ в Кил удостоява за втори път с докторска титла Гълъбов за „високи научни заслуги“. През Първата световна война служи в Кюстендил. След края ѝ става гимназиален учител по немски език в София, преподава и руски. Публикува критически и художествени текстове в редица периодични издания, сред които списанията „Сила“, „Развитие“, „Слънце“ и вестниците „Напред“ и „Нов изгрев“; под псевдонима Хорибиликрибрифакс печата и във в. „Българан“. От 1921 започва да чете лекции по стара и нова немска литература и немско езикознание в Софийския университет, с който го свързват десетилетия плодотворна научна и преподавателска работа. През 1923 оглавява забавената поради Балканските войни Катедра по немска филология и е неин ръководител до пенсионирането си през 1958. През 1923 става доцент, от 1926 до 1931 е извънреден професор, от 1931 до 1958 е редовен професор, а след това остава хоноруван професор до 1970. В средата на 30-те години е декан на Историко-филологическия факултет. Дописен член на Германската академия в Мюнхен; член на Управителния комитет на българския ПЕН клуб; член на настоятелството на новооснованото Немско-българско дружество. Съпруг на известната интелектуалка Жана Николова-Гълъбова.

Константин Гълъбов е ерудит с извънредно широк интелектуален профил. Той е писател, критик, литературовед, езиковед, преподавател, публицист, преводач, редактор – ширококултурна личност с богати познания, силни позиции, безкомпромисни мнения и енергичен изказ. Желан и търсен събеседник в софийските културни среди, но също и много важен участник в литературните полемики на ранните десетилетия на XX век, оставил трайна следа в българския културен живот.

Започва да пише поетически творби още като ученик в малките класове. Първата му публикация е стихотворението „Въздишки“ във в. „Балкански новини“ (1905), последвано от статия за Гоце Делчев във в. „Санстефанска България“ под псевдонима Лелин и стихотворенията в проза „Детелини“ от същата година. Зрелият Гълъбов не харесва ранните си художествени и критически текстове, но някои от редакторите на вестниците ги оценяват и дори не предполагат, че авторът им е още дете. През 1911 излизат първите му две книги – „Два разказа“ и стихосбирката „Пролетен сън“, последвани през 1912 от „Разкази“ и драмата „Чужда кръв“. Като цяло отношението на критиката към литературното творчество на Гълъбов не е особено високо. След няколкогодишното му много тясно и активно сътрудничество на влиятелното списание „Златорог“ Владимир Василев отказва повече да печата разказите на Гълъбов, някои които се е съгласил да пусне под псевдонима К. Водолей. Това, наред с други междуличностни и литературно-идеологически причини, довежда до излизането на острата и рязка брошура на Гълъбов от 1927 „Пакостната дейност на един критик“. В нея Владимир Василев е разобличен като противоречив съдник (на Вазов и др. творци), който си сменя идейните позиции, прикрива неграмотност зад чуждици и грешно употребявани термини, поддържа груповщина и нетърпимост към писатели отвъд кръга около „Златорог“. Освен в „Златорог“ Гълъбов печата и в много други периодични издания, сред които списанията „Огнище“, „Пролом“, „Слънце“, в. „Слово“ и дори „Хиперион“.

Константин Гълъбов посвещава немалко време и усилия на литературния кръг „Стрелец“ и на амбицията за литературна симбиоза между българското и европейското. В основата на естетическия идеал на кръга е осветляването на „проблема за родното“ в обогатяваща го комбинация с културата на Запада: „Ние сме за една родна литература, приобщена с ценностите на Запада“. Тази програма се появява през 1926 на страниците на в. „Изток“ под заглавието „Към младежта“; през 1927 Гълъбов основава и литературния седмичник „Стрелец“. В студията си „Краят на западната култура според Шпенглер“ от 1925 той изразява увереност в предопределеността на славяните да „създадат една нова култура“: „За нас, славяните, нека залегне в душите ни неговото второ пророчество – за изгрева на славянската култура“. Така и усилията на кръга „Стрелец“, и лично на Гълъбов, са подчинени на „копнежа по една голяма българска култура“ („На Велика сряда“, 1926), която е европеизирана, без да изгуби специфичните си национални характеристики.

Основополагащи са усилията на Гълъбов като теоретик на есеизма, който той определя като „особен род философия, но и особен род литература“ („Есе на есето“). През 1928 става основател и председател на Дружеството на есеистите в България, а книгата му „Орнаменти“ (1934), посветена на разнообразни литературни, културологични и философски теми, пречупени през субективен поглед, се счита за емблематична за българската есеистика. Интересни са и наблюденията му в областта на народопсихологията – в книгите си „Наше село“, „Гологаниада“, и „Хуморески с грапаво перо“ той „пресъздава великолепно целия пъстър, многообразен свят на родното си село“ (Ал. Йорданов). Оригиналните социологически, философски и изкуствоведски наблюдения, с които Гълъбов обогатява литературоведските си анализи, дават основание на критиците да го причисляват към майсторите на сравнителното литературознание (Н. Андреева) – палитра, която в съвременната терминология може да бъде назована и интердисциплинарност.

Гълъбов е автор на множество статии и студии по различни проблеми на българската литература и критика, на литературнотеоретични и литературноисторически изследвания. С неговото критическо перо и с увлекателните му беседи из страната е свързан творческият път на много български писатели, сред които: Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Георги Караиванов, Тодор Харманджиев, Светослав Минков, Фани Попова-Мутафова, както и есеистите Атанас Илиев, Кирил Кръстев, Георги Томалевски. През годините той неуморно обикаля страната и чете лекции и сказки за вече утвърдени и нови български писатели, за автори и аспекти на немската литература. Наред със силните литературнокритически оценки на Гълъбов интерес представляват и неговите „Спомени весели и невесели за български писатели“ (1959), съдържащи ярки (и нерядко забавни) случки за много от най-известните ни литературни творци.

Сред най-често изтъкваните заслуги на Гълъбов е неговият фундаментален принос към германистиката, към създаването и развитието на немската филология в България. Наред с активната му десетилетна преподавателска работа, основополагащи за дисциплината у нас са и изследванията му върху немската литература (Гьоте; Шилер; лекциите му по „История на немската литература от 30-годишната война и романтизма“; Лесинг; Хайне и мн. др.), както и езиковедските му трудове и учебни помагала (по готска граматика, немска граматика, фонетика, историческа граматика на немския език, сравнително езикознание, начело, разбира се, с фундаменталния „Немско-български фразеологичен речник“ от 1958, създаден от него и Жана Николова-Гълъбова, последван през 1968 и от „Българско-немски фразеологичен речник“).

Носител на редица отличия, сред които Командирски кръст на цар Борис III (1939), Златен докторат на Килския университет (1965), Гьотев медал от Института „Гьоте“.

Автор на статии, студии и изследвания на немски език.

Псевд.: К. Водолей, Лелин, Хорибиликрибрифакс

Калина Захова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...)

и  Северина Георгиева (Статии за...)