Найден Шейтанов

Шейтанов, Найден Христов (Троян, 1890 – София, 1970). Завършва гимназия в София. Следва история и философия в Лайпциг и Прага. Защитава докторат в Германия. Преподава немски eзик в Първа софийска мъжка гимназия. Сътрудничи на списанията „Златорог“, „Българска реч“, „Философски преглед“, „Съдба“, „Философия и социология“; на вестниците „Хемус“ (Троян), „Литературен глас“, „Изгрев“ и др.

Найден Шейтанов е есеист, народопсихолог, историк, културолог. Студиите и есетата му, публикувани предимно в „Златорог“, засягат широк спектър от проблеми, отличават се с оригинална гледна точка и самобитен стил. Занимават го характерът и съдбата на източната и западната цивилизация (есетата „Цар Долар“, „Съдбата на славянството“), видни личности от българската културна история (св. св. Кирил и Методий, Христо Ботев, Петко Р. Славейков), езическите елементи в българската култура, орфизмът, нестинарството, циганското присъствие, митологията на балканските земи, историческите предания. Изследва тракийския орфизъм. Шейтанов е измежду първите български историци, подчертали значимостта на тракийската античност за културата на Европейския югоизток. Пръв анализира българския еротичен фолклор. В студията си „Сексуалната философия на българина. Увод в нашия неофициален фолклор“ („Златорог“, 1932, №3) застъпва тезата за „силно еротична отсянка“ в манталитета на българина, за „български сексопантеизъм“, като се позовава на българския еротичен фолклор в най-широките му прояви – космогония, ономастика, битов и анималистичен фолклор, поговорки, заклинания и др. Шейтанов смята, че българският „примитивен езически светоглед“, „осмислен и извисен“, може да послужи като основа на „движение за оригинална философия, наука, изкуство и литература“. Това кредо осъществява в собственото си художествено творчество – книгите „Любов. Вселеноглед. Начало“, „Любов. Вселеноглед. Човек“ и драмата „Царвулиада“, която за разлика от опоетизираната еротика на „Любов. Вселеноглед…“ пресъздава психологическия и социален примитив в грубата му до вулгарност голота. Липсата на действие, абсурдистко-дадаистичният диалог, метафоричната обобщеност на персонажа, изпъстреният с диалектизми и неологизми език причисляват тази драма към характерните за 20-те години на ХХ в. опити за български авангардизъм. Шейтанов е сред първите изследователи на циганското малцинство в България. Автор е на „Речник на циганския език“ и на трактат по „циганология“. Чужд на студения академизъм, той подхожда към всяка тема като поет, но най-много се вълнува от българското „чутовно минало“. Книгата му „Великобългарски светоглед“ и историческите му есета са написани в поетично приповдигнат, месианско-пророчески стил, с патриотична страст, но без шовинизъм. Пише учебни помагала: „Отечественознание за IV отделение“ (в съавт. с Ив. п. Василев), 1941; „Учебник по българска и обща история за III прогимназиален клас“ (в съавт. с Б. Божиков), 1942 (1943).

Псевд.: Тилилей, Труве Демон, д-р Н. Ш.

Цветанка Атанасова (текст и библиография)