Милен Русков

Русков, Милен Костов (Бургас, 23.06.1966) е писател и преводач, едно от най-изтъкнатите имена в българската литература през първите десетилетия на ХХІ век.

През най-ранните си години живее в Бургас, където е роден. Майката е актриса, а бащата социолог. Във връзка с работата на бащата още в детските му години семейството се премества в София, където завършва 105-а гимназия (1985). Следва българска филология в Софийския университет (1990–1995). По това време вече знае, че иска да се занимава с литература, и избира филологическото образование като подходящата основа за това. Но към края на следването си внезапно е обладан от силен интерес към езика. Според собствените признания на бъдещия писател решаваща за това е ролята на изтъкнатия езиковед ст. н. с. Йордан Пенчев (1931–2005), който води свободноизбираем курс по генеративен синтаксис, а после става и научен ръководител на дисертацията, която М. Русков започва да пише към Института за български език при БАН. Темата ѝ е свързана със сложните съставни изречения с две подчинени обстоятелствени – как поредността им променя смисъла в рамките на цялото. („Това е много специализирана част на езикознанието и няма връзка с по-късния ми интерес към диалектите, жаргона и остарелите форми, или поне аз не виждам такава“, ще уточни писателят по-късно.) Но не продължава с академична кариера, понеже още докато работи върху дисертацията, интересът му към лингвистиката утихва. Започва да се занимава професионално с преводи от английски език. Първоначално – на философска литература за изд. „Критика и хуманизъм“: „Понеже не знаят какво правят“ от Сл. Жижек (2001), „Миналото е чужда страна“ от Д. Лоуентал (2002), „Завръщане към разума“ от Ст. Тулмин (2002). Под един скрит, дълбоко асимилиран вид философията ще присъства и в собствените му творби. Впоследствие насочва преводаческите си усилия към художествената проза за издателствата „Фама“ и „Алтера“, а кръгът на авторите включва: Джеръм К. Джеръм („Как да гледаме философски на живота“, 2006, „Бежовите ръкавици“, 2006, „Как не написах роман“, 2007), Томас де Куинси („Изповеди на един английски пушач на опиум“, 2008), Мери Шели („Преображение“, 2008), Сара Уотърс („Малкият непознат“, 2010, и „Нощна стража“, 2012). Сред тях собствен избор на Русков са само авторите на Английския романтизъм, чиито следи ясно личат във втория му роман – „Захвърлен в природата“ (а частично и в третия – „Възвишение“: вж. есето „За случайните съвпадения“).

Милен Русков е привлечен отрано от прозата. След неизбежните юношески увлечения по „индианските“ романи на Майн Рид и Лизелоте Велскопф-Хенрих идват първите „сериозни“ открития: Хемингуей, Достоевски, Камю (сред тях и поезията на Ал. Блок). Започва сам да пробва перото си след излизането си от казармата – разбира се, проза („може би би излязло роман, ако бях завършил нещо“). Първата му публикация е в сп. „Страница“ през пролетта на 2001 (бр. 1) – глава от първия му роман „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2004). Този роман изведнъж и безапелационно налага М. Русков като едно от най-личните имена в съвременната българска литература, включително и чрез публичния спор с проф. Милена Кирова относно жанровата същност на творбата. Следвайки класически постмодерни образци (от Умберто Еко до Милорад Павич), писателят използва нелинейната, паралелно-асоциативна, лабиринтообразна структура на речника и енциклопедията, за да разкаже романовата история (със сюжет от Западното средновековие: чумната епидемия от 1348). Спорът с проф. М. Кирова му дава повод да аргументира писателската си представа за жанра („това, което не е роман, но не е и нищо друго, е роман“). Романът е отличен с наградата Южна пролет за дебют (2004).

Впоследствие жанровата представа се променя или поне изгубва част от радикализма си. („Сега смятам за роман въображаема история със също такива герои, разказана с художествено въздействащ език и с достатъчно голям обем“, който предлага свободата да се изгради по-сложна история и по-интересни герои, ще заяви 15-ина години по-късно, уточнявайки, че в основата си историята може да е истинска, а героите – исторически лица, но непременно с елемент на фикция.) Милен Русков изобщо не е сред писателите, за които може да се отнесе клишето, че цял живот пишат една книга. Напротив, романите му са силно физиономични, отличаващи се един от друг не само по тематиката, но и по направата си, в следваните жанрови модели; всеки от тях поставя и изчерпва различна тема, оперира в собствена област на културата, но във всички се усеща плътното присъствие на Историята: Русков е „културен“ автор, интересуват го „световни“, универсални проблеми, особено в първите два романа, в които „българска следа“ напълно отсъства.

Това се отнася и за втория роман – „Захвърлен в природата“ (2008), чийто предмет е проникването на тютюна в Стария свят, а сюжетът е разигран в ренесансова Испания в нескрит диалог с класически европейски образци. Книгата е отличена с наградата ВИК за роман на годината (2009) и с личната награда на критика Светлозар Игов Дъбът на Пенчо (2009). Преведена е на англ. ез. от Анджела Родел (“Thrown into Nature”, 2011).

Но големият успех спохожда Милен Русков с третия му роман – „Възвишение“ (2011), единодушно припознат за събитие както от специалистите, така и от „широката“ публика. Асимилирайки опита на 1990-те години в усвояване на „езиците на родното“, Русков си позволява (умерена все пак, избягваща радикалния скандализъм на 90-те) депатетизация на най-идеологическия, символно натоварен период в българската история – разказване на националния мит „отвътре“ и „отдолу“, от позицията на „малкия човек“ (който прави Историята) и на един низов, „негероичен“ език, изпъстрен с диалектизми и хумор, но без това да води до снизяване и пародия. Постигнато е спокойно примиряване на двата плана на Историята и Епохата – „високия“ и „ниския“, патетичния и тривиалния. След зашеметяващия си успех романът закономерно получава своята не по-малко успешна киноекранизация (2017, реж. Виктор Божинов), както и театралната си версия (в Пловдивския драматичен театър, 2013, реж. Иван Добчев). Успехът на романа отприщва поредица най-престижни признания за писателя: отличието Златен век на Министерството на културата (2012), Националната награда за литература Христо Г. Данов (2012), Наградата за литература на Европейския съюз (2014) и Националната литературна награда Елиас Канети (2017).

Интересът към българската история – в същия план на гледането ѝ „отвътре“ и „отдолу“ – продължава и в следващия роман – „Чамкория“ (2017; първоначално излиза в две части; във второто си издание от края на годината е съкратен до един том). „Външният“ исторически обхват е стабилизирането на държавата през втората половина на 1920-те години след острата поляризация през първата. В конфликта между десните/етатистки и левите/анархистки сили е попаднал „малкият човек“, който търси начини да оцелява с по-големи или по-малки компромиси със съвестта. Продължават и експериментите с някои периферни и низови равнища на езика.

Милен Русков е автор и на няколко разказа, несъбрани в книга („Сбогуване с платониците“, „Монетата на Амундсен“, „Американски поети“).

Пламен Антов

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова