Поети на 40-те години
В началото на 40-те години на ХХ в. се откроява едно от най-ярките поколения в българската поезия. Александър Геров, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Вутимски, Иван Пейчев, Веселин Ханчев – това са имената, които най-често се обособяват в тази група. Никола Вапцаров, различен и като съдба, и като естетика, също принадлежи на поколението. Към тази седморка могат да се добавят имената и на Невена Стефанова, и на рано отишлата си Весела Василева (нейна стихосбирка излиза едва през 1983), и на Радой Ралин, Божидар Божилов и Блага Димитрова.
От гледна точка на творческата хронология поколението „поети на 40-те“ няма единна съдба. Някои от авторите издават запомнящи се книги преди 1944, други – в края на 40-те, стихосбирките на Ал. Вутимски и В. Василева излизат посмъртно.
Петима от поколението са открили своята поетика още в ранните си години: Б. Райнов, Ал. Геров, Н. Вапцаров, В. Петров, Ал. Вутимски. Иван Пейчев и В. Ханчев стигат до своята характерна стилистика едва в края на 50-те и началото на 60-те години.
Поради преждевременната си смърт Вутимски, Вапцаров и Василева напускат биографично десетилетието на 40-те. Като поетически развой от него се оттегля и Б. Райнов, който се насочва към прозата и прекъсва линията на ранната си поезия от „Стихове“ (1941) и „Любовен календар“ (1942), макар по-късно да продължава да публикува редактираната си „невъзпитана лирика“ в сборниците „Стихове“ (1963) и „Градски ветрове“ (1969).
Преди Втората световна война, освен Б. Райнов, своя представителна поетическа книга издава и Ал. Геров – „Ние, хората“ (1942).
„Моторни песни“ (1940) на Вапцаров, макар да изпреварва дебютите на Райнов и Геров , за времето си остава в сянка – не получава критически отзвук, новаторската специфика на книгата не е забелязана. Вапцаров и Райнов обаче са по особен начин сдвоени – съответно като „урбанистично-индустриалния“ и „урбанистично-битовия“ поет в тази забележителна група (по думите на Св. Игов).
Литературните изследователи на 40-те години рядко се насочват към проучване на естетическите и тематичните паралели в рамките на поколението. Причините са главно в специфичната разфокусираност на неговите иначе силни представители.
Те се различават и като позиции спрямо политическата конюнктура, и като темпо на творческата си реализация. Валери Петров например дебютира едва през 1949, но с поеми, писани в предвоенния период. В същата година Б. Райнов издава третата си книга – „Стихотворения“, макар тя да не добавя нещо ново към предишните две. През 1948 излизат книгите на В. Ханчев и Ив. Пейчев, съответно – „Избрани стихове“ и „Стихове“, но те са далеч от естетическата завършеност на дебютите на Ал. Геров, В. Петров, Б. Райнов. (Впрочем Ханчев пръв сред връстниците си печата книга – „Испания на кръст“ (1938), но сам отчита слабостите й.) Когато Ханчев и Пейчев стигат до зрелите си книги – „Лирика“ на Ханчев (1960) и „Далечно плаване“ на Пейчев (1962), Б. Райнов се е разделил с поезията, Вапцаров и Вутимски – с живота, а Ал. Геров и В. Петров – с ранната си поетическа оптика (на детето и невинността).
От дистанцията на времето обаче седморката поети на 40-те остават в историята на българската литература като обособена общност, която изкушава да бъде разглеждана и буди сравнения и като теми, и като поетики, и като етически модели, въпреки че през следващите години и те самите се насочват към други жанрове, и литературната критика се опитва да ги идентифицира по-скоро с различното, отколкото с общото между тях. Например: Ал. Геров – с поезията за деца и фантастиката, В. Петров – с превода, киносценария и лирическата драма, Б. Райнов – с криминалния роман, изкуствознанието и мемоара, В. Ханчев – с хумора и шаржа, Ив. Пейчев – с бохемското митотворчество.
Елка Димитрова