Михаил Арнаудов

Арнаудов, Михаил Петров (Русе, 15.10.1878 – София, 18.02.1978). Начално и средно образование получава в родния си град. Следва славянска филология в Софийския университет (1895–1898). Още като студент проявява интерес към научната работа. Специализира в Германия (Лайпциг и Берлин, 1898–1900) индогерманско езикознание, философия и литература при А. Лескин, Е. Виндиш, Ф. Бругман, В. Вунд, К. Гелднер и др. След завръщането си в България работи като гимназиален учител във Видин и София. Заминава на специализация в Прага (1903–1904), където защитава докторска дисертация по философия, славянска филология и индология при Т. Масарик, Й. Зубати и И. Поливка. През 1907 работи като поддиректор на Народната библиотека в София. Във връзка с научните си изследвания посещава Лондон и Париж (1908–1909). Доцент (1908), извънреден професор (1914), редовен професор (1919) в Катедрата по сравнителна литературна история и неин титуляр в периода 1928–1944. Декан на Историко-филологическия факултет (1921–1922), директор на Народния театър (1926), ректор на Софийския университет (1935–1936), председател на СБП. През 1918 е избран за дописен член на БАН, а през 1929 – за действителен член (академик). Член на Украинската академия на науките, на Унгарската литературна академия „Петьофи“; почетен доктор на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943). Редактор на сп. „Българска мисъл“. От юни до септември 1944 е министър на просветата. Новата власт след 9 септември му приписва „фашистки възгледи“, поради което е арестуван и осъден от Народния съд на доживотен затвор. По-късно присъдата му е намалена на 10 години строг тъмничен затвор, а след намесата на акад. Державин, В. Червенков и след представянето на подписка на интелектуалци в негова защита през 1945 той е освободен. Българската академия на науките полага усилия да му помогне, като му се възлагат конкретни научни задачи и му се изплащат хонорари, за да може да осъществява изследванията си спокойно. Работи в Института за литература (1955–1964).

Първата му публикация е в русенското сп. „Извор“ (1895). Сътрудничи на множество периодични издания, сред които списанията „Училищен преглед“, „Сборник за народни умотворения“, „Списание на БАН“, „Пролом“, „Родна реч“, „Просвета“, „Слънце“, „Македонски преглед“, „Славянски глас“, „Листопад“, „Завети“, „Сердика“, „Литературна мисъл“, в. „Народна култура“ и др. Издава съчиненията на Н. Рилски, В. Априлов, Ил. Макариополски, Г. С. Раковски, Хр. Ботев, Ив. Вазов и др.

Научните интереси на М. Арнаудов са много и разнообразни, а изследванията му впечатляват със своята мащабност. На първо място, и то не само по време, са трудовете му по фолклор, които го превръщат в един от най-значимите български изследователи в тази област. Според М. Арнаудов фолклорът стои в основата на всяка литература и национална култура. В центъра на вниманието му са народните приказки и тяхната класификация, обредите и легендите, баладните мотиви в народните песни, „Веда Словена“ и др. Фолклорните му разработки са насочени още към корените на нестинарството, обредите, водещи началото си от Индия, през Персия до Европа, към кукерските игри. Приносни са и изследванията му по история на българската фолклористика, както и тези за връзките на художествената литература с народното творчество.

Литературният периметър, в който М. Арнаудов разполага интересите си, е от литературата на Българското възраждане до творци, които са негови съвременници. Автор е на монографии за някои от най-изтъкнатите възрожденски личности: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Иларион Макариополски, Иван Селимински, Георги С. Раковски, Григор Пърличев, братя Миладинови, Любен Каравелов. В тях Арнаудов изследва дълбоката връзка между личността и историята; трудовете му върху Възраждането представят ярко и задълбочено основните аспекти на епохата.

Михаил Арнаудов е автор и на проникновени изследвания за Ив. Вазов, П. К. Яворов, Д. Дебелянов, К. Христов и др. класици на следосвобожденската ни литература. Анализите му стъпват на солидна фактологична основа и показват огромната му ерудиция и способността му да се ориентира отлично в сложния художествен свят на всеки от творците, за които пише.

Приносна за историята на българската литература е и многотомната „Библиотека „Български писатели“ (1929–1930), осъществена по идеята и под редакцията на М. Арнаудов. Тя включва изследвания за живота, творчеството и идеите на 40 водещи български писатели от Възраждането до края на 20-те години на ХХ век, разпределени в шест тома. За автори на очерците са привлечени учени като В. Пундев, Г. Константинов, Ст. Младенов, Б. Йоцов, Цв. Минков, Ст. Попвасилев, К. Гълъбов, а част от текстовете са написани от самия М. Арнаудов. Целта на поредицата е да послужи „като увод в една същинска история на литературата, каквато ще се пише по-късно“. Арнаудов използва донякъде литературноисторическия опит и системите на Ив. Шишманов и Б. Пенев, но внася и нови акценти, изхождайки от концепциите на проф. Вунд и от критическата практика на Сент-Бьов.

Михаил Арнаудов насочва изследователското си внимание и към крупни фигури в литературния живот на Европа: Й. В. Гьоте, Ж.-Ж. Русо, Ларошфуко, Х. Сенкевич, А. С. Пушкин, Ф. М. Достоевски и др.

В областта на литературната теория са книгите му „Увод в литературната наука“ (1920, второ допълнено издание под заглавие „Основи на литературната наука“, 1942) и „Психология на литературното творчество“ (1931), които са замислени като две части на едно цяло. Според схемата, която Арнаудов разработва, литературната наука се разграничава по линията класическо – романтическо, а всички явления се вписват в психологията, историята или естетиката. Отделният автор се разглежда като единно цяло от идеи, съвкупност от качества и слабости. Теоретичните постановки в трудовете на Арнаудов намират практическото си приложение в анкетите, които разработва. Най-същественото в тях е ключовата роля, която се отрежда на психологията в осмислянето на хуманитаристиката като цяло. „Психология на литературното творчество“ изследва творческия процес и художественото мислене, връзките с наблюдението и възприятието, прототипите и типа, „творческия инстинкт“, „несъзнаваното“ и др.

Носител на орден Св. Александър, IV степен (1938), орден Народна република България, І степен (1968), на званията Народен деятел на културата (1968) и Народен деятел на науката (1969).

Книгата му „Психология на литературното творчество“ е преведена на рус. език (1970).

Емилия Алексиева

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)