Петко Тодоров

Тодоров, Петко Юрданов (Елена, 26.09.1879 – Шато д’Е, Швейцария, 14.02.1916). Роден в заможно чорбаджийско семейство с широки културни интереси, което е в роднински връзки със семейството на Стоян Михайловски. Учи гимназия в Търново (1894–1895). Като ученик се увлича от идеите на социалдемокрацията, чете марксистка литература, създава литературни групи, устройва неделни четения. През 1896 г. заминава с брат си Христо за Тулуза, Франция, и постъпва в „Лисе насионал“. Чете руска и френска литература (А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Л. Н. Толстой, Г. Флобер, Ги дьо Мопасан и др.), сътрудничи на в. „Ла Депеш“, свързва се с френски общественици – Ж. Жорес и др. Пише антимонархически статии. През 1897 г. се връща в България. Установява се в Русе, заедно с Ив. Белинов издава в. „Законност“, в който помества статии по обществено-политически въпроси. Заради Възвание към русенските граждани, насочено срещу правителството и княза, е изправен пред Русенския окръжен съд, но е освободен като малолетен. Следва право в Берн, Швейцария (1898), литература в Берлин и Лайпциг; завършва през 1904. В началото на XX в. под влияние на П. П. Славейков и д-р Кр. Кръстев подлага на преоценка обществените и естетическите си възгледи. Започва да изучава философията на немския индивидуализъм. През март 1912 г. заминава да се лекува от туберкулоза на о-в Капри, където се запознава и се сближава с М. Горки. Умира в Швейцария; тленните му останки са пренесени и погребани в София на 15 юни 1921 г.

Първото си произведение – очерк за Иларион Макариополски, Тодоров написва като ученик във второ отделение. В ученическите си години пише стихотворения, разказчета и скици, които печата в ученическите издания в. „Другар“ и в. „Съвременна младеж“, а по-късно – в списанията „Искра“, „Светлина“ и др. Някои от тях събира в първата си книга „Драски“ (с псевдоним Пенко). Следващата му книга „Стихове на скучната лира“ излиза под същия псевдоним. Ранното творчество на Тодоров е повлияно изцяло от идеите на социалдемокрацията, разработва социални проблеми, но не се отличава със забележителни художествени качества. Петко Тодоров продължава да пише социални разкази и в Тулуза – публикува ги в социалистическите издания „Ново време“, „Работнически вестник“, „Червен народен календар“ и др.

В края на 1899 г. написва първата си идилия – „Певец“, бележеща промяна в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В следващите произведения – идилии и драми, Тодоров съчетава тези идеи с изконно български психоемоционални характеристики; в народностното начало търси общочовешки измерения в душевността и поведението на личността. Творбите му са романтико-реалистични.

През първото десетилетие на XX в. Тодоров е една от забележителните фигури в българския културен живот – независима личност със завидна култура, европейски тип интелектуалец. Произведенията му носят печата на горд характер, душевен финес и извисена духовност. Тодоров се стреми да постигне изящност и артистичност в словесното изкуство. Бунта си срещу ефимерността на социалното и всекидневното човешко битие демонстрира в зрялото си творчество чрез гордо отшелничество. Живее в близко духовно родство с кръга „Мисъл“, с философските, естетическите и художествени търсения на д-р Кръстев, П. П. Славейков и П. К. Яворов. Активно присъства в българския литературен живот; създава драмите „Зидари“, „Страхил страшен хайдутин“, „Самодива“, Невяста Боряна“, „Змейова сватба“ и „Първите“, един том „Идилии“. Различни като художествена ценност, те внасят нов нравствен и естетически смисъл в използваните като художествена канава народни поверия. Под влияние на Х. Ибсен и Г. Хауптман Тодоров превръща художествените си обобщения в образи-символи. Търсенията за самоизява на творческата, градивната личност стават основна тема в зрялото му творчество. Типичен герой на идилиите му е гордият, независим, волен човек – харамията, несретникът, отличаващ се със силен дух и висока нравственост (Калина от „Мечкар“, гусларят от „Гусларева майка“, Косьо от „Змейно“, Бойко от „Несретник“ и др.). Тодоров пресъздава интензивното духовно горене, драматичните кризи в съзнанието на самотника. Творбите му се отличават с романтично приповдигната емоционална атмосфера и изящен пейзажен рисунък. Богатата образност и своеобразният слог превръщат някои от идилиите в художествен синтез между поезия и проза.

Популярността на Тодоров се дължи повече на неговите драми, които и днес се поставят на сцена – най-вече на „Зидари“ и „Първите“. В драматургичното си творчество той залага на фолклорно-фантастични, песенни, приказни и баладни сюжети, разгърнати на фона на патриархалния бит, като откроява и в тях образа на самотника, на носителя на волния дух, копнежа по младост и свобода, конфликта между личността и социалната среда.

Псевд.: Пенко, Н. Бойко, П. Слезкин, Стрезо и др.

Елка Константинова, Пенка Ватова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова