Радой Ралин

Ралин, Радой (псевд. на Димитър Стефанов Стоянов) ( Сливен, 22.4.1923 – София, 22.6.2004). Правнук на Таньо войвода – сподвижник на В. Левски. Следва право в Софийския университет (1945). Списва и редактира заедно с Д. Мундров и Щ. Скубарев нелегалния антифашистки бюлетин „Истината по антисъветската война“ (юли – септември 1941). През 1942 е арестуван за антифашистка дейност. Завежда отдела „Агитация и пропаганда“ в Околийския комитет на Отечествения фронт в Сливен; поради несъгласие с „революционните“ действия на ръководството му заминава доброволец на фронта. Участва във Втората световна война. Редактор (1945–1946) в сп. „Славяни“. Бригадир в Югославия (1947). Един от създателите на Стършеловия сатиричен театър (1953) – първия български театър на сатиричната миниатюра, средище на антикултовската сатира. Редактор във в. „Литературен фронт“ (1946–1949), „Стършел“ (1952–1961), „Литературни новини“ (1961–1963). Редактор в Студията за хроникални и документални филми (1964–1966), където създава поредицата киносатири „Фокус“. Редактор в изд. „Български писател“ (1967–1968), Българска кинематография (1976–1987), в. „Литературен фронт“ (1987–1990). През 1992 заедно с Б. Димовски и К. Стоянов създава и редактира в. „Щастливец“.

За първи път печата през 1931 в детския в. „Изгрев“ (Сливен). Първите му хумористични стихотворения и анекдоти са публикувани във в. „Бургаски фар“ (1939–1940). Същинската творческа биография на Р. Ралин начева със стихосбирката „Войнишка тетрадка“ (1955), в която войната е представена непатетично. Творчеството му се отличава с двуединството на лирика и сатира. Лирическите творби на Ралин продължават Далчевото метафизично вглеждане в предметната реалност. Тук чувствената сетивност на стиха е натурфилософска и нюансивно елегична; частта отразява живота на цялото.

Сатирите на Ралин и особено неговите епиграми активизират и обновяват фолклорни формотворчески традиции. Книгата с народни епиграми „Люти чушки“ е изгорена през 1968 в пещите на Полиграфическия комбинат в София; има няколко задгранични издания, разпространява се и като самиздат. Сатиричното творчество на Ралин актуализира традициите на притчата, пословицата, поговорката, баснята, народната приказка. Възражда нетрадиционни за българската сатира кратки жанрови форми: апострофа, афоризма, сатиричната парабола; разширява вътрешновидовото ѝ богатство с характерните думи-хибриди – напр. еснафинес, фаворитнат и др.

Радой Ралин работи във всички жанрове на сатиричното изкуство – от епиграмата и сатиричен роман до киносатирите и комичната опера. Автор е на сатиричните спектакли „Дяволското огледало“ (1957, съвм. с Борис Априлов), „Импровизация“ (1962, съвм. с Валери Петров) – преведена следващата година на словашки език, „Няма виновни“ (1956), на пиесата „Конферанс“ (1973), сатирична „опера за певци без глас“ „Златното руно“ (1980), мюзикълите „Златната рибка“ (1993) и „Властитутка“ (1993), кинокомедията „Невероятна история“ (1962), киносатирите „Лакпром“ (1965), „Борба за икономии“ (1965), „Вездесъщия“ (1965), „Инцидент“ (1966), „Новогодишен подарък“ (1966). Пише сценариите за документалните филми: „Н. Й. Вапцаров“ (1953), „Атанас Далчев“ (1967), „Редник Пеньо Пенев“ (1970), „Корените на дърветата“ (1970), „Червените календари“ (1971), „Устойчивост“ (1972), „Кървавата картотека“ (1973), „Само смъртта ще ме спре“ (1973). Автор е на сценариите за игралните филми „Лаура“ (1957), „Ще дойде детето“ (1966), „Аз съм Левски“ (1974) за мултфилми „Човек и шише“ (1966), „Голям епос“ (1973). През 50-те години на ХХ в., когато в България джазът се смята за „еретично“ изкуство, Ралин заедно с Милчо Левиев създава (1965) формацията „Джаз Фокус“ и поредицата киносатири „Фокус“. Превежда „Съмнителната истина“ (1972) от Аларкон, „Сганарел“ (1974) от Молиер; стихове от А. С. Пушкин, Й. В. Гьоте, Б. Брехт. Съставител и ред. на сборниците „Габровски шеги“ (заедно със Ст. Фъртунов), „Балкон“ (1972) от Атанас Далчев, „От „Песни“ до „Ситни, дребни като... камилчета“ от Трифон Кунев (1993 – заедно с Димитър Аврамов) Стихове, епиграми и др. Произведения на Ралин са преведени на 37 езика. Пръв носител на наградата Райко Алексиев (1993).

Псевд.: Младен Волен, Рали Г. Далилин, Рали К., Раликор, Димитър Ралин, Ралко.

Вихрен Чернокожев