Пламен Антов

Антов Петков, Пламен (Михайловград, дн. Монтана, 12.08.1964) завършва Образцовата политехническа гимназия „Христо Михайлов“ в родния си град (1982) и българска филология в Софийския университет (1989). Доктор е по българска литература с тема на дисертацията „Българският постмодернизъм в традициите на българската модерност. Контекст. Генезис. Специфика“ (2006). През 2016 защитава големия си докторат „1880-те: литература и философия на историята. Вазов. Авторска воля и памет на творбата”. Работи в Института за литература при БАН – литературен сътрудник (2006), доцент (2009), професор (2020).

Пише стихове от дете и първата му публикация е от тези години – стихотворението „България“, отпечатано в михайловградския окръжен вестник „Септемврийско слово“. Първата му значима публикация обаче е стихотворението „Следи по асфалта“, поместено с други две стихотворения в рубриката „За пръв път в „Пламък“ (сп. „Пламък“, 1986, № 9), а после влязло и в първата му книга. Сътрудничи на сп. „Пламък“, „Летописи“, „Съвременник“, „Литературна мисъл“, „Език и литература“, „Философия“, „Демократически преглед“ и на в. „Литературен форум“, „Литературен вестник“, „Век 21“ и др.

Пламен Антов е емблематичен представител на постмодернизма в българската литература. Характерно за него е, че не само твори в рамките на това направление, но е и негов проникновен изследовател. Изявява се основно в следните четири жанра: поезия, разкази, драматургия, академични изследвания.

Една от характеристиките на неговото творчество е, че напълно в духа на постмодернизма то представлява палимпсест, който наслагва различни смислови пластове на световната литература и култура. Пример за това е стихосбирката „Америките ни“ (2002), където специфични български проблеми са разиграни на фона на събития от времето на Великите географски открития, или пък стихосбирката „Лисабон или Краят на поезията“ (2007), където едно въображаемо пътуване до португалската столица се превръща в метафора на българското съществуване. По подобен начин в пиесата на Антов „Смъртта на авторите, сиреч Записки по българските и прочия“ (2004) българската ситуация от 90-те години е интерпретирана на фона на събития от Априлското въстание.

Друга характеристика на неговото творчество е радикалната критика на невъзможността за автентична промяна на българския социум, на лесното му приобщаване към фалшиви ценности. Примери за това може да бъдат намерени в книгата му „Тотемът на вълка. Неполитическото“ – стихотворения и фрагменти (2013), в сборника с разкази „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ (2019). В Антовата радикална философска система Човекът бива критикуван от позицията на Животното, обществото от гледната точка на природата, а Словото от позицията на Тишината. Тази интелектуална критика е задълбочено обоснована в академичното изследване „Анималистиката на Емилиян Станев – биополитически и философски проблеми. Критика на политическото. Станев и Хайдегер“ (2019).

Важна характеристика на творчеството на Пламен Антов е и разработването на темата за антагонизма между фалшивата социална конструираност на Аза и неговата автентична божествена същност. Тя може да бъде намерена в пиесата „Само една малка смърт“ (2001), в сборника с разкази „Граници на забавяне“ (2013), в академичното изследване „Яворов – Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (2009).

Пламен Антов е носител на следните по-важни литературни награди: Първа награда за радиопиеса на програма „Христо Ботев“ – БНР, за пиесата „Само една малка смърт“ (2001), номинация за Националната награда Хр. Г. Данов, за кн. „Америките ни“ (2003), Наградата Дъбът на Пенчо за кн. „Тотемът на вълка. Неполитическото“ (2013), Национална литературна награда Биньо Иванов – за принос в развитието на българския поетически синтаксис и книгата „Тотемът на вълка. Неполитическото“ (2014).

Член е на Сдружението на българските писатели и на Българското общество за проучване на 18 век.

Творби на Пламен Антов са превеждани на англ., исп., рус. и унг. ез.

 

Иван Христов