Павел Вежинов

Вежинов, Павел (псевд. на Никола Делчев Гугов) (София, 9.11.1914 – София, 21.12.1983). Изключен за леви убеждения, завършва гимназия като частен ученик (1938). Учи философия в Софийския университет (1939–1944). През есента на 1944 заминава на фронта, където е кореспондент и главен редактор на в. „Фронтовак“. Заместник главен редактор на в. „Стършел“ (1947–1951), на сп. „Септември“ (1951–1954). Сценарист, заместник генерален директор и председател на Художествения съвет в Българска кинематография (1954–1972), главен редактор на сп. „Съвременник“ (от 1973).

Печата за първи път през 1932 във в. „Жупел“ (с псевд. Мустафа). Сътрудничи на в. „РЛФ“, „Щит“, „Литературен преглед“ и на сп. „Изкуство и критика“. Изявява се като художник урбанист още с дебютния си сборник разкази „Улица без паваж“, включващ скици в репортажен стил на мизерното всекидневие и стремления на хората от столичните предградия. Сборникът с разкази „Дни и вечери“ бележи подчертан аналитико-психологически усет и интерес към персонажи от буржоазните среди. В романа „Синият залез“ те са в центъра на изображението. Стремейки се към интригуващо социално-изобличително повествование, Вежинов съчетава елементи на криминалната, диаболичната, еротичната и булевардно-сензационната литература. При публикуването на романа през 1947 този тип литература е в рязко противоречие с новите обществено-културни и естетически конвенции и „Синият залез“ е отхвърлен от критиката като проводник на упадъчни фройдистки, порнографски и други идеи. Междувременно Вежинов пише хумористични разкази, пародии и фейлетони, посветени на актуалната обществена действителност. Осмисля и военновременните си впечатления в поредица творби, най-значими от които са повестите „Втора рота“ и „Златан“. Въпреки известния идеен схематизъм и описателност в тях на преден план са изведени проблемите на човешката личност. Наблюденията върху нейната социализация и историческа активност се задълбочават в творбите с антифашистка насоченост – повестите „В полето“ и „Далеч от бреговете“, новелата „Нашата сила“. В тях повествователният фокус постепенно се премества от непосредствената събитийна динамика към етиката и от там – към философията на революционното движение.

Белетристичният конфликт на равнището на светоглед и философски концепции е най-отчетлив в романа „Звездите над нас“. В него персонажите съидейници се конфронтират в зависимост от възгледите си за ролята на отделната личност в обществените процеси, за революционно-практическата приложимост на теоретичното познание и т.н. Диалозите им, съдържащи явни или скрити цитати, отварят романовия сюжет към класическото философско наследство (И. Кант, Б. Спиноза) и към идейните полемики в България през 30-те години на ХХ в. (Д. Михалчев – Т. Павлов). Тук се набелязват контурите на обобщаващата антропологична представа за личността, която ще се утвърди в прозата му през втората половина на 70-те години. А през 60-те той тематизира главно кризата на моралните ценности в съвременното общество. След неуспешния опит да съчетае в „Сухата равнина“ злободневна строителна проблематика с конвенциите на т.нар. производствен роман Вежинов отново се обръща към кратките повествователни форми в сборника с разкази „Момчето с цигулката“ и „Дъх на бадеми“. Моралният упадък в съвременното общество е предмет на анализ и в романа „Малките приключения“, в който чрез историята на една професионална проститутка са осветлени социални явления и типове, премълчани до този момент в българската литература.

Нравствената тревога сближава социално-психологическата проза на Вежинов с фантастичните му творби (повестите „Сините пеперуди“, „Когато си в лодката“ и „Над всичко“, романа „Гибелта на Аякс“). Свободно от технически атрибути, изображението клони към поетиката на загадъчно-чудесното, при което представлява поле по-скоро за етично-психологически и философски, отколкото за научнопрогностични заключения. Интересът не е насочен толкова към атрибутите на техническия прогрес, колкото към промените в мисленето на съвременния човек, провокирани от епохалните научни открития. Затова в контекста на следвоенната българска научнофантастична литература прозата му стои много по-близо до Ал. Геров, отколкото до Л. Дилов. Духовната си свързаност със съвременността Вежинов заявява и в криминално-приключенските творби, предназначени предимно за юноши („Следите остават“, „Произшествие на тихата улица“), и в творбите на спортна тематика („Знамена на стадиона“, криминалната повест „Голямата стъпка“, репортажно-пътеписните бележки за олимпиадите в Хелзинки и Мелбърн).

След новелистичното творчество през 60-те години темата за приемствеността преминава в романа „Нощем с белите коне“, в който нравственото поведение на личността е ретроспективно обвързано с родословните ѝ корени, така че днешните ѝ действия се разкриват като брънка от дълголетен историко-социален процес. Романът е равносметка на един човешки живот, но и средоточие на проблеми, разисквани и в предишни произведения на Вежинов: за отчуждеността като интимно състояние на индивида, за стимулиращата роля на любовта и изобщо на духовната взаимност, за уязвимостта на творчеството в едно анормално общество, за моралните основания на обществена отговорност на науката и т.н. Третоличната обектно-пластична изразност е съчетана с метафоричната обобщеност и емоционална експресивност на предметната среда, интригуващата фабула – с лайтмотивни повторения. Сред тях най-значим е мотивът за белите коне, символизиращи волност и благородна просветленост на духа.

Повестите „Бариерата“, „Езерното момче“, „Белият гущер“, „Измерения“ и романът „Везни“ може да се означат като „антропологични“, доколкото в тях Вежинов търси в човешката природа определящите историческата ѝ еволюция първични мистерии и структури. Обединяващо за повестите е деликатното подсказване на опасността от емоционалното обедняване на личността в удобно устроената съвременна цивилизация. Предмет на художествения анализ са светогледно-психологическите корелации разум – емоции, интелект – инстинкт, логика – интуиция, посредством които човекът се идентифицира сред обкръжаващия го природен и социален космос като мислещо и творящо същество. Героите на Вежинов населяват противоречив и многоизмерен свят, в който „здравият разум“ далеч не е единствено възможната понятийна система и губи привилегията си да отсъжда истинността или неистинността на конкретния факт; свят, чийто смисъл не се разкрива без проявите на хаотичното, абсурдното и некаузалното. Тези прояви не се възприемат като нарушения или отклонения от нормалното или общоприетото, а като неделима част от общата картина на света. Затова специфичен белег на изображението в тази проза е раздвоеността между реалното и фантазното, житейски правдоподобното и символно-чудесното, първичното и загадъчно-необяснимото. „Бариерата“ е един от най-красноречивите примери за огледалното съполагане на две примерни противоположности: музикантът Манев, който прави, но не твори музика, и който владее до съвършенство законите на елементарната формална хармония (метафора на „безвъпросната яснота“), е поразен от случайните и акаузални връзки между всичко, до което се докосне сетивността на Доротея. Всъщност именно тези връзки достигат същността на нещата. След 1989 повестта (заедно с романа „Нощем с белите коне“) е едно от най-популярните и преиздавани произведения на писателя.

Противоречивите реакции на литературната критика до 1989 към творчеството на Вежинов обясняват напрежението между неговите политически убеждения и съзнанието за „вътрешната свобода“ на авторската индивидуалност. Окачествен приживе като писател комунист, Вежинов остава аристократично недосегаем за претенциите на официалното литературознание и същевременно се радва на задълбочени критически прочити. Деликатно полемичен – в част от художествените си текстове и в интервюта за литературната периодика, Вежинов изразява пренебрежението си към очакването от съвременните писатели да се посветят на т.нар. „съвременен герой“, „историческия оптимизъм“ или „познатата истина в изкуството“ като художествена реализация на социалистическия реализъм. В авторефлексията на Вежинов ключови отправни точки са свободата на „творческата импровизация“, условностите на литературния жанр, първостепенното значение на сюжета като „вътрешна организация на материала и негова структура“, както и недоверието към достоверната случка („емпиричната фактура“) като достатъчно основание за появата на един художествен текст. Вежинов пише проза, в която „случката не бива да носи идеята като етикет на челото си“, която „не сочи с пръст истината“, а предоставя на читателя възможност да я открие сам. Разнородните читателски отзиви за неговите произведения, както и естетската дистанция спрямо догматизма на официозната критика, провокират прозаика да мисли книгите си и литературата изобщо през продуктивното противоречие между намерението на художествения текст и намеренията на читателя.

Павел Вежинов е автор на сценарии на игрални и телевизионни филми: „Следите остават“, „Специалист по всичко“, „Неспокоен дом“, „Дъх на бадеми“, „Процесът“, „Скорпион срещу дъга“, „Трета след слънцето“, „Тримата от запаса“, „Зарево над Драва“, „Аз съм атомна“, „Бариерата“ и др.

Носител е на най-големите държавни отличия на своето време, сред които на ордена Народна република България, II ст. (1964), званията Народен деятел на културата (1970) и Герой на социалистическия труд (1974), четири пъти е лауреат на Димитровска награда (1950, 1951, 1971 с колектив, 1976) и др.

На чужди езици са преведени следните негови творби: „Следите остават“ (рус., словен., унг.), „Далече от бреговете“ (англ.), „Нашата сила“ (нем.), „Произшествие на тихата улица“ (чеш.), „Втора рота“ и „Следите остават“ (рус., кит., чеш.), „Сините пеперуди“ (чеш.), „Момчето с цигулката“ (рус.), „Гибелта на Аякс“ (рум., рус.), „Кутия за енфие“ (унг., чеш.), „Нощем с белите коне“ (естон., казах., кит., литов., нем., пол., рум., рус., словаш., слов., укр., чеш.), „Бариерата“ (рус., слов., укр., унг., слов., чеш.), „Езерното момче“ (литов., рус., унг.), „Малки семейни хроники“ (чеш.), „Везни“ (пол., рум., словаш.).

Псевд.: Н. Делчев, Леля Трендафила, Мустафа, Павленко, Пейчо, Пигмалион, Н. Смехов, Фекете, Хороводец, Чучурин

Сабина Беляева, Добромир Григоров

Библиографията е изготвена от Диана Ралева (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)