Николай Хайтов

Хайтов, Николай Александров (с. Яврово, Пловдивска обл., 15.09.1919 – София, 30.06.2002). През 1938 завършва гимназия в Асеновград, а през 1943 – Лесовъдния отдел на Агрономическия факултет на Софийския университет. След като се дипломира като инженер-лесовъд, работи в горски стопанства из Родопите и Рила.

Дебютира на тридесет и шест години с очерци и публицистични статии. Сътрудничи на сп. „Септември“, в. „Работническо дело“, в. „Кооперативно село“ и др. Очерците, които публикува в периодичния печат, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957. От 1959 е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във в. „Народна култура“ и сп. „Наша родина“, главен редактор е на сп. „Родопи“ (от 1966). Член е на Управителния съвет на СБП (от 1966), негов секретар (1966–1968) и председател (1993–1999). Избран е за академик на БАН през 1997.

Автор е на редица книги с документално-историческа тематика – „Хайдути“ (1960), „Жени-хайдутки“ (1962), „Родопските комити разказват“ (1972), „Капитан Петко войвода“ (1974). През 1965 излиза „Шумки от габър“ – есеистична книга за Родопите, в която история, съвременност и природа се преплитат, за да изградят един завладяващ образ на планината.

Две години по-късно излиза и малък сборник, който превръща Николай Хайтов в един от най-значимите автори на съвременната българска литература – „Диви разкази“. След публикуването си книгата предизвиква трескава рецепция – в рамките на 10 години тя е преиздадена 6 пъти в общ тираж от около 200 000 екземпляра. Творбата става формален повод за полемика, началото на която слага статията на Никола Георгиев „Препрочитайки „Диви разкази“ от 1973, публикувана в сп. „Литературна мисъл“. Основният опонент на Н. Георгиев е Тончо Жечев. Около двамата се групират два „лагера“ – този на т. нар. „импресионистична критика“ (Т. Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров и др.) и този на идващото ново поколение литературоведи, което се стреми към „аналитично“ изследване на литературата (Н. Георгиев, Искра Панова, Огнян Сапарев, Атанас Натев и др.). Основният прицел на „аналитиците“ обаче е не толкова импресионистичният подход, а по-скоро догматичната марксическа критика. Според литературоведа Боян Манчев полемиката около „Диви разкази“ представлява кулминацията и едновременно с това заключението на един процес на реформиране на българското литературознание. Въпреки разразилия се спор творбата получава безспорна подкрепа и от двата лагера и бива преутвърдена.

И други статии и книги на Хайтов предизвикват широки обществени дискусии: за гроба на Левски, за българския език, за български национални герои като Капитан Петко войвода.

Николай Хайтов пише и над 10 пиеси. По негови сценарии са създадени филмите „Козият рог“ (1972), „Дърво без корен“ (1974), „Мъжки времена“ (1977), телевизионната поредица „Капитан Петко войвода“ (1981), „Орисия“ (1983) и др.

Носител е на Димитровска награда за проза (1969), на литературната награда Йордан Йовков (1995), на Вазовата награда за литература (1997), както и на орден Стара планина (2000).

Произведения на Хайтов са преведени на около 30 езика.

Иван Христов

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова