Петър Алипиев

Кратка информация
Име Пашанко Пеев Пашанков
ПсевдонимПетър Алипиев
Роден
с. Босилковци (Русе)
Починал
гр. Варна
Жанровепоезия, стихотворения, проза
ИзданияЛитературен фронт/форум, Народна младеж, Труд, Читалище, Емос, Средношколско единство, Народно дело

Алипиев, Петър (14.03.1930, с. Босилковци, Русенско – 10.02.1999, Варна), с рождено име Пашанко Пеев Пашанков, което по-късно променя. Роден в обикновено, бедно семейство, бъдещият поет се радва на просто и богато селско детство, което завинаги ще остави отпечатък върху лирическата му чувствителност, разбирането му на природата и животните (вж. стихотворението „Детство“). Първоначалното си образование получава в родното си село. След това две години учи в гимназията в гр. Бяла и същевременно работи в местното ръководство на Съюза на народната младеж (бъдещият ДКМС). Продължава средното си образование в Русе, като за да се издържа е принуден да работи в завод. Завършва вечерно обучение в русенската гимназия (1949), след което отива войник като граничар на българо-турската граница, при с. Воден. (Следи в лириката му са стихотворения като „Землянка под снега“, „Март в заставата“, „Нощем“, „Писмо“.) Но заради литературните си интереси скоро е изтеглен в София като редактор във ведомствения вестник „Граничар“, където остава до края на военната си служба.

Започва да пише поезия още като 15-годишен ученик в Бяла. Първите си насърчения получава от друг млад/бъдещ поет – Христо Черняев, с когото са съученици. Първоначално „публикува“ в стенвестника на гимназията, а след това започва да изпраща стихове в сп. „Млад творец“ (гр. Полски Тръмбеш), чийто главен редактор е Димитър Мантов, родом също от Босилковци. Отначало (1945–1946) списанието излиза на циклостил, но през 1946 е официализирано като орган на ученическите дружества. Първото публикувано стихотворение на гимназиста П. Алипиев там – напълно в духа на епохата – е „Млад герой“. По-късно негови стихове излизат и в средношколските вестници „Емос“ и „Средношколско единство“.

След уволняването си от казармата (1953) Алипиев се връща в родното си село с намерението да се отдаде изцяло на поезията. Запознава се с бъдещата си съпруга, която е учителка там. Но на следващата година се връща в София и започва работа в младежката редакция на Радио София (1954–1955). Пише поезия, публикува във в. „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Труд“, сп. „Читалище“. Движи се в средите на младите поети от бъдещото Априлско поколение, свързан е с бохемската квартира на ул. „Иван Рилски“ № 30, която е част от митологията на поколението.

През 1955 отново напуска София. Жени се и заживява в Койнаре, родното село на съпругата му, където тя е учителка. Седем години младото семейство остава там. Съпругата му е от заможен чорбаджийски род и въпреки че новата власт не им е оставила много, разполагат с голяма къща и достатъчно земя, за да живеят охолно. Докато е в Койнаре, Алипиев не работи държавна работа, пише поезия, превежда.

По това време излиза първата му книга (1961), която откроява името му. Веднага е приет за член на СБП. Въпреки че е „забелязан“, остава неизкушен от шумната слава и суетата на столичния литературен живот. Не обича градовете. Въпреки това решава да напусне с. Койнаре. Но в София е трудно да се върне поради липса на жителство. През 1963 приема предложената му работа в наскоро създаденото Държавно издателство във Варна (от 1974 именувано „Георги Бакалов“). Преди това работи няколко месеца в местния окръжен вестник „Народно дело“, след което е назначен в художествения отдел на издателството. Създател е на „бялата“ поредица за есеистична класика, с която се гордее. В издателството работи в продължение на 19 години. Уволнен е през 1983. Една година е без работа, преди Леда Милева, председател на Съюза на преводачите по това време, да го назначи като негов секретар.

Макар да пише и публикува отрано, същинско начало на поетическия му път е стихотворението „Дъжд през юли“ (в. „Литературен фронт“, № 49 (490), 9 дек. 1954), в което за първи път зазвучава неповторимият „петъралипиевски“ глас. То е включено в първата и единствена книга на поета „Лирика“ (1961), а след това неизменно влиза във всичките ѝ преиздания, които той с малки отклонения в съдържанието осъществява приживе (1966, 1972, 1985, 1989, 1996), а единственото изключение носи именно неговия наслов – стихосбирката „Дъжд през юли“ (1990).

Подобно на поети като Бодлер и Уитман, Алипиев е автор на една-единствена книга, която неколкократно преиздава, добавяйки по две-три новонаписани неща. Лирическото му творчество е сравнително малко – около стотина стихотворения, като в преизданията на лирическата си книга с определена подборна инвариантност той включва около седемдесет от тях. Лирическият свят на Алипиев се появява с удивителна зрялост в напълно изграден вид съвсем рано и остава непроменен докрай. Още първото издание на книгата от 1961 съдържа всички черти, които правят лириката му класическо достояние на българската литература, а и почти всички представителни за нея творби.

В поезията му средищно място заема природата – растителният свят, като често едно растение е единственият „лирически герой“ (великденче, калина, люляк, шипка, бряст, планинското цвете), птиците (жерави, кукувица, ястреби), и други същества от живата природа (еднодневките, пеперудата, щурци, куче, лисиче). Често лирическото изображение е просто съзерцателно-пластично пейзажно впечатление („Южният полъх“, „Поляна“, „Циганско лято“). Поетиката на Алипиев е условно казано,, „наивистична“, привидно невиртуозна, безхитростно опростена, формално – с традиционно силабоакцентно стихосложение, най-често с кръстосана рима, и напомня пантеистична импресия или Пенчо-Славейковото световъзприятие от „Сън за щастие“. Сред лириката на Алипиев се открояват и по-разсъдъчни („Балконът“, „Голямата любов“), а и „портретиращи“ („Късна сватба“, „Старица“, „Заболяване“, „Детето на приятеля“) творби.

Алипиев е автор на една прозаическа книга – „Без малко Тиртей. Картини от една изложба“ (1992), която може да се определи като сборник с мемоарни миниатюри. Книгата е ценен източник за литературния живот между 50-те и 80-те години, водещо е анекдотичното и автоироничното в атмосферата на колективизирането и бюрократизирането на литературното творчество, а между „героите“ ѝ се открояват имената на Емилиян Станев, Димитър Мантов, Ангел Каралийчев, Кръстьо Белев, Симеон Султанов, Христо Фотев, Димитър Василев, Иван Бурин, Евтим Евтимов, Усин Керим, Митко Ст. Горчивкин и редица други литератори.

Петър Апипиев е един от изтъкнатите ни преводачи на поезия. В негов превод излизат книги, цикли и отделни творби на руско-съветски поети като А. В. Колцов, А. Рубцов, А. Дементиев и др., на Н. Ленау и Ш. Петьофи. Като редактор във варненското издателство е съставител на поетични антологии (1972, 1994). Критикът Светлозар Игов, който е сред големите ценители на лириката на Алипиев, публикува ценна анкета с поета (1995). Улица в гр. Варна носи неговото име.

Стихове на Алипиев са превеждани на рус., нем., унг., рум. и др. ез.

 

 

Пламен Антов, Николай Кирилов

 

Библиографията е изготвена от Аделина Германова

Книги от Петър Алипиев

ЗаглавиеЖанровеГодина
Лирикалирика1961 (1966, 1972, 1980, 1985, 1989, 1996, 2000)
Дъжд през юли : Лирикалирика1990
Без малко Тиртей : Картини от една изложба : [Миниатюри] / Ил. Петър Рашковминиатюри1992
Лирика ; Проза ; Преводи : Избрани произведения / Под ред. на Панко Анчевлирика, проза 2005

Книги за Петър Алипиев

АвторЗаглавиеГодина
Велкова-Гайдаржиева, А., Върбанова, Г., Алипиев, П. и др.Поетите. Времената. Традициите. Петър Алипиев : Изследвания. Материали. Спомени2007