Кръгът „Мисъл“
„Мисъл“ е концептуално най-обособеният и най-влиятелният, макар и съвсем не най-многочисленият кръг в историята на българската литература. Членовете му са четирима: д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов.
Предисторията на знаменития кръг „Мисъл“ може да се търси в дръзката амбиция на един млад човек. През 1888 22-годишният д-р Кръстьо Кръстев се завръща от Германия, защитил в Лайпцигския университет докторат по философия и натрупал широки познания в различни области: психология, естетика, литература, педагогика, социално развитие и образование. Контрастът между германската и българската културна действителност пробужда у младия Кръстев мисионер, който ще си постави за цел да развие „естетичний вкус на една публика тъй примитивна, тъй първобитна, каквато е нашата“. Като водещи в програмата си той очертава три задачи: развитието на родната литература, „образцови преводи на класиците“, създаване на „обективни и подробни критики“. Изпълнявайки последната от тях, д-р Кръстев става първият професионален литературен критик у нас – убеден във важността на критиката за изграждането на художествения вкус, както и в необходимостта от професионални и обективни критерии, по които да работи тя.
За целите на своята програма за естетическо просвещаване и за духовно издигане на българския читател критикът се нуждае от съответстваща на тези амбиции печатна трибуна. Събрал известен опит с издаването на „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество“ (1890) и на пловдивското сп. „Критика“ (1891), младият Кръстев встъпва в своето историческо дело от общонационална значимост – „Мисъл“. Списание за наука, литература и критика“. Списанието не съответства напълно на максималистичните заявки на своя инициатор и на неговите близки последователи. То е доста еклектично, особено в ранния си период. Събира представителните имена на съвремието и талантливи млади автори от различни литературни групи и направления: традиционни реалисти (в т.ч. и народници), социалистически настроени и изкушени от модерните европейски тенденции творци.
Идеолози и стожери на кръга „Мисъл“ са д-р Кръстев и Пенчо Славейков – по-възрастните представители на четворката. Съратничеството на двамата датира от 90-те години на XIX век, когато Славейков публикува в „Мисъл“ философските си поеми (1892). През 1896 той вече е автор на първата книга от „Епически песни“, смятана от повечето критици за дебютна, тъй като сам се отказва от стихосбирката си „Момини сълзи“ (1888). Пак през 1896 прави и критическия си дебют – статията „Един стар херой“ за романа „Нова земя“ на Вазов, отпечатана във в. „Знаме“. С нея той дава ясен знак за разрив с Вазовата литературна линия, и то от позицията на едно ново литературно поколение, за което Патриархът на българската литература е вече „стар“. С тази статия още в средата на 90-те Славейков залага една базисна антитеза в обосноваването на модерното направление, която ще продължи да се развива до д-р Кръстевата книга „Млади и стари“ (1907). Друг е въпросът, че в нападките си срещу Вазов младият Славейков до голяма степен е воден от синовно застъпничество за бащата – Петко Славейков, когото би желал да види на мястото на Патриарха. Така, когато през 1898 Пенчо Славейков издава книгата си „Блянове“, за д-р Кръстев той се оказва поетът, способен да превърне в действителност неговите „блянове за една велика българска литература“.
Кръстев и Славейков привличат за каузата на своето модерно движение и покровителстват по-младите Пейо Яворов, Петко Тодоров и Кирил Христов. (Последният обаче – стихиен индивидуалист и необуздана натура, неподатлив на интелектуална, естетическа и етическа нормативност, не остава в техния кръг.)
В самото начало на ХХ век, с публикуването на поемата „Калиопа“ в кн. 1 за 1900 на сп. „Мисъл“, талантливият чирпански поет Пейо Крачолов става фаворит на двамата редактори. Скоро след това с тяхно съдействие е прехвърлен в София, присъединява се към малката им общност и бива наречен с името, с което ще остане в българската литература – Яворов.
Пътят на Петко Тодоров към кръга „Мисъл“ не е толкова кратък и триумфален. През 1899 д-р Кръстев се произнася критично за идилията му „Певец“ и въпреки че познават отделни негови текстове, доайените на кръга го приемат едва след странството му в Швейцария и Германия, което, заедно с тяхното собствено влияние, стимулира творческата му еволюция и обуславя прехода му от социалистическите възгледи към индивидуализма и от реалистичния стил към един импресивно-символен изказ.
Така в началото на ХХ век, след съзряването през 90-те години на идеите и стилистиките на бъдещите членове на „Мисъл“, в България възниква първият концептуален литературен кръг, който ще остане и най-монолитният в литературната ни история. Той е формиран на чисто литературна основа и отстоява естетическите критерии като първостепенно важни в литературата, макар представителите на кръга да са и обществено (а в различна степен и политически) ангажирани.
Що се отнася до разпределението в рамките на кръга, всеки от участниците в него представя относително различна посока в развитието на ранния български модернизъм и колкото те представляват кръга, толкова и той изгражда всеки един от тях като творец. Творческите им профили са различни. Кръстьо Кръстев е критик, историк и теоретик на литературата и културата, има развити познания по философия, психология, естетика и педагогика, които влага в многобройните си статии и студии и в книгите си. Пенчо Славейков е най-вече поет и критик. Петко Тодоров е белетрист и драматург, макар да започва творческия си път със стихотворения. Яворов е безспорната поетическа звезда на „Мисъл“, но и автор на драми и на мемоарни книги за македонското освободително движение. Всички те, в по-голяма или по-малка степен, имат съзнанието на културни мисионери. Като критици се подвизават главно д-р Кръстев и Пенчо Славейков. А като автори на обществено-политически статии – всички, като Славейков все пак остава най-малко изявен в тази област. Кръстев пише остри текстове срещу Фердинанд и царедворските правителства, ангажирайки се с подкрепата на протестиращите през 1907 студенти, причастен е и на македонското освободително движение. Петко Тодоров в ранните си години е запален социалист и антимонархист (и автор на съответстваща по съдържание публицистика), а през 1905 става един от основателите на Радикалдемократическата партия. Яворов от социалистическите идеи пренася жаждата си за бунт и героизъм към борбата за връщане на Македония в пределите на България, списва в. „Дело“ и се подвизава като войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Пенчо Славейков не е толкова ангажиран с политически каузи, но се възпламенява от конкретни въпроси, свързани с културното развитие и геополитическата зависимост на българското общество. Известен факт е например Отвореното писмо до делегатите на организирания от Стефан Бобчев Славянски събор в София (1910), в което Славейков остро се противопоставя на политиката на инициаторите на събора. Така че радетелството за висока култура, издигната над врявата на деня, съвсем не изключва участието на четиримата от „Мисъл“ в обществения живот. Точно обратното, подтиква ги да проектират своята етическа взискателност и върху живота на обществото. В техните разбирания естетическото и етическото са в неразривна връзка, затова и в естетическото усъвършенстване на българската литература те виждат път към нравственото усъвършенстване на личността и обществото – животът за изкуството за тях е и „живот за нравствен идеал“.
Взаимодействието между списанието и кръга „Мисъл“ има динамична съдба. В развитието на списанието условно могат да бъдат обособени два етапа, чиято граница е белязана от създаването на кръга.
В първото десетилетие от съществуването си то обединява най-силните поети, белетристи, мемоаристи, драматурзи, преводачи и критици от близо две десетилетия: 1892–1907, като през 1910 излизат и два сборника, негови продължения. (Всъщност първата книжка на списанието е отпечатана в късната есен на 1891, което означава, че отразява литературния живот поне от предходните няколко месеца, но е датирана със следващата година.) В началото характерът на списанието е културно-просветен. То е подчертано отворено към младата аудитория. Освен общия поток на текстове от различни области: литература, но и философия, естетика, етика, социология, педагогика, история, религия и политика, „Мисъл“ съдържа и много статии, свързани с образованието и възпитанието, с университетското преподаване и вълненията на студентството.
В цялото течение на сп. „Мисъл“, независимо от неговата условна етапност, конкретна идейност и полемики, се наблюдава вълна на европеизация, осъществявана чрез преводна философска литература: Фр. Ницше, А. Шопенхауер, В. Вунд, Й. Фолкелт, И. Тен, Ф. Брюнетиер. Като представителство на българската философска мисъл е важно присъствието на Димитър Михалчев. В същата посока работят и преводите на световни литературни образци (произведения на Софокъл, Лукиан, Гьоте, Юго, Едгар Алън По, Бодлер, Ибсен, Метерлинк). В регистъра на оперативната критика списанието следи културния живот в България и Европа. Тоест изданието е замислено така, че да покрие цялостното културно поле на будния съвременен българин, моделирайки у него вкус и събуждайки нови интереси, не само удовлетворявайки наличните читателски очаквания.
През първия етап от съществуването си изданието има впечатляващо широк кръг от сътрудници, като доминираща е традиционната реалистична линия, която в този период фактически е без сериозна конкуренция. Тук са Иван Вазов и Константин Величков, Стоян Заимов и Алеко Константинов. В „Мисъл“ за пръв път излизат фейлетонните разкази за Бай Ганьо (1895), както и изключителната културологична есеистика от „Писма от Рим“ на К. Величков. Активен сътрудник на списанието до 1905 е и Стоян Михайловски (с „Философически и сатирически сонети“, „Книга за българския народ“ и др.). Мемоаристиката е застъпена от Стоян Заимов и Димитър Ризов, а д-р Кръстьо Кръстев популяризира необикновената личност на Светослав Миларов чрез неговия дневник. Още в първата годишнина излизат и философските поеми на Пенчо Славейков, застъпвайки собствено българската модерна вълна в художествената литература. Литературна критика за сп. „Мисъл“ пишат Иван Плачков, Божан Ангелов, Пенчо Славейков, Петър Даскалов, Стефан Минчев, Андрей Протич. А в края на съществуването си то дава път и на критици като Владимир Василев и Боян Пенев.
Еклектиката не е избягвана нито от редакторите на сп. „Мисъл“ (П. П. Славейков, Яворов, Тодор Влайков и Иван Андрейчин), нито от самия д-р Кръстев. Тя присъства и в собствените им критически и естетически възгледи. Този облик на списанието отразява разноликостта на българския литературен живот и печели широка читателска аудитория. Тук са модерните въжделения на Кръстев, Славейков, Яворов и Тодоров. Тук е първичният индивидуализъм на Кирил Христов. Тук намират място и първите символистични опити на Иван Андрейчин, Трифон Кунев и Иван Кирилов. Пак тук публикуват обаче и традиционалистите Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Васил Кънчов и Никола Начов. А Иван Вазов, който се превръща в емблема на старата литература в програмните и в критическите текстове на кръга „Мисъл“, в ранния етап на списанието е негов автор, макар още в началото на 90-те години д-р Кръстев да е критичен към част от творчеството му, а Славейков да е автор на разгромяваща статия за романа му „Нова земя“.
В хода на развитието си, и особено след 1905, сп. „Мисъл“ става по-профилирано в модернистична посока и по-ограничено откъм автори. Вдъхновяваният главно от Славейков патос срещу Вазов става кауза на „младите“ след създаването на кръга „Мисъл“ – в периода 1902–1907, когато излизат съществени статии и студии на Кръстев и Славейков, манифестиращи модернистичната идеология чрез разграничаването ѝ от традиционния, възрожденски по генеалогията си реализъм.
Това времево деление на етапи, макар да е видимо, не е ясно определено. Концептуални модернистични идеи откриваме и в публикации от края на XIX век: в статията „Българската книга“ на д-р Кръстев, в есето „Душата на художника“ на П. П. Славейков (1899). След 1900 модернистичната вълна е по-ясно обособена. Тогава започва и войнстващото отричане на Вазов и „опълченската епоха“, както и тенденциозният подбор на сътрудниците на изданието. Така се стига до специфичното му херметизиране в последните години, когато списанието се превръща в трибуна на кръга „Мисъл“ и на малцина негови предани съмишленици.
Процесът на идеологическо изясняване на културната платформа на кръга „Мисъл“ минава през редица критико-теоретични текстове. Такива са: д-р Кръстевите „Живот за нравствен идеал“ (1902, лекция за философско-етическите основания на модерните естетически търсения), „За тенденцията и тенденциозната литература“ (1903, студия за чистото изкуство, свободно от обществени каузи); Пенчо-Славейковите статии „Блянове на модерен поет“ (1903, за етико-философския план на идилиите и драмите на Петко Тодоров), „Фридрих Ницше“ (1903, един от най-ранните рецептивни текстове за германския философ у нас). Такава е и статията „Един поглед върху нашата литература“ (1906) на д-р Кръстев, която след преработка става предговор на книгата „Млади и стари“ (1907), и Пенчо-Славейковата студия „Българската поезия“ (1906). В тези текстове българската литературна картина от началото на ХХ век вече е видимо подредена през опозициите „преди“ и „сега“, „стари“ и „млади“. Отделна тема е, че междувременно на литературната сцена са излезли новите млади – символистите, и идеологията на „Мисъл“ без време е остаряла, като при това на кръга му се налага да се дистанцира под сурдинка от поетическата си звезда – Яворов, набеден от Славейков в кривване по пътя на символизма. А критици като Симеон Радев и Димо Кьорчев на свой ред клеймят доскорошните „млади“ като „стари“.
И така, кръгът „Мисъл“ се формира около сп. „Мисъл“ (1892–1907, 1910). Двете явления са ярки емблеми на граничното време между XIX и XX век, оказало се сред най-продуктивните периоди на българската култура, и в частност – на литературата ни. Възникнал около едноименното списание, кръгът не е идентичен на него като културни и естетически визии, литературна толерантност и естетически плурализъм. Това е общност, осъзнавана от представителите си като елитарна – като съзаклятие на литературни и интелектуални избраници (съзнание, което е в пълен синхрон с модернистичното направление на естетическия индивидуализъм).
Съвместяването на демократичност и елитарност, на еклектизъм и идейна чистота в концепциите и социокултурното поведение на кръга е естествено отражение на времето. Българската литература между XIX и XX век е притегляна едновременно от традициите на своето Възраждане и от тенденциите на европейската модерност. Самият устрем към културно строителство, който движи социокултурното поведение на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, не е толкова нов, той по същество е близък на възрожденските стремежи към обществено развитие, основано на просвещение. От друга страна, жадният интерес към новото и културното самочувствие в контекста на следосвобожденския ускорен растеж помагат за отварянето на нови хоризонти. Още повече че будните млади хора на свободна България все повече се насочват за образованието си към Западна Европа, а не към Русия, както това е типично за Възраждането.
Така в крайна сметка сп. „Мисъл“ и кръгът „Мисъл“ се оказват в едно средищно културно поле – между Българското възраждане и европейския модернизъм. И в модерното културно мисионерство на кръга могат да бъдат разчетени следи от възрожденския просвѐтен идеализъм, а в текстовете на неговите автори се пресичат и елементи на традиционен реализъм, и един реализъм от модернистичен тип, и пропагандираният от тях естетически индивидуализъм, но и белези на неоромантизма и неокласицизма. Всичко това става в търсенето на нов художествен свят и език, в устрема към скъсване с миметичния принцип и в търсенето на абстрактни, многозначни внушения, които да го заменят.
От тази раздвоеност между традицията и новото се раждат не само противоречия, но и синтези, като например съчетаването на национална идентичност и модерна универсалност във възгледите на съзаклятниците от „Мисъл“. Знаков пример за това са фолклорните стилизации, които всеки от тримата литературни творци в кръга (Славейков, Тодоров и Яворов) оставя. Симбиозата на универсално и родно – с нейната проблематичност и продуктивност, ще залегне в основата на дълга традиция в литературата и културата ни. Ярки точки в нея са движението „Родно изкуство“ и кръгът „Стрелец“ от 20-те години на ХХ век.
В резултат на активната новаторска дейност на кръга „Мисъл“ българската литература започва да се осъзнава като автономна сфера. Започват да се прекъсват връзките с възрожденския културен модел, в който тя е подчинена на обществени каузи и задачи – просветителски, националноосвободителни, дидактични и т.н. Започват да се определят границите на понятието „художествена литература“. С това, освен че се издигат строги критерии за естетическа стойност, редица текстове и автори от десетилетията в края на XIX и началото на ХХ век биват маргинализирани като непълноценни (понякога незаслужено), а документално-публицистичните жанрове биват генерално подценени като нехудожествени. Този процес, колкото и да е рестриктивен в същността си, има историческа заслуга в следвъзрожденския контекст, в който между злободневната и високата литература няма категорично очертана граница, художествената словесност е подчинена на обществените интереси, а врявата на деня нахлува отвсякъде в нея. При цялата елитарност и претенциозност, насочени към изчистването на естетическите критерии и определянето на литературата и литературното, кръгът „Мисъл“, разбира се, няма как да излезе извън времето си. Парадоксален, но дълбоко логичен в културен план е фактът, че чрез самото си войнстващо поведение за утвърждаване на новите разбирания и ценности представителите на кръга донякъде следват възрожденския модел на поведение – поучават, просвещават, грижат се за културния прогрес на българското общество.
И все пак смисловият лайтмотив на „Мисъл“ е радикално друг. Срещу патриархалния колективизъм на Възраждането те издигат индивидуализма, нахлул в културата на западните общества с развитието на тяхната буржоазна структура и на процесите на индустриализация в условията на капиталистическия прогрес. На общностните идеали на рода, родината и жертвата в тяхно име, на постулата за незначителния отделен човек и свръхценния колектив те противопоставят съзнанието за значимостта и изключителността на отделната личност. И това е колкото процес, който има своите основания в бързото социокултурно развитие на българското общество след Освобождението, толкова и мисия, съзнателно и последователно провеждана и отстоявана от представителите на кръга „Мисъл“ с концепции, „внесени“ от големите градове на Европа.
В конкретно литературен план пиететът към отделната личност като нравствена и психологическа даденост насочва творческия интерес от обекта към субекта – явление, което води до радикални промени в естетическата система, а съответно и до нов художествен език. В много общи линии, това е моделът на възникване на естетическия индивидуализъм – направлението, с което се идентифицира кръгът „Мисъл“ и първият етап на модернизма у нас.
По силата на духовната свързаност на членовете си кръгът надживява списанието. В последните си години то самото твърде много се е затворило в идейната си чистота и бездруго губи потенциала си, дори и в количествено отношение (като брой сътрудници и текстове). Конкретният повод за края му обаче е изпадането на д-р Кръстев в немилост през 1907, след като подкрепя с поредица от статии студентите, освиркали княз Фердинанд. Кръстев е принуден да напусне Софийския университет и се премества в Скопие като директор на гимназия (1907–1908). В резултат на тези събития списанието престава да излиза. През 1910 като своеобразен негов епилог са отпечатани два сборника с материалите, събирани за него.
Оттам нататък всеки от творците поема по собствения си творчески път, без обаче да изчезва връзката на кръга. Паметно е събирането им post mortem в книгата „Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов“ (1917), в която д-р Кръстев, последният жив от тях, символично ги „свиква“ за последен път. Тук той присъединява и Ботевия гений като хипотетичен предтеча на кръга „Мисъл“, като така дава максималния възможен за литературата ни мащаб на тази бездруго знаменита общност.
Елка Димитрова