Любомир Николов

Николов, Любомир Славов (Казанлък, 10.01.1950). Брат на писателя Сим (Симеон) Николов и на хумориста и карикатуриста Дечко Николов. Завършва средно образование с профил математика в казанлъшката гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ (1967). Следва машиностроене в руския град Тула (1967–1969) и завършва журналистика в Софийския университет (1977). По време на следването си работи в Българската телевизия, където заедно със свои колеги под псевдонима Иван Славков прави предаването „По хълмовете на времето“. Работи в Централния съвет на българските профсъюзи, в сп. „Криле“ и в други периодични издания. От 1991 е преводач на свободна практика. Публикува разкази, стихотворения и статии във в. „Орбита“, „Литературен фронт“, сп. „Космос“, „Тера фантастика“, „Вселена, наука и техника“ и др. Негови повести и разкази са поместени в научнофантастични сборници и антологии.

Дебютира с разказа „Главният свидетел“, спечелил трета награда на конкурс на сп. „Космос“ и публикуван там през 1969. Той е първият автор на книги-игри в България, негови са „Огнена пустиня“ (1992), „Замъкът на таласъмите“ (1992), „В лабиринта на времето“ (1993, написана преди останалите). Автор е и на сборници с приказки и разкази за деца.

Творческият път на писателя започва през 70-те години с научнофантастичния роман „Съдът на поколенията“ (1978), писан в съавторство с Георги Георгиев. Представеният в него антиутопичен свят акцентира върху „колапса“ на Земята от неправилното усвояване на природните ресурси. Николов е от първите автори (след него Хаим Оливер, Георги Коновски, Тихомир Димитров и др. доразгръщат проблематиката), които по-сериозно осмислят проблемите, свързани с екологичните катастрофи. В по-голямата си част романът е изграден като репортаж, отразяващ организирани в бъдещето процеси срещу виновниците за екокатастрофите в миналото.

В следващите си творби Николов задълбочава своите интереси към художественото осмисляне на последствията от научните експерименти и открития. В първия си самостоятелен роман – „Къртицата“ (1981), авторът разкрива унищожителното въздействие на биотехнологиите върху общество, което е физически трансформирано от властта, за да отговаря на потребностите ѝ от създаването на роби.

Героите на Николов, творение на техническата мисъл, преминават през драматична борба не само със собствените си създатели, но и в търсене на идентичност. Човешкото същество е насилено от излезлите извън контрол „инструменти за манипулация“ и налагане на идентичност на изкуствен интелект (в повестта „Червей под есенен вятър“ от 1986 например се наблюдават наченки на киберпънка, станал популярен у нас след 1990), но избира да се бори за „разпадащата“ се планета („Десетият праведник“, 1999) и да отстоява емпатията и моралния избор да съхранява човешкото.

В прозата на автора се наблюдава борбата на разума с наложеното му несъвършенство и мъчителния път на познанието от мрака към светлината. Вплетените в историите му научни хипотези и факти, както и разрушителната връзка между човека и природата, разкриват отговорността на Homo sapiens към това, което създава, и маркират границите на свободната воля, насилието, трансформирането на съзнанието и тялото в удобна за бъдещето форма.

За своите произведения и преводи Любомир Николов е носител на редица награди, сред които: Еврокон (1987), Соцкон (1989), Награда на Съюза на българските преводачи за превода на „Властелинът на пръстените“ (1991), Читателска награда за най-добър роман на десетилетието (1999), Гравитон (2001) и др.

Преводач на автори като Дж. Р. Р. Толкин, Стивън Кинг, Клифърд Саймък, Джон Гришам, Робърт Шекли и др. Негови произведения са преведени на англ., нем. и рус. ез.

Псевд.: Иван Славков, Любомир Николов – Нарви, Колин Уолъмбъри, Тим Дениълс.

 

Елена Борисова