Недялко Славов

Недялко Славов; Държател: Недялко Славов, личен архив
Кратка информация
Име Недялко Славов Славов
Роден
гр. Пловдив
Жанровеесета, лирика, пиеси, поеми, поезия, разкази, романи, стихотворения
ИзданияДружба, Пламък, Страница, Литературен вестник, Пулс, Съвременник, Везни

Славов, Недялко Славов (Пловдив, 12.12.1952). Роден в семейството на преводачка от немски език и на журналист и фейлетонист. Завършва гимназия в родния си град, българска филология в Пловдивския университет (1984) и културология в Софийския университет (1989). Работи в сферата на културата, печата и книгоиздаването, а от 2000 е писател на свободна практика. Член на редколегията на сп. „Страница“. Съставител на антологията „Съвременни пловдивски поети“ (2003). Инициатор на Международния фестивал за театър и съвременен танц „Черната кутия“, който се провежда от 2007 в Пловдив.

Славов започва да пише поезия в гимназиалните си години. Публикува стихотворения, поеми, разкази и есета в сп. „Пламък“, „Дружба“, „Съвременник“, „Везни“, „Страница“, в. „Пулс“, „Литературен вестник“ и др. През 1981 излиза дебютната му стихосбирка – „Сърдечни сезони“. Във втората си книга – „Оптимистична поема“ (1986), авторът е вече с изградена лирическа похватност, а поетичното вглеждане в човешкото битие става все по-изтънчено и издирващо опорните точки на съществуванието. Темите за детството, словото, времето и тайната на света са основната тъкан на тази поезия. По-късната лирика на Славов – сборника с поеми „0 – 24 h“, става все по-интелектуализирана и ерудитска, залагаща основно на ефекта на изненадващата метафорика, афористичния лапидарен стил, в някои отношения влизаща в духа на сюрреализма и късните авангарди.

През 2003 излизат пиеси на Славов, написани в жанра на абсурдистката драма, но носещи проблематиката на съвремието. Комедията „Аляска“ се приближава до поетиката на Йонеско, със засилено присъствие на гротеската, парадокса, клишето, безсмислената фраза, демонстриращи разколебаните възприятия и безсилието на логическите съждения в едно клоунадно човешко битие. Пиесата „Дън от Жъ-уан“ се възползва от фигурата на Дон Жуан, за да проблематизира в абсурдистка тоналност феминизацията като „модерно изповедание“ и разпада на европейската митология в един глобализиращ се свят. Наред с подчертаното пародиране на психоанализата биват проблематизирани културата на тоталната либерализация, рушаща половата граница, консуматорството като нова „религия“ и бюрократизмът в едно лишено от цел съществуване. „Борса за трупове“ дискутира противостоенето шофьор–пешеходец, представяйки култа към автомобила като процес на дехуманизация и лишаване от същински стойности.

От 2010 Славов се насочва основно към романа. Последователно излизат романите му „Фаустино“ (2010), „Вертиго“ (2012), „Портрет на поета като млад“ (2013). Романът „432 херца“ (2015), в унисон със „сензационния роман“, изхожда от една историческа мистификация – пренастройването на тона „ла“ през 1939 по указ на Гьобелс от 432 на 440 херца. Творбата обаче не се плъзва по линията на криминалното. Наративното ѝ изграждане с минимална „външна“ действеност дава възможност за едно лиризирано разсъждение за творчеството в свят на изгубената хармония. Романът „Камбаната“ (2016) също се основава на един крупен художествен и културен образ – църковната камбана. Книгата до голяма степен влиза в традицията на „коренотърсаческата литература“ (В. Попов, Н. Хайтов, Д. Фучеджиев). Тя представя света на едно запустяващо село, в което се завръща бившият затворник Вено и се заема да защитава останалите жители от върлуващите цигански банди и да опази църковната камбана. Наред с библейските отпратки и мотиви романът кореспондира с естетиката и философията на киното – животът е представен като сменящи се кадри, изрисувани върху куп страници, има и директна отпратка към шедьовъра на А. Куросава „Седемте самураи“ – прозвището на Вено е „Самурая“. Романът е изпълнен с безпокойство в едно битие без Бог, лишено от традиционни опори и оставено на хаоса и насилието. Романът „Пиафè“ (2018) също е насочен към съвремието, но е посветен изцяло на темата за трагичната невъзможност, съпътстваща любовта между мъжа и жената. Творбата представя любовта, възползвайки се от необичайна метафора – танцовата стъпка на едно място на коня, наречена „пиафè“, сякаш предаваща мигновеното синхронизиране на двама души, обречени на раздялата.

Славов е носител на редица награди, сред които: наградата Иван Николов (2006), Националната награда Христо Г. Данов (2011 и 2017), наградата за съвременна българска проза Хеликон (2015 и 2016).

Негови творби са превеждани на англ., грц., нем., рус. и унг. ез.

 

Николай Кирилов