Ламар

Ламар (псевд. на Лалю Маринов Пончев, с. Калейца, Ловeшка обл., 1.01.1898 – София, 21.03.1974). Завършва Търговската гимназия в Свищов и ШЗО в София. Участва в Първата световна война като подпоручик-артилерист. След войната е чиновник в Земеделска банка в Троян, но е уволнен през 1923 заради анархистичните си убеждения. Установява се в София, където създава собствена печатница „Ново изкуство“ и издава сп. „Новис“ (1929–1932). Участва във Втората световна война като командир на културната бригада към Щаба на българската армия. Заместник-главен редактор на сп. „Български воин“ (1962–1974), член на редакционната колегия на сп. „Турист“ (1956–1974), основател и член на редакционната колегия на в. „Ехо“ (1958–1974). Секретар на СБП (1956–1958), председател на Печатарския съюз (1946).

Дебютира със стихове в сп. „Всеобщ преглед“ (1917). До 1922, когато излиза първата му стихосбирка „Арена“, стиховете му се вместват в каноните на предвоенната литературна традиция. Съдбовно влияние върху поетичния му стил упражняват Гео Милев и свързаните с него авнгардисти. Ламар е поетът, който в течение на две десетилетия претворява на дело посланието на своя приятел „Българската литература се нуждае от оварваряване“. „Арена“ има характер на авангарден манифест и e провокация спрямо литературните конвенции. Това е първата българска стихосбирка, в която категорично се пренебрегва пунктоацията; тя разбива тематичния кръг на предвоенната поезия и се подиграва саркастично с нейните клишета, следвайки поетиката на футуризма, експресионизма и имажинизма в нейната синтетична и специфично балканска транскрипция. В „Железни икони“ (1927) изпъкват двете контрастни начала, върху които се гради синкретичната поетика на Ламар – антиестетиката и провокативността на авангардното мислене, и митологемите и специфичните изразни средства, извличани от фолклорната традиция. Това своеобразно преливане между авангарда и фолклора характеризира неговата поетика от 20-те и 30-те години и свидетелства за реализацията на родното в неговата ориентирана към авангардни форми стилистика. При Ламар става дума преди всичко за разпадането на сакралността на понятието „родно“ чрез силно огрубена, материално-приземнена и карнавално-шумна образност, която носи поетичното послание, но и която въвежда все по-шокиращи непоетизми: предизвикателства спрямо литературните клишета и самия статус на поетичното, формиран от литературната традиция. Пример за тази особена стилистика е поемата „Мирни-размирни години“, конструираща богато метафоричния и контрастен образен свят, който ярко подчертава несъвместимостта между душевността на българския селянин и военната реалност. Военната тематика е продължена и с поемата „Изток-Запад“, писана в годините на Втората световна война, в която войната се интерпретира чрез драмата на въвлечените в нея народи. След 1944 Ламар запазва своя интерес към мащабните епични форми, но се съобразява с наложените идеологически и естетически конвенции. Пример в това отношение е продължението на „Мирни-размирни години“, поемата „Горин Горинов“, най-адмирираната негова книга през 50-те, в която надделяват хрониката и поетическия репортаж за сметка на драматизма и психологическата дълбочина; същото може да се каже и за повечето му епически произведения от този период. Значително по-интересна е неговата лирика, формираща единно концептуално цяло с устойчиви теми и мотиви, чието развитие се изразява във все по-разнообразното им и задълбочено интерпретиране. Провокативността на ранната му лирика отстъпва пред търсенето на дълбочина и стремежа към равносметка, насочена както към личността, така и към историческото битие – и пред пантеистичната радост от едно дълбоко осъзнавано единство между човека и природата. Ламар остава без следовници и епигони в българската поезия. Творчеството му е мост между авангарда на 20-те и новаторските търсения на поколението от 40-те; той е първомайсторът и на поетическата гротеска, която дръзко прекрачва всички табута, лежащи между високите и ниски пластове на езика и си служи свободно с уличния жаргон и простонародното слово. Има значителни постижения и като прозаик – в пътеписа, анималистичната проза и детските приказки. Превежда от руски, най-забележителния му превод е поемата „Инония“ на Сергей Есенин.

Други псевд.: Ла, ЛиС (със Славчо Васев), ЛиМ (с Мицо Андонов), La

Едвин Сугарев (текст и библиография)