Николай Хрелков

Хрелков, Николай Радев (Бяла Слатина, 16.12.1894 – София, 27.08.1950). Произхожда от рода на Любен и Петко Каравелови. Отраства и завършва средното си образование в Бяла Слатина. Пристига в София да се запише в Рисувалното училище (октомври 1910), но записванията са приключили. С препоръката на своята учителка от гимназията Санда Йовчева, която отрано открива литературните му заложби, попада в средата на Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов, Александър Балабанов и Людмил Стоянов. В София се самообразова и работи към Реквизиционното бюро при Министерството на финансите (1914–1918). Редовната си военна служба отбива на фронта (1917–1918). В началото на 1919 става член на БРСДП (т.с.), която скоро след това се преименува на БКП. От ноември същата година окончателно се установява в София. Работи като коректор в издателство „Цвят“ (1919–1920), служител по доставките на обувки и облекло за войската (1922), контрольор по трамвайната линия София – Княжево – до Деветоюнския преврат през 1923. След атентата в църквата „Света Неделя“ на 16.04.1925 и последвалите арести се укрива в провинцията. Освен че е ляв активист, той е и сред основателите и идеолозите на сп. „Пламък“, затова след арестуването на Гео Милев заради поемата „Септември“, публикувана там, оставането на Хрелков в България би било наистина самоубийствено. През юли 1925 отпътува с туристически кораб по река Дунав за Австрия. Емигрира във Виена (28.08.1925), където става куриер на задграничното бюро на БКП, а после – и на Международната организация за подпомагане на революционерите. Често му се налага да преминава нелегално границата, за да стигне със задачи до Загреб. При един от тези курсове е заловен и осъден на 100 дни строг тъмничен затвор, които излежава в Новосадския затвор (1927), там заболява от фаталната за него туберкулоза. След излизането си от затвора заминава за Париж под името Крум Тимофеев. В конспираторските среди е наричан още и Песник (поет). В България се връща през есента на 1928. През 1931 става библиотекар в Министерството на народното просвещение. Пак тогава участва в основаването и става един от ръководителите на Съюза на приятелите на СССР, а също и основател и ръководител на Съюза на трудовоборческите писатели в България. Участва в голямо количество културни и пропагандни партийни инициативи: събитията на Работническия клуб на ул. „Позитано“, репетициите на театър „Сините блузи“, литературни четения в София и провинцията. Редактира леви периодични издания. Член е на Окръжния комитет на БКП в София (1932–1934). Живее изключително бедно, поради което е организирана всенародна подписка от нелегалния Работнически младежки съюз (РМС) за материалното му подпомагане. През 1941–1942 влиза в активен контакт с Никола Вапцаров. След разстрела му е интерниран в с. Лъджене (сега квартал на Велинград) от 1942 до 1943. Последните години от живота си прекарва в Горна баня (сега квартал на София), където работи с Елин Пелин и Александър Балабанов. След 9 септември 1944 участва в културната бригада „Република“. Членува в СБП.

Първите литературни опити на Н. Хрелков датират от ранните му ученически години. В прогимназията издава ръкописен вестник. Първите му публикации са в сп. „Червен смях“ и „Социалистически преглед“ (1919–1920). Следват публикации във в. „Червен смях“. Ранната му поезия е повлияна от символизма, в този си период сътрудничи на „Везни“ и „Хиперион“. През 1922 година се сближава с Антон Страшимиров, Гео Милев, Марко Марчевски и Христо Ясенов, което ще му открие полета за нова литературно-политическа дейност. В творчеството му нахлуват темите на народните страдания и бунта, следвоенната атмосфера добива един по-конкретен поетически облик. Във времето след Септемврийското въстание от 1923 Хрелков още по-решително променя поетиката и идейността на поезията си. През 1923 заедно с Марко Марчевски и Стефан Мокрев издават седмичен литературен вестник „Възход“, чието четвърто издание е конфискувано и вестникът престава да съществува. Веднага след това Николай Хрелков, Марко Марчевски и Христо Ясенов подготвят издаването на списание „Пламък“ и канят за главен редактор Гео Милев. Хрелков започва активно сътрудничество на партийни и антифашистки издания – сп. „Нов път“, „Пламък“, „Наковалня“, в. „РЛФ“, „Щит“, „Литературен преглед“, „Кормило“, „Заря“ и др. В Георги-Бакаловото списание „Нов път“ публикува стихотворения, които ще го наредят сред поетите, представители на „септемврийската литература“ („Сън“, „Разгром“, „Песен“, „Недовършена страница“). В началото на 30-те години публикува най-известните си лирически текстове – баладите „Среднощна коситба“, „Балада за три сестри“, „Смърт под Габровница“, както и баладичната антивоенна поема „Среднощен конгрес“, излязла в самостоятелно издание (1932). Фолклорните образи и мотиви и съвременната действителност се преплитат в тях по начин, който напомня за „септемврийската поезия“ на Асен Разцветников. След 9 септември 1944 темите на Хрелковите стихотворения са избирани и развивани в концепциите на левия активизъм: новопридобитата народна свобода, благото на труда, подвигът на поборниците за новата действителност, българо-съветската дружба („Девети септември“, „Девойка с шмайзер“, „Над Батулия“, „Октомври – тридесет и втория“, „Димитровград“, „На класата“ и др.). Пише и сатира („Благоразумният“, „Мисли мои“, „Нашенските маяковци“). В атмосферата след успешния комунистически преврат започва да преработва поемата „Среднощен конгрес“ и я подготвя за ново издание (1950). Работи и над романа си „Последният бой“.

Първата му лирическа книга излиза посмъртно – „Дочакан ден“ (1952), под редакцията на Димитър Осинин. Следва и първата му посмъртно издадена книга със сатирични произведения – „Неотразимото“ (1953) – отново под редакцията на Осинин.

В българската литературна среда Хрелков има значимо присъствие и като преводач. Негов е първият български стихотворен превод на „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин (1936). Превежда творби от Пиер-Жан дьо Беранже, Виктор Юго, Кнут Хамсун, Тарас Шевченко, Максим Горки, Александър Блок, Сергей Есенин, Андрей Бели, Демян Бедни, Едуард Багрицки и др.

Носител е на Димитровска награда (1950).

Псевд.: Виктор Байгулев, Давид Байгулев, Виден Видев, Дякон Червени, Витан Клиновски, Бландсен, Сретен Белий, Сретен Пробойница, Харолд Чий, Братован Чуковец, Юниус.

Негови стихотворения са превеждани на рус. и укр. език.

Елка Димитрова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова